Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Всичко това беше чудесно, но тя смътно долавяше, че не е достатъчно, не, светът имаше нужда от сила — сурова и непреклонна, способна, ако се наложи, да се възправи срещу злото. Но откъде да вземе такава сила? И каква трябва да е тя? Не знаеше отговора на тези въпроси, но чувстваше, че тъкмо затова сега върви по крайбрежната улица в кървящия от страдание град.

Поривът на вятъра за момент разпръсна обгърналата я мъгла и върху Мария падна слънчев лъч. Тя вдигна ръка да се засенчи от него и изведнъж разбра къде да търси отговора — ами да, той беше в безбройните сърца и умове, които я бяха призовали тук и я бяха накарали да се въплъти на мъгливата крайбрежна улица. Всички те сякаш се бяха слели в един океан от съзнание, който през милионите очи гледаше телевизионния екран и сега бе пред нейния взор. Тя го огледа и отначало не видя какво би могло да и помогне. Не, разбира се, в океана на съзнанието бе представена всепобеждаващата сила и в повечето случаи горе-долу еднакво, така че се формираше някакъв унифициран образ: младеж с не много голяма глава и с широки плещи, с двуредно алено сако, застанал широко разкрачен до дълга ниска кола. Колата беше много смътна и някак размазана във въздуха, защото всички, чиито души виждаше Мария, си я представяха като най-различни модели. Същото се отнасяше и за лицето на младежа — то бе някак разфокусирано, само косата, леко чуплива, кестенява и щръкнала, беше малко по-ясна. Затова пък сакото се виждаше толкова ясно, че беше достатъчно човек леко да се взре, за да прочете надписите върху златните копчета. Мария обаче реши да не го прави. Работата не беше в написаното върху копчетата, а във въпроса как тази всепобеждаваща сила да се съедини с нейната кротка обич.

Спря и се облегна на една от гранитните пирамиди между чугунените решетки на оградата. Трябваше отново да потърси отговор в доверилите и се умове и души, но сега (беше напълно сигурна) уеднаквените мисли не вършеха работа. Трябваше…

„В края на краищата все трябва да има някоя умна жена“ — помисли си тя.

И умната жена почти веднага се намери. Мария не знаеше как се казва, коя е и дори как изглежда. Само за миг се мерна някаква висока библиотека, отрупано с книжа бюро, пишеща машина и окачена над него снимка на човек с чудовищно къдрави мустаци и мрачен поглед. Всичко беше треперливо, разкривено и черно-бяло, сякаш Мария го виждаше от вътрешността на някакъв много стар телевизор с екран не по-голям от цигарена кутия, при това поставен не в средата на стаята, а някъде в ъгъла. Но зрителните образи изчезнаха твърде бързо, за да може да се замисли над видяното, после вече ги смениха мислите.

Не схвана почти нищо от вихъра на разкрилите и се понятия; пък и той бе някак застоял и сивкав, като облак прах от паднала стара завеса. Мария стигна до извода, че си има работа с доста затлачено и не съвсем нормално съзнание, и щом всичко свърши, се почувства освободена. Уловът, останал в розовата празнина на душата й, представляваше куп недоизяснени думи: „прекрасна дама“ (в случая се подразбираше коя), „непозната“ (също), после примигваше думата „Годеник“ (незнайно защо с главно „Г“), после „Гост“ (също с главно „Г“), после висеше неясното словосъчетание „алхимически брак“, а подир него — нещо абсолютно неразгадаемо: „почивката е излишна, хлопам на портата“. Мислите свършваха дотам. Сетне още веднъж се мерна снимката на човека с опулените очи и дългите провиснали мустаци, по-скоро подобни на пораснала направо от носа му брада.

Мария се озърна смутено. Наоколо продължаваше да цари мъгла. Помисли си, че може би някъде наблизо е портата, на която трябва да похлопа и направи няколко плахи крачки в мъглата. Мракът тутакси я обгърна от всички страни, достраша я и тя бързо се върна на крайбрежната улица, където все пак беше малко по-светло.

„Дори и да похлопам — помисли си тя, — дали някой ще ми отвори?“

Отзад се чу бръмченето на автомобилен мотор. Тя застана по-плътно до парапета и плахо зачака да види какво ще изплува от мъглата. Минаха няколко секунди и край нея бавно премина дълга черна кола, „чайка“, украсена с пъстроцветни панделки — явно, сватбена. Колата беше пълна със съсредоточено мълчащи хора; през прозорците й се подаваха дулата на няколко автомата, а върху покрива лъщяха два жълти пръстена — единият по-голям, а другият по-малък.

Мария изпроводи с поглед „чайката“ и се плесна по челото. Ами да, сети се тя. Да. Точно така. Два свързани пръстена, Годеник, Гост, Спонсор. Алхимически брак — е, какво значи „алхимически“ не е ясно, но в краен случай нейният адвокат е добър. Поклати глава и се усмихна. Как можа толкова време да не види най-елементарното, най-важното? За какво изобщо е мислила?

Тя се озърна, ориентира се горе-долу за посоките и протегна ръце на запад (по някакъв начин и стана ясно, че Годеникът ще дойде оттам).

— Ела! — молитвено прошепна тя и веднага усети, че в света се е появило някакво ново присъствие.

Сега оставаше само да дочака срещата. Втурна се напред, съзнавайки с радост, че разстоянието между нея и Годеника намалява, понеже той (беше сигурна) вървеше насреща и по същата улица, но за разлика от нея не бързаше, защото нямаше навика да бърза.

Като по чудо тя прескочи ненадейно появилата се в мъглата отворена канализационна шахта, забави крачка и трескаво започна да ровичка в джобовете си. Беше се сетила, че няма нито огледалце, нито тоалетна чантичка. За миг я обзе отчаяние, дори започна да се пита дали наоколо няма някоя локва, в която да се огледа. Но отчаянието се разсея също така бързо, както я бе връхлетяло. Мария разбра, че може да се покаже пред Годеника си каквато пожелае.

За миг се замисли. Нека я види като съвсем младо момиче, с две руси плитки, с лунички по лицето и… и… Трябваше и някакъв симпатичен детайл, някаква наивна подробност — обечки? Бейзболна шапка? Нямаше много време и в последния момент Мария се закичи с яркорозови слушалки, които сякаш бяха продължение на пламналата руменина по лицето и. Сетне вдигна очи и се взря напред.

Някъде там, в дрипите от мъгла се мерно нещо метално и тутакси изчезна. После се яви малко по-наблизо и отново се скри. Изведнъж поривът на вятъра разнесе мъглата и Мария видя, че към нея бавно върви висока лъскава фигура. Същевременно забеляза (или може би й се стори), че от всяка стъпка на фигурата земята леко потреперва. Металният човек беше доста по-висок от нея и безстрастното му хубаво лице не излъчваше абсолютно никакви чувства. Тя се уплаши и заотстъпва. Помнеше, че някъде отзад бе останала отворената шахтата, но не можеше да откъсне поглед от металното тяло, което напираше към нея като носът на огромен ледоразбивач, тръгнал срещу ледовете.

В момента, когато беше готова да извика, с металния човек стана изненадваща трансформация. Отначало върху бляскавите му бедра се появиха раирани боксерки, много домашни наглед, после бял потник, после тялото му доби нормалния цвят на човешка кожа със здрав тен, след което тутакси се облече в яркожълти панталони, риза и раирана вратовръзка и чудно хубаво алено двуредно сако със златни копчета. Чак тогава Мария се успокои. Но аленото сако порадва погледа й съвсем закратко — то изчезна под скрилия го отгоре дълъг сив шлифер. Краката на Госта се обуха с черни обувки, а върху лицето му лъснаха черни огледални очила. Косата застина в щръкнала русоляво-рижа прическа и Мария с радостна отмала позна в Годеника Арнолд Шварценегер — пък и, както веднага разбра, не можеше да бъде никой друг.

Той стоеше пред нея и мълчаливо я гледаше с правоъгълните си черни стъкла; по устните му трепкаше едва доловима усмивка. Мария видя отражението си в очилата му и си оправи слушалките.

— О, дева Мария — продума Шварценегер.

Той говореше безизразно, с възглух, но приятен глас.

— Не, скъпи — загадъчно се усмихна тя и събра длани пред гърдите си, — просто Мария.

— Просто Мария — повтори Шварценегер.

— Да. А ти Арнолд ли си?

— Sure31.

Тя понечи да каже нещо, но изведнъж разбра, че няма какво. Шварценегер продължаваше да я гледа мълчаливо и да се усмихва. Тя сведе поглед и се изчерви. Тогава той я завъртя с нежно, но непреодолимо силно движение и я поведе до себе си. Тя вдигна очи към него и се усмихна с прочутата си глуповато-загадъчна усмивка. Той сложи ръка на рамото и. Мария приклекна под тежестта й и не щеш ли, от спомените и неочаквано изплува следната картина: Ленин, нарамил греда по време на съботник. На гредата се виждаше само краят и, затова Мария си помисли, че всъщност може да не е било греда, а ръката на някое всемогъщо същество, на което Ленин е бил способен само бегло и безпомощно да се усмихва, както сега тя — на Шварценегер. В следващия момент разбра, че си мисли съвсем неуместни неща и измете всичко това от главата си.

Шварценегер извърна лице към нея.

— Твоят взор — монотонно изрече той, — е като от платната на Айвазовски.

Мария трепна от изненада. Не беше очаквала подобни думи и Шварценегер изглежда веднага го разбра. А после стана нещо странно или може би не стана в действителност, а само й се стори — в тъмните му очила започнаха да се мяркат някакви едва забележими червени букви като движещ се надпис. Същевременно в главата му нещо започна да попуква, сякаш там се включи компютърен харддиск. Мария се дръпна с уплаха, но изведнъж се сети, че също както и тя, Шварценегер е условно същество. Че е изтъкан от хилядите руски съзнания, дето в момента си мислят за него, а хорските мисли може да са най-различни.

Той протегна свободната си ръка и размърда пръсти, като че ли да намери подходящите думи.

— Не — рече накрая, — очите ти са същински перли!

Тя се гушна в него и го погледна доверчиво отдолу нагоре. Шварценегер прибра брадичка към шията си, сякаш за да не може Мария да надникне под очилата му.

— Тук е много мъгливо — каза той, — защо вървим по тази улица?

— Не знам.

Шварценегер направи завой и отдалечавайки се от оградата, я поведе направо през мъглата. След няколко крачки Мария се уплаши, защото мъглата така се сгъсти, че не се виждаше вече нищо, дори Шварценегер. Можеше да различи само тази част от ръката му, която лежеше върху рамото й.

— Откъде толкова мъгла? — попита тя. — Уж нищо не гори.

— Си Ен Ен — отвърна Шварценегер.

— Да не би да са запалили нещо?

— Не. Излъчва.

Аха, разбра Мария, сигурно всички, дето мислят за нея и за Шварценегер, сега гледат Си Ен Ен, а Си Ен Ен излъчва някаква мъгла. Само че не продължи ли твърде дълго?

— Както и да е — каза невидимият Шварценегер. — Скоро ще свърши.

Но мъглата не свършваше, а те все повече и повече се отдалечаваха от крайбрежната улица. На Мария изведнъж и хрумна, че от няколко минути до нея може би върви не Шварценегер, а някой друг. Дето е прегръщал Ленин по време на съботника. Тази мисъл толкова я уплаши, че тя машинално нагласи слушалките и пусна уокмена. Музиката беше странна и някак насечена — ту започваха сладко да пеят за любов китари и тромпети, ту изведнъж екваше проточен електронен вой, досущ като вълчи. Но пак беше по-добре, отколкото да чува само отдалечените взривове и неясната бъркотия от човешки гласове.

Изведнъж право срещу нея от мъглата изхвръкна някаква фигура и с всичка сила я удари в гърдите. Мария извика и видя пред себе си човек с петнисти дрехи, хванал автомат. Човекът я изгледа, понечи да каже нещо, но не щеш ли, Шварценегер свали ръката си от рамото й, сграбчи човека за главата, леко я врътна встрани и метна омекналото му тяло отвъд границите на видимостта. Ръката му се върна върху рамото на Мария, тя се сгуши в изваяния му торс и тихо изгука:

— Ах, мъже, мъже…

Мъглата полека взе да се разсейва. Мария отново виждаше лицето на Шварценегер и цялото му огромно тяло, скрито под светлосивото покривало на шлифера като паметник преди откриване.

— Арнолд, къде отиваме?

— Не знаеш ли?

Мария се изчерви и наведе очи.

„Какво все пак означава алхимически брак? — помисли си тя. — И дали няма да страдам? В смисъл — после? Толкова пъти ми се е случвало.“

Вдигна очи към него и видя на лицето му неговите прочути трапчинки — Шварценегер се усмихваше. Мария затвори очи и неспособна да повярва, че може да е толкова щастлива, тръгна накъдето я насочваше ръката, легнала върху рамото и.

Когато Шварценегер спря, тя отвори очи и видя, че мъглата почти се е разсеяла. Двамата стояха на някаква непозната пресечка, сред стари къщи, облицовани с гранит. Пресечката беше пуста, само някъде далеч, където отвъд ивицата мъгла бе останала крайбрежната улица, безсмислено се суетяха приведени човечета с автомати. Шварценегер някак странно пристъпваше от крак на крак. Стори и се, че го гризат съмнения от необяснимо естество, и с уплаха си помисли, че те може да се отнасят за нея.

„Спешно трябва да му кажа нещо романтично — помисли си тя. — Но какво всъщност да му кажа? Добре де, няма значение.“

— Знаеш ли, Арнолд — започна Мария и се притисна до хълбока му, — изведнъж ми… Не знам, може да ти се стори глупаво… Но нали мога да съм откровена с теб?

— Разбира се — обърна към нея черните си стъкла Шварценегер.

— Когато съм до теб, ми се иска да литна нагоре! Имам чувството, че небето е съвсем близо!

Той вдигна глава и погледна нагоре.

През ивиците мъгла наистина се виждаше ясносиньото небе — не че беше особено близо, но не можеше да се каже и че е кой знае колко далеч.

„Ах — помисли си Мария, — какви ги дрънкам.“

Но беше късно да спре.

— А ти, Арнолд, ти искаш ли да литнеш нагоре? Той се позамисли.

— Искам.

— А ще ме вземеш ли? Защото аз… — тя се усмихна свенливо, — аз съм толкова земна.

Шварценегер пак се позамисли.

— О.К. Ще те взема.

Той се огледа наоколо, сякаш да открие някакви известни само на него ориентири, и май ги намери, защото решително я хвана подръка и я задърпа напред. Тя се смая от внезапния преход от поетичната абстракция към действията, но тутакси си помисли, че един истински мъж трябва да действа точно така.

Шварценегер я мъкнеше покрай един дълъг сталински блок. След малко Мария се нагоди към бързото му темпо и затича до него, хваната за ръкава на шлифера му. Чувстваше, че само да се позабави малко, и ръката на Шварценегер от галантно предоставена и опорна точка ще се превърне в стоманена ръчка и безмилостно ще я затътри по настилката. Тази мисъл я изпълни с някакво безмерно щастие. То се зараждаше ниско долу в корема и на топли вълни се разливаше по тялото и.

Щом стигна до края на блока Шварценегер зави към един безистен, подобен на триумфална арка. Озоваха се във вътрешния двор и на Мария изведнъж и се стори, че са се пренесли в някакъв друг град. Тук цареше безмълвна утринна тишина; наоколо изобщо нямаше мъгла и човек трудно би могъл да си представи, че някъде съвсем наблизо щъкат угрижени хора с автомати.