Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Звънна счупена чаша, после на пода падна нещо тежко и се чу силен плач.

— Полека, полека — каза Тимур Тимурович. — А така, добре.

Разбрах, че няма да има продължение и отворих очи. Вече можех криво-ляво да виждам — близките предмети различавах ясно, но по-отдалечените се размиваха, а общата перспектива бе такава, сякаш се намирах във вътрешността на коледна елхова топка, по чиито стени е изрисуван околният свят.

Право над мен като две канари се извисяваха Тимур Тимурович и полковник Смирнов.

— Да — каза някой откъм ъгъла. — Ей така се запознаха Арнолд Шварценегер и просто Мария.

— Прави впечатление — след като се изкашля, рече полковник Смирнов на Тимур Тимурович — ясно изразеният фалически характер на това, че пациентът непрекъснато си представя х…й. Нали? Ту антената, ту ракетата, ту кулата в Останкино.

— Вие, военните, сте прекалено праволинейни — обади се Тимур Тимурович. — Нещата не са толкова прости. Както се казва, Русия не може да бъде разбрана с ум, но не става дума и за сексуална невроза. Нека не бързаме. Важното е, че сме постигнали катарзисен ефект, макар и в слабо изразена форма.

— Да — съгласи се полковникът — чак столът се счупи.

— Точно така — каза Тимур Тимурович. — Когато блокираният патологичен материал изплува на повърхността на съзнанието, той преодолява силно съпротивление, затова често се случват видения на катастрофи и разни сблъсъци. Както сега. Най-сигурният белег, че сме на прав път.

— Ами ако е от контузията? — попита полковникът.

— От коя контузия?

— Не съм ли ви казвал? Вижте, когато стреляха по Белия дом, няколко снаряда минаха направо през прозорците. Та един от тях улучи един апартамент, където по същото време…

Полковникът се наведе към Тимур Тимурович и му зашепна нещо на ухото.

— Естествено — долитаха до мен отделни думи — всичко на парчета… Отначало го засекретиха заедно с труповете, но после гледаме, че мърда… Направо потресаващо.

— Но, драги, защо мълчахте толкова време? Та това променя цялата картина — с упрек каза Тимур Тимурович. — Аз тук се бъхтя, бъхтя…

Той се наведе над мен, с двата си дебели пръста повдигна клепача и надникна в окото ми.

— Как сте?

— Направо не знам — отговорих. — Е, не беше най-интересната халюцинация в живота ми. Но аз… Как да ви кажа… Намирам за забавна сънната лекота, с която за няколко минути бълнуването се превърна в реалност.

— Видяхте ли? — обърна се Тимур Тимурович към полковник Смирнов.

Полковникът кимна мълчаливо.

— Аз, драги мой, попитах не какво е мнението ви, а как се чувствате — каза Тимур Тимурович.

— Благодаря, чувствам се добре — отговорих. — Само дето ми се спи.

Така си беше.

— Ами поспете.

Той ми обърна гръб.

— Утре сутринта — каза на невидимата си помощничка, — точно преди водните процедури, моля, направете на Пьотър четири кубика таурепам.

— Може ли да пуснете радиото? — попита тих глас откъм ъгъла.

Тимур Тимурович щракна някакво копче на стената, хвана военния подръка и го поведе към вратата. Затворих очи и разбрах, че няма да имам сили пак да ги отворя.

„Понякога си мисля, че мъжете — запя тъжен глас, — останали по бойните поля, сега са бели жерави в небето, не спят отдавна в черната земя…“

Щом от високоговорителя излетя последната дума, в стаята настана суматоха.

— Дръжте Сердюк! — извика някой точно до ухото ми. — Стига с тия жерави! Забравихте ли?

— Нали ти поиска да го пуснат — обади се друг. — Сега ще го превключим.

Чу се още едно щракване.

„Дали е отминало времето — попита предпазлив глас откъм тавана, — когато руската поп-музика беше синоним на нещо провинциално? Преценете сами. «Възпалените израстъци» е една от рядко срещаните в Русия чисто дамска група. Пълният комплект на сценичното им оборудване тежи точно колкото един танк «Т-90». Съставът е само от лесбийки, две от които са заразени с английски стрептококи. Независимо от тези свръхмодерни характеристики «Възпалените израстъци» изпълняват предимно класическа музика — е, в своя интерпретация, разбира се. Сега ще чуете какво са направили момичетата с една от мелодиите на австрийския композитор Моцарт, познат на слушателите ни от филма на Форман и от едноименния австрийски ликьор, с чиято доставка на едро се занимава нашият спонсор, фирма «Трето око».“

Засвири ужасяваща музика, напомняща вой на виелица в затворнически комин. Слава Богу, вече бях потънал в унес. Отначало ме споходиха тежки мисли за собственото ми положение, после сънувах кратък кошмар за американеца с тъмните очила, който сякаш бе продължение на историята, разказана от онази нещастница.

Американецът приземи самолета си в двора, заля го с газ, намерена кой знае къде, и го запали. Към огъня литнаха аленото сако, тъмните очила и жълтите панталони, а самият американец остана по миниатюрни плувки. Движейки великолепно развитите си мускули, той дълго търси нещо в храстите, но не успя да го намери. После в съня ми имаше пауза, а когато го видях отново, той беше (тръпки ме побиват) бременен — явно срещата му с Мария не бе минала без последици. Сега вече той се бе превърнал в кошмарна метална фигура с условно лице и върху издутия му корем яростно блестеше слънцето.

(обратно)

3

Долитащата мелодия отначало сякаш се катереше нагоре по някакво стълбище, и след като потъпчеше за малко на едно място, отчаяно се хвърляше право в отвора между парапетите. Тогава ясно се чуваха кратките мигове тишина между всеки два звука. Но пръстите на пианиста подхващаха мелодията, отново я връщаха на стълбите и всичко се повтаряше, само че с един етаж по-надолу. Мястото много приличаше на стълбището на булевард „Тверской“ номер осем, само че в съня ми стълбата беше безкрайна както нагоре, така и надолу, докъдето ми стигаше погледът. Изведнъж разбрах, че всяка мелодия има свой точен смисъл. По-специално тази разкриваше метафизическата невъзможност на самоубийството — не греховността му, а именно неговата невъзможност. И си представих, че всички ние сме само звуци, излитащи изпод пръстите на незнаен пианист, че сме просто кратки терци, плавни сексти и дисониращи септими в една грандиозна симфония, дето никой от нас никога няма да чуе от край до край. Мисълта изпълни сърцето ми с дълбока тъга и тогава изплувах от оловните облаци на съня си.

Няколко секунди се опитват да разбера къде всъщност се намирам и какво става в този странен свят, към който всяка сутрин вече двадесет и шест години ме запраща някаква незнайна сила. Бях облечен с тежка куртка от черна кожа, брич и ботуши. В бедрото ми болезнено се впиваше нещо. Обърнах се настрани, напипах под хълбока си дървената кутия с маузера и се огледах. Над мен висеше копринен балдахин с невероятно красиви жълти пискюли. Небето навън беше безоблачно синьо и далечните покриви розовееха под студените лъчи на зимното слънце. Точно срещу прозореца ми, отвъд булеварда, се виждаше обкован с ламарина купол, който не знам защо ми приличаше на корем на огромна метална родилка.

Изведнъж разбрах, че не съм сънувал музиката — тя ясно се чуваше през стената. Започнах да се чудя как съм се озовал тук и изведнъж сякаш ме удари ток — за секунда си спомних вчерашния ден и разбрах, че се намирам в апартамента на фон Ернен. Скочих от леглото, втурнах се към вратата и се стаих.

Оттатък, на рояла в стаята с оставения вътре фон Ернен някой свиреше същата Моцартова фуга във фа минор, темата от която кокаинът и меланхолията ме бяха накарали да си припомня снощи. Прималя ми в истинския смисъл на думата. Представих си как трупът дървеняшки тропа по клавишите с подаващи се изпод метнатото палто пръсти и разбрах, че вчерашният кошмар още не е свършил. Трудно бих могъл да опиша завладялото ме смущение. Огледах стаята и видях на стената голямото дървено разпятие с изящната сребърна фигурка на Христос. Щом го зърнах, почувствах нещо странно, подобно на дежа вю33. Сякаш в някакъв неотдавнашен сън вече бях виждал това метално тяло. Свалих разпятието, извадих маузера от кобура и на пръсти излязох в коридора. Тласкаше ме горе-долу следният довод: ако един покойник може да свири на роял, значи може и да го е страх от кръста.

Вратата на другата стая беше открехната. Опитвайки се да стъпвам колкото може по-тихо, се приближих и надникнах вътре. Виждаше се само част от рояла. Няколко пъти си поех дълбоко въздух, ритнах вратата и стиснал в едната си ръка тежкия кръст, а в другата — готовото за стрелба оръжие, прекрачих прага. Първо видях ботушите на фон Ернен в ъгъла; той кротко почиваше под сивия си английски саван.

Обърнах се към рояла.

Пред него седеше човекът с черна гимнастьорка от ресторанта снощи. Беше към петдесет годишен, със засукани нагоре гъсти мустаци и леко прошарена на слепоочията коса. Имах чувството, че дори не е забелязал появата ми — очите му бяха затворени, сякаш изцяло се бе отдал на музиката. Свиреше наистина превъзходно. Върху капака на рояла видях папаха34 от най-фин астраган с лентичка от червено моаре и шашка35 с необичайна форма във великолепна ножница.

— Добро утро — казах аз и свалих маузера.

Човекът вдигна клепачи и ме огледа внимателно. Очите му бяха черни и пронизващи и трябваше да положа доста усилия, за да устоя на почти физическия им натиск. Като забеляза кръста в ръката ми, той леко се усмихна.

— Добро утро — отвърна и продължи да свири. — Радвам се да видя, че още от сутринта се грижите за душата си.

— Какво правите тук? — попитах и внимателно сложих разпятието до неговата шашка.

— Опитвам се да изсвиря една доста трудна пиеса. Но за съжаление тя е написана за четири ръце и сега следва пасаж, с който не бих могъл да се справя сам. Ще бъдете ли така добър да ми помогнете? Мисля, че творбата ви е позната.

Като в транс мушнах маузера в кобура, застанах до него, изчаках момента и поставих пръсти върху клавишите. Моят контрапункт едва настигаше темата и на няколко пъти сгреших; после погледът ми отново падна върху разперените крака на фон Ернен и аз осъзнах цялата абсурдност на положението. Отдръпнах се и впих поглед в своя гост. Той спря да свири и известно време остана да седи неподвижно — сякаш потъна дълбоко в собствените си мисли. После се усмихна, посегна и взе от капака разпятието:

— Безподобно. Никога не ми е било ясно защо Бог е трябвало да се яви на хората в отвратителното тяло на човек. Според мен много по-подходяща форма би била някоя съвършена мелодия, каквато можеш да слушаш до безкрай.

— Кой сте вие? — попитах аз.

— Фамилията ми е Чапаев — отвърна непознатият.

— Нищо не ми говори.

— Точно затова я ползвам. Името ми е Василий Иванович. Предполагам, че и то нищо не ви говори.

После стана от стола и се протегна, ставите на тялото му силно изпукаха. Усетих лек мирис на скъп английски одеколон.

— Вчера — настойчиво ме загледа той — в „Музикалната кутийка“ забравихте чантата си. Ето я.

Погледнах надолу и видях до крачето на рояла черната чанта на фон Ернен.

— Благодаря ви — отвърнах. — Но как влязохте в апартамента?

— Опитах се да звънна, но изглежда звънецът не работи. А ключовете висяха на вратата. Видях, че спите и реших да почакам.

— Разбирам.

В действителност нищо не разбирах. Как ме беше намерил? При кого изобщо бе дошъл — при мен или при фон Ернен? Кой бе той и какво искаше? И защо (непоносимо ме измъчваше най-вече това), защо свиреше тази проклета фуга? Дали подозираше нещо? Между другото, завитият в палтото труп в ъгъла ме смущаваше най-малко, понеже за чекистките квартири един труп представляваше най-обикновен предмет от интериора.

Чапаев сякаш прочете мислите ми.

— Както явно се досещате — каза той, — дошъл съм не само заради чантата ви. Днес заминавам за Източния фронт, където командвам дивизия. Имам нужда от комисар. Предишният… Да речем, не оправда очакванията ми. Снощи видях вашата агитация и ми направихте доста добро впечатление. Между другото, Бабаясин също е много доволен. Искам политическата работа в поверените ми части да я провеждате вие.

После разкопча джоба на гимнастьорката си и ми подаде сгънат на четири лист хартия. Разгънах го и прочетох:

„До др. Фанерний. По заповед на др. Дзержински с цел засилване на политическата работа незабавно ви местим в разпореждане на командира на Азиатската Конна Дивизия др. Чапаев. Бабаясин.“

Отдолу беше сложен познатият ми вече размазан лилав печат. Този пък Бабаясин що за птица е, помислих си смутено и вдигнах поглед.

— Та как се казвате все пак? — присви очи Чапаев. — Григорий или Пьотър?

— Пьотър — облизах пресъхналите си устни. — Григорий е старият ми литературен псевдоним. Знаете ли, непрекъснато стават бъркотии. Едни по навик ме наричат Григорий, други — Пьотър…

Той кимна и взе от рояла шашката и папахата си.

— Вижте какво, Пьотър, може да ви се стори неудобно, но влакът ни потегля днес. Няма как. Война е. Имате ли някаква несвършена работа в Москва?

— Не — отговорих.

— В такъв случай предлагам ви незабавно да заминем заедно. Сега трябва да присъствам при товаренето на полка от ивановски тъкачи и бих искал и вие да сте там. Евентуално ще се наложи да произнесете слово. Много ли багаж имате?

— Само нея — казах аз и кимнах към чантата.

— Чудесно. Още днес ще се разпоредя да ви зачислят на доволствие към щабния вагон.