Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

вечност, сияние, лунната фаза,

болка и младост… Дай този топор.

— Не, не разбирам. Но, ето го, всъщност.

— Ей го… Пред мен като огън гори…

Колко му искаш?

— Е, колкото имаш.

— Стигат ли?

— Десет… Петнайсет… Почти без пари.

Впрочем, усещам, че то не опира

тук до парите. Настава прелом…

Вятър отнякъде леден напира,

носи в душата Гомор и Содом.

Кой сте? Я маската бързо свалете!

Искам да зърна аз вашто лице!

Бързо махнете я, бързо…

Мармеладов направи дълга и застрашителна пауза.

Махнете!

С едно движение той дръпна маската си и в същия миг вързаният за нея хитон се свлече от тялото му. Под хитона се бе крила жена с дълги дантелени гащи, по сутиен, със сребриста перука и тънка като миша опашка плитчица.

Господи… Бабата… С празни ръце…

Разколников промълви думите едва чуто и се сгромоляса от височината на своите котурни.

Това, което последва, ме накара да пребледнея. На сцената изскочиха двама цигулари и бясно засвириха някакъв цигански напев (пак Блок, помислих си аз), а жената Мармеладов метна върху падналия Разколников своя хитон, яхна го през гърдите и започна да го души, като възбудено връткаше дантеления си задник.

За миг ми се стори, че всичко е резултат от някакъв чудовищен заговор и че околните ме гледат. Озърнах се панически, отново срещнах погледа на мустакатия с черната гимнастьорка и изведнъж, необяснимо как се досетих, че той знае за смъртта на фон Ернен — нещо повече дори, — че знае за мен много по-сериозни неща.

В този момент бях готов да скоча от стола и да побягна и само с чудовищното усилие на волята останах на мястото си. Публиката ръкопляскаше апатично; някои се смееха и сочеха сцената, но повечето бяха погълнати от разговорите си и водката.

След като удуши Разколников, жената с перуката подскокна към ръба на естрадата, и съпровождана от налудничавите звуци на двете цигулки, започна да се кълчи, като високо виреше крака и размахваше брадвата. Четиримата в черно, които през цялото действие бяха останали неподвижни, вдигнаха покрития с хитона Разколников и го понесоха към кулисите. Хрумна ми, че действието напомня „Хамлет“: там най-накрая се споменават четиримата капитани, дето трябвало да отнесат мъртвия принц; странно, но от тази мисъл мигом се съвзех. Разбрах, че спектакълът не е заговор против мен (никой просто нямаше да има време да скрои подобно нещо), а обикновено мистично предизвикателство. Веднага реших да го посрещна и се обърнах към умислените матроси.

— Момчета, стоп. Измяна.

Барболин ме изгледа с недоумение.

— Англичанката пакости — напосоки подметнах аз.

Изглежда тези думи криеха за него някакъв смисъл, защото той моментално посегна към пушката на рамото си. Аз го спрях:

— Не така, другарю. Изчакай.

Междувременно на сцената отново се яви господинът с триона, седна на табуретката и започна демонстративно да си събува обувката. Аз отворих чантичката и извадих оттам един молив и бланка за арест; меланхоличните звуци на триона ме грабнаха и ме понесоха напред и след няколко минути подходящият текст бе готов.

— Какво пишеш? — попита Жербунов. — Искаш някого да арестуваш ли?

— Не — казах аз, — то, ако ще е така, тук всички са за арест. Друго имам предвид. Жербунов, ти помниш ли заповедта? Не само трябва да сложим край, но и да прокараме нашата линия, нали?

— Така е — съгласи се Жербунов.

— Значи, двамата с Барболин отивате зад кулисите. Аз ей сега ще се кача на сцената и ще прокарам линията. Щом я прокарам, ще ви сигнализирам, тогава излизате. Да видят те каква е музиката на революцията.

Той почука с пръст по чашата си.

— Не, Жербунов — отсякох, — ще ти пречи да работиш. В погледа му се мерна нещо като обида.

— К’во ти става? — прошепна той. — Доверие ли ми нямаш? Ами че аз… Аз за революцията живота си давам!

— Знам, другарю — казах, — но кокаинът после. Напред. Матросите станаха и тръгнаха към сцената. Те крачеха широко и твърдо, сякаш под краката им имаше не паркет, а люлееща се палуба на попаднал в буря броненосец; в този момент изпитах към тях едва ли не симпатия. След като изкачиха страничната стълбица, те изчезнаха зад кулисите. Гаврътнах остатъците от ментето с кокаин, станах и поех към масата, където седяха Толстой и Брюсов. Присъстващите ме гледаха. Господа и другари, мислех си аз, докато минавах през странно уголемилата се зала, днес аз също имах честта да затрия своята бабичка, но вие няма да успеете да ме удушите с нейните измислени ръце. О, да я вземат дяволите тази вечна достоевщина, която преследва руския човек! И да го вземат дяволите руския човек, дето вижда наоколо си само нея!

— Добър вечер, Валерий Яковлевич. Почивате ли си?

Брюсов трепна и няколко секунди ме гледа, без да ме познае. После върху изпитото му лице се мерна колеблива усмивка.

— Петя? — запита той. — Вие ли сте? Искрено се радвам да ви видя. Седнете за малко при нас.

Седнах до масата и сдържано поздравих Толстой — двамата често се виждахме в редакцията на „Аполон“20, но не се познавахме добре. Толстой беше доста пиян.

— Как сте? — поинтересува се Брюсов. — Написали ли сте нещо ново?

— Сега нямам време за такива неща, Валерий Яковлевич — отговорих.

— Да — замислено рече Брюсов и стрелна с поглед якето и маузера ми, — така е. Прав сте. То и аз… Но да ви кажа, Петя, не знаех, че сте от „нашите“. Винаги съм харесвал стиховете ви, особено първия ви малък сборник, „Поезията на капитан Лебядкин“. Е, и „Песни от царството «Аз»“. Никога не съм си представял… Всички тия ваши коне, императори, този ваш Китай…

— Conspiration, Валерий Яковлевич — прошепнах аз. — Макар че думата е кошмарна…

— Разбирам — кимна Брюсов, — сега вече разбирам. Макар че, уверявам ви, винаги съм го усещал. Вие обаче сте се променили, Петя. Станали сте толкова стремителен… очите ви мятат искри… Между другото, успяхте ли да прочетете „Дванайсетте“ от Блок?

— Видях ги.

— И какво мислите?

— Не разбирам напълно символиката на финала. Защо пред червеноармейския патрул върви Христос? Да не би Блок да иска да разпие революцията?

— Да, да — побърза да се съгласи Брюсов, — тук двамата с Альоша си говорим точно за това.

Като чу името си, Толстой отвори очи и вдигна чашата си, но тя беше празна. Той напипа свирката върху масата и я допря до устните си, но вместо да свирне, отново клюмна глава.

— Чух — продължих аз, — че е променил края. Сега вече пред патрула вървял моряк.

Брюсов се позамисли, после очите му блеснаха.

— Да — реши той, — така е по-правилно. По-точно е. А Христос върви отзад! Той е невидим, и помъкнал през преспи и виелици своя килнат кръст, върви отзад!

— Да, и в друга посока.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм — казах аз и си помислих, че Жербунов и Барболин сигурно вече са заспали зад завесата. — Валерий Яковлевич, имам към вас една молба. Бихте ли съобщили, че сега поетът Фанерний ще декламира революционни стихове?

— Фанерний ли? — попита Брюсов.

— Моят партиен псевдоним — поясних аз.

— Да, да — закима Брюсов, — и е с дълбок смисъл! Ще ги изслушам с удоволствие.

— Е, точно това не ви препоръчвам. По-добре е веднага да си тръгнете. След малко тук ще започне пукотевица.

Той пребледня. Не си казахме нито дума повече; когато трионът замлъкна и човекът с фрака си обу чепика, Брюсов стана и се качи на естрадата.

— Днес — каза той, — вече си говорихме за най-новото изкуство. Сега по темата ще продължи поетът Фанерний21 — Той не се стърпя и премрежи очи. — Хмм… моля да не го бъркате с книжния тигър и оловния войник… хм… поетът Фанерний, който ще декламира революционна поезия. Моля!

Той бързо слезе в залата, усмихна ми се гузно, разпери ръце, подхвана Толстой, който правеше плахи опити да се съпротивлява, и го задърпа към изхода; в този момент приличаше на пенсиониран даскал, помъкнал за каишката непослушен и глупав пес.

Аз се качих на естрадата. За мой късмет в края й стоеше забравената тапицирана с плюш табуретка. Стъпих с ботуша си върху нея и се взрях в притихналата зала. Виждах всички лица като слети в едно плахо и същевременно нагло лице, стаено в гримасата на раболепно самодоволство. И то несъмнено бе лицето на дъртата лихварка, отново безплътна, но жива както преди. Близо до естрадата седеше Йоанн Павлухин, дългокос изрод с монокъл; до него дъвчеше пирожка пъпчива дебелана с огромна червена панделка в шарените си коси — май беше комисарят по театрите мадам Малиновская. Колко ги мразех всичките през цялата тази дълга секунда!

Извадих маузера от кобура си, вдигнах го нагоре, изкашлях се и по навик безизразно, загледан напред и без никаква интонация, само с кратки паузи между отделните стихове, прочетох стихотворението, което бях написал върху бланката за арест:

РЕВВОЕНСОНЕТ

Другари бойци! Скръбта ни е безмерна.

Злодейски убит е другарят Фанерний.

И ето, че в ЧК от този миг

го няма вече най-стария болшевик.

Случи се така. От разпит се прибира,

да си запали цигарата спира,

когато контрареволюционен офицер

на прицел го взема със револвер.

Другари! Излита със гръм куршумът от маузера

и жилва другаря Фанерний в челото ей тук.

Той понечва да бръкне в своята пазва,

олюлява се, затваря очи и на земята — туп!

Другари бойци! Да сплотим редици и да изпеем нещо в хор.

Нека отвърнем на бялата измет с революционен терор!

С тези думи гръмнах към полилея, но не го улучих.

Тутакси обаче вдясно от мен отекна друг изстрел, полилеят се пръсна и аз видях, че Жербунов презарежда пистолета си. Коленичил, той стреля още няколко пъти към залата, където хората вече крещяха, падаха по земята и се криеха зад колоните. После иззад кулисите излезе Барболин. Олюлявайки се, той стъпи на ръба на естрадата, изкрещя и метна към залата бомба. Пламна бял огън, отекна страшен гръм, една маса се катурна и в настъпилата тишина някой изохка учудено. Настана неловка пауза; за да мога поне някак да я запълня, аз няколко пъти стрелях в тавана и изведнъж отново видях странния човек с тъмната гимнастьорка. Той невъзмутимо седеше до масата, посръбваше от чашата си и май се усмихваше. Почувствах се неудобно.

Жербунов още веднъж гръмна към залата.

— Стига! — извиках аз.

Той измърмори нещо като: „още не си дорасъл да ми даваш акъл“, но все пак преметна пушката си през рамо.

— Да се махаме — казах аз, обърнах се и тръгнах към кулисите.

Там бяха застанали някакви хора, но щом ни видяха, се разбягаха кой накъдето види. Двамата с Жербунов минахме по тъмния коридор, след няколко завоя из него стигнахме до задната врата, отворихме я и се озовахме на улицата, където хората продължаваха панически да се отдръпват от нас. Тръгнахме към колата. След задушната опушена зала студеният чист въздух ми подейства като етер — главата ми се замая и страшно ми се доспа. Затрупан под дебел пласт сняг, шофьорът продължаваше да седи на предната седалка. Отворих вратата на кабината и надникнах вътре.

— Ами Барболин? — попитах.

— Идва — подсмихна се Жербунов, — има да свърши една работа.

Вмъкнах се в колата, отпуснах се на седалката и моментално заспах.

Събуди ме женски писък и аз видях Барболин, който идваше откъм пресечката, демонстративно помъкнал дърпащата се госпожица с дантелените гащички и изхлузената на една страна перука с плитчица.

— Другарю, я се помести — каза Жербунов и се вмъкна в кабината, — имаме попълнение.

Отместих се. Той се наведе към мен и с ненадейна топлота в гласа изрече:

— Аз пък отначало не те разбирах, Петка. Не знаех, че такава душа носиш. Браво на тебе. Хубаво се изказа.

Промърморих нещо и отново заспах.

В просъница чувах женско кикотене и скърцане на спирачки, мрачните псувни на Жербунов и змийското съскане на Барболин — двамата май се караха заради онази нещастница. После колата спря. Вдигнах глава и като през мъгла, някак неправдоподобно, видях лицето на Жербунов. — Спи, Петка — изкънтя гласът му, — ние ще слезем тук. Двамата с кумеца имаме да си говорим нещо. Иван ще те откара.

Надникнах през прозореца. Бяхме спрели на булевард „Тверской“ пред къщата на градоначалника. Бавно кръжаха едри снежинки. Барболин и зъзнещата разсъблечена жена бяха вече отвън. Жербунов ми стисна ръката и слезе. Колата потегли.

Изведнъж болезнено усетих колко съм самотен и беззащитен в този студен свят, чиито жители се опитват да ме пратят на „Гороховая“ или с магията на неясни думи да всеят в душата ми смут. Утре сутрин, помислих си, ще трябва да се гръмна. Последното, което видях, преди окончателно да потъна в черната бездна на съня, беше една заснежена ограда — когато завивахме, решетката бе съвсем близо до прозореца на колата.

(обратно)