Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Аз съм напълно уверен в себе си. Но не съм напълно уверен във вас.

— Защо? Какво ви смущава?

— Мога ли да бъда откровен?

— Естествено. И аз, и Анна се надяваме да е така.

— Трудно ми е да повярвам, че наистина сте червеноармейски командир.

Чапаев повдигна лявата си вежда.

— Нима? — стори ми се, че е искрено изненадан. — Но защо?

— Не зная — казах. — Всичко много ми прилича на маскарад.

— Не вярвате, че симпатизирам на пролетариата?

— А, не, вярвам. Лично аз днес на онази трибуна също чувствах нещо подобно. И все пак…

Изведнъж престанах да разбирам какво точно искам да кажа. На масата се възцари тишина, нарушавана само от едва чутото потракване на лъжичка. Анна разбъркваше кафето си.

— В такъв случай кой прилича на червеноармейски командир? — попита Чапаев и отупа пепелта на пурата от пешовете на сакото си.

— Фурманов — казах аз.

— Извинете, Пьотър, но днес за втори път споменавате въпросната фамилия. Кой е Фурманов?

— Господинът с наглия поглед, който говори пред тъкачите след мен.

Анна изведнъж плесна с ръце:

— Между другото, съвсем забравихме за тъкачите, Василий Иванович. Отдавна е време да ги посетим.

Чапаев кимна:

— Да, да, напълно сте права, Анна. Тъкмо се канех да го предложа, но Пьотър така ме озадачи, че всичко ми изхвръкна от главата.

Той се обърна към мен.

— Някой път непременно ще се върнем към тази тема. А сега искате ли да ни придружите?

— Искам.

— Тогава напред — каза Чапаев и стана от масата. Излязохме от щабния вагон и тръгнахме към опашката на влака. Всичко ми се струваше все по-странно. Няколкото вагона, през които минахме, бяха тъмни и изглеждаха абсолютно празни. Никъде не светеше, откъм вратите не долиташе нито звук. Почти не ми се вярваше, че зад ореховите панели, в чиято полирана повърхност се отразяваше огънчето от пурата на Чапаев, спят червеноармейци, но се опитвах да не реагирам.

Един от вагоните свършваше не с обичайното коридорче, а с челна врата. Зад нейния прозорец черната зимна нощ отлиташе назад. След кратка разправия с ключалката башкирецът я отвори и в коридора нахлуха рязкото тракане на колелата и рой ситни бодливи снежинки. Зад вратата имаше малка оградена площадка с навес като в задната част на трамвай, а по-нататьк тъмнееше тежкото тяло на следващия вагон. Връзка с него нямаше, така че оставаше неясно как точно Чапаев се кани да навести новите бойци. Излязох на площадката след останалите. Чапаев се облегна на парапета и дръпна дълбоко от пурата си, а вятърът откъсна от нея няколко яркоалени искри.

— Пеят — каза Анна — чувате ли ги?

Тя вдигна ръка сякаш да предпази косата си от вятъра, но тутакси я свали — късата й прическа правеше нейното движение напълно безсмислено. Явно, съвсем доскоро е имала друга.

— Чувате ли ги? — повтори тя като се обърна към мен. Наистина, през грохота на колелата долиташе доста красиво и синхронно пеене. Заслушах се и успях да чуя думите:

Ковачи ний сме, Молох е духът ни.

На щастието днес ковем ключът.

Високо нека вдигнеме чукът си,

та да ечи, ечи в стоманената гръд.

— Странно — учудих се аз, — защо пеят, че са ковачи, след като са тъкачи? И защо Молох е техният дух?

— Не Молох е техният дух, а волен е техният чук — поправи ме Анна.

— Чук ли? — попитах аз. — Ами, да, разбира се. Щом пеят ковачи, значи става дума за чук. Тоест, щом пеят, че са ковачи, макар в действителност да са тъкачи.

Въпреки че текстът беше съвсем нелеп, в тази понесла се през зимната нощ песен имаше нещо омагьосващо и древно. Може би причината не беше в самата песен, а в странното съчетание от множеството мъжки гласове, пронизващия вятър, заснежените простори и малките далечни звезди в небето. Когато влакът започна да завива, видяхме верига от тъмни вагони. Изглежда хората там пееха в пълен мрак. Това допълваше картината и я правеше още по-тайнствена и странна. Смълчани, послушахме още малко.

— Може да е нещо, свързано със скандинавската митология — казах аз. — Знаете ли, в нея имаше някакъв бог, дето притежавал магически чук и го ползвал като оръжие. Мисля, че беше в „Старата Еда“. Да, да, и всичко останало така пасва! Нима заскреженият тъмен вагон пред нас не е досущ като чука на Тор, хвърлен по невидимия враг! Той ни следва неотлъчно и няма сила, която да спре неговия полет!

— Имате доста развито въображение — рече Анна. — Как може един мръсен вагон да поражда у вас подобни мисли?

— Не, разбира се, че не ги поражда — отговорих. — Просто се опитвам да бъда приятен събеседник. Всъщност си мисля за други неща.

— За какви? — попита Чапаев.

— Че човек донякъде прилича на нашия влак. Той също е обречен вечно да тегли след себе си цяла композиция тъмни, страшни, незнайно от кого наследени вагони от миналото. И да нарича безсмисления грохот на случайната върволица от надежди, мнения и страхове „свой живот“. Но подобна съдба няма как да бъде избегната.

— Защо пък? — каза Чапаев. — Има начин.

— Вие знаете ли го?

— Разбира се.

— Бихте ли ми го казали?

— С удоволствие — щракна с пръсти Чапаев.

Башкирецът изглежда само бе чакал този сигнал. Остави фенера на пода, чевръсто се промуши под парапета, наведе се над незримата в мрака връзка между вагоните и бързо заработи с ръце. Нещо тихо тракна и той също тъй чевръсто се върна на малката платформа.

Тъмната стена на вагона срещу нас започна бавно да се отдалечава.

Вдигнах очи към Чапаев. Той спокойно издържа на погледа ми.

— Става студено — каза, сякаш не се беше случило нищо. — Да се върнем на масата.

— Ще ви настигна — отговорих.

Останах на платформата сам и известно време мълчаливо гледах към далечината. Още чувах пеенето на тъкачите, но с всяка изминала секунда вагоните се отдалечаваха все повече и повече. Изведнъж ми се стори, че върволицата им много прилича на откъснатата опашка на избягал гущер. Картината беше прекрасна. О, да можеше наистина също тъй лесно, както Чапаев се бе разделил с тези хора, и аз да се простя с мрачната банда от измамни „аз“, дето толкова години съсипваха душата ми!

Скоро ми стана студено. Прибрах се вътре и като затворих вратата след себе си, пипнешком тръгнах обратно. Когато стигнах до щабния вагон, почувствах такава умора, че без дори да отупам снежинките от сакото си, влязох в купето си и се проснах на леглото.

От салона, където седяха Чапаев и Анна, дочувах техните гласове и смях. Гръмна отворено шампанско.

— Пьотър! — извика Чапаев. — Спите ли! Елате при нас.

След брулещия студен вятър на платформата топлият въздух в купето ми се видя неимоверно приятен. Стори ми се дори, че по-скоро прилича на вода и че най-после съм се потопил в горещата вана, бленувана от няколко дни. Когато усещането стана напълно реално, разбрах, че се унасям в сън. Потвърди го и фактът, че вместо Шаляпин, грамофонът изведнъж засвири Моцартовата фуга от началото на деня ми. Почувствах, че в никакъв случай не бива да заспивам, но не можех да сторя нищо. Предадох се и полетях надолу с главата през същата празнота между минорните звуци от рояла, която тази сутрин ми бе направила толкова силно впечатление.

(обратно)

4

— Ей! Събудете се!

Някой леко ме побутваше за рамото. Повдигнах глава, отворих очи и видях едно съвсем непознато лице — кръгло, пълно, с грижливо поддържана къса брада. То се усмихваше ведро, но въпреки това не предизвикваше желание и аз да му се усмихна. Веднага разбрах защо. Заради комбинацията от оформена брада и гладко избръснат череп. Наведеният над мен господин приличаше на някой от онези спекуланти, дето продаваха какво ли не и се бяха навъдили в Петербург веднага след началото на войната. Обикновено бяха от Малорусия и притежаваха два основни отличителни белега — чудовищно количество жизнена сила и интерес към последните окултни тенденции в столицата.

— Владимир Володин — представи ми се човекът с брадата. — Може просто Володин. Понеже за пореден път сте решили да загубите паметта си, ще трябва да се запознаем отново.

— Пьотър — казах аз.

— Най-добре е да не правите никакви резки движения, Пьотър. Докато още спяхте, ви инжектираха четири кубика таурепам, така че утрото ви ще бъде мрачно. Ако нещата или хората наоколо започнат да ви депресират и отвращават, не се изненадвайте.

— О, драги мой, отдавна вече не се изненадвам.

— Не, имам предвид следното. Може да ви се стори, че ситуацията е ужасно гнусна. Неописуемо зверски чудовищна и нелепа. Че е в пълен разрез с живота.

— И какво?

— Не й обръщайте внимание. От инжекцията е.

— Ще опитам.

— А така.

Изведнъж забелязах, че Володин е чисто гол. Нещо повече — беше мокър, клечеше на застлания с фаянсови плочки под и от него обилно капеше вода. Но най-ужасното в тази гледка бе някак прекалено свободната му поза, трудно доловимата маймунската непринуденост, с която се бе подпрял на пода с дългата си жилеста ръка. Със своята непринуденост той сякаш казваше: светът наоколо е такъв, че за едрите космати мъже е естествено и нормално да клечат, и ако някой мисли по-различно, доста ще има да пати през живота си.

Казаното за инжекцията изглежда беше вярно. С моите сетива наистина ставаше нещо странно. Няколко секунди Володин съществуваше за мен отделно от всичко, без какъвто и да било фон, като на снимка за адресна регистрация. Чак когато най-подробно разгледах лицето и тялото му, изведнъж се замислих къде ли се намирам. И едва след като поразсъждавах, мястото се появи — така поне ми се стори.

Бяхме в някаква голяма стая, цялата облицована с бял фаянс, с пет чугунени вани, монтирани на пода. Аз лежах в крайната. Изведнъж с отвращение усетих, че водата в нея е доста студена. След като ме дари с последна окуражителна усмивка, Володин се завъртя на място и с противна ловкост, тъй както беше клекнал, скочи в съседната вана, без да вдигне почти никакви пръски.

Освен него, в другите две вани се бяха изтегнали още двамина — един синеок рус човек с рядка брадичка, приличащ на праславянски витяз, и един тъмнокос младеж с женствено бледо лице и с извънредно развита мускулатура. Той ме гледаше очаквателно.

— Май наистина сте ни забравили — след няколко секунди тишина каза русият с брадата, — Семьон Сердюк.

— Пьотър — отговорих аз.

— Мария — обади се тъмнокосият.

— Моля?

— Мария, Мария — с явно недоволство повтори той. — Такова ми е името. Нали знаете, че има един писател Ерих Мария Ремарк? На него са ме кръстили.

— Не се сещам — отговорих. — Сигурно е някой от новите.

— А има и един Райнер Мария Рилке. И за него ли не сте чували?

— А, защо, за него съм чувал. Дори го познавам.

— Е, той е бил Райнер Мария, а аз съм просто Мария.

— Чакайте, мисля, че гласът ви ми е познат. Да не би случайно вие да разправяхте странната история за самолета, алхимическия брак на Русия със Запада и така нататък?

— Да — отговори Мария, — какво странно намирате в нея?

— Общо взето нищо, но не знам защо си помислих, че сте жена.

— Да, донякъде — отговори Мария. — Както казва тукашният стопанин, моята илюзорна личност безспорно е жена. А вие да не би случайно да сте хетеросексуален шовинист?

— Откъде-накъде? Просто се чудя колко лесно приемате тезата, че личността ви е илюзорна. Наистина ли го вярвате?

— Аз поначало в нищо не вярвам — каза Мария. — Всичко се дължи на мозъчното ми сътресение. А тук ме държат, защото стопанинът пише дисертация.

— Ама какъв е този стопанин? — попитах с недоумение, понеже за втори път чух да го споменават.

— Тимур Тимурович — отговори Мария. — Началникът на отделението. Той се занимава само с илюзорни личности.

— Не е точно така — обади се Володин. — Темата, която разработва, се нарича „Раздвояване на илюзорната личност“. И ако Мария е доста обикновен и лесен случай, и изобщо, ако при нея е малко пресилено да се говори за раздвояване на илюзорната личност, то вие, Пьотър, сте най-ценният му експонат. Защото при вас илюзорната личност е развита в такива подробности, че почти изцяло измества истинската и доминира над нея. А как е раздвоена само — думи нямам.

— Нищо подобно — възрази му мълчалият до момента Сердюк. — Пьотър не е много сложен случай. Като цяло пък в структурно отношение почти не се различава от Мария. И при единия, и при другия има отъждествяване, само че при Мария — с името, а при Пьотър — с фамилията. Но при Пьотър изместването е по-силно изразено. Той дори не помни фамилията си. Нарича се ту Фанерний, ту не знам си кой.

— А каква ми е фамилията? — с тревога попитах аз.

— Вашата фамилия е Пустота39 — отговори Володин. — И умопомрачението ви е свързано с отричането на собствената личност и замяната й със съвсем друга, измислена отначало докрай.

— Макар че в структурно отношение, още веднъж повтарям, случаят не е сложен — допълни Сердюк.

Доядя ме. Някакъв си психар да си позволява да намира случая ми за не особено сложен, ми се виждаше оскърбително.

— Разсъждавате като лекари, господа — казах аз. — Донякъде е абсурдно, не намирате ли?