Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Той тръгна към вратата.

Вдигнах чантата и излязох след него в коридора. В главата ми цареше пълна бъркотия и хаос. Човекът, дето крачеше пред мен по коридора, ме плашеше. Не можех да разбера кой е — по начина си на държание почти не приличаше на червеноармейски командир, но все пак беше един от тях; пък и написаното, и печатът на днешната заповед бяха същите като на вчерашната. Значи, той бе достатъчно влиятелен, за да може за една сутрин да получи необходимото му решение и от кървавия Дзержински, и от загадъчния Бабаясин.

В антрето Чапаев се спря и свали от закачалката дългия си син шинел с три ивици от лъскаво алено моаре напряко на гърдите. Шинелите с подобна украса бяха последна дума на червеноармейската мода. Е, обикновено тези нагръдни ивици-закопчалки се правеха от просто червено сукно. Чапаев облече шинела, сложи си папахата, стегна се с колана, на който висеше кобурът с маузера, запаса шашката и се обърна към мен. На гърдите му лъщеше странен орден — сребърна звезда с топчета по върховете на лъчите. Нямаше никакви изображения или думи. Чапаев долови погледа ми.

— За Нова година ли сте се нагиздили? — попитах аз. Той се засмя добродушно.

— Не. Това е орден „Октомврийска звезда“.

— Никога не съм чувал.

— Ако имате късмет, и вие може да го заслужите — каза той. — Готов ли сте?

— Другарю Чапаев — започнах аз, решил да се възползвам от неофициалния тон на разговора ни — искам да ви питам нещо, дето може да ви се стори странно.

— Цял съм слух — той се усмихна любезно и потупа ножницата с жълтия маншет на ръкавицата си.

— Кажете ми откровено — погледнах го право в очите, — защо свирихте на рояла? И защо точно тази творба?

Чапаев се усмихна под мустак.

— Знаете ли — отвърна той, — когато надникнах в стаята ви, вие още спяхте. И насън, е, може би не съвсем точно, си свирукахте въпросната фуга. Колкото до мен, аз много харесвам Моцарт. Някога учех в консерваторията и се готвех за кариера на музикант. Но оттогава много неща в живота ми се промениха. Защо се интересувате?

— Ами така, няма значение. Просто странно съвпадение.

Излязохме на стълбищната площадка. Ключовете наистина висяха на вратата. Машинално заключих апартамента, прибрах ги в джоба си и последвах Чапаев по стълбите с мисълта, че никога през живота си не съм имал навика да си свирукам. Камо ли насън.

Първото, което видях на мразовитата слънчева улица, беше дългият сиво-зелен брониран автомобил. Дето го забелязах снощи пред „Музикалната кутийка“. Преди не бях виждал подобни коли. Автомобилът безспорно беше последна дума на науката за унищожение. Корпусът му бе обсипан с едри полукръгли нитове; отпред се издуваше тъпата зурла на мотора, окичена с два мощни фара; високото стоманено чело, леко скосено назад, застрашително гледаше Никитския площад с двете си продълговати амбразури, които приличаха на притворените очи на Буда. Отгоре имаше цилиндричен картечен купол, обърнат към булевард „Тверской“, а цевта на картечницата беше защитена с две разширяващи се стоманени платна. Отстрани имаше малка врата.

Наоколо се тълпяха хлапета — някои с шейни, други с кънки — и аз неволно си помислих, че докато възрастните идиоти се занимават с преустройството на измисления от тях свят, децата продължават да живеят в реалността — сред снежните пързалки и слънчевата светлина, върху тъмните огледала на замръзналите водоеми и в мистичната тишина на заснежените нощни дворове. И макар децата също да бяха заразени от бацила на стоварилото се върху Русия безумие (беше ясно от погледите им, насочени към лъскавата шашка на Чапаев и към моя маузер), все пак в техните чисти очи все още сияеше споменът за нещо, което аз самият отдавна бях забравил — може би неосъзнатия спомен за великия извор на всичко съществуващо, и те, потъвайки в позорната пустиня на живота, още не бяха се отдалечили достатъчно.

Чапаев се приближи до бронирания автомобил и рязко почука. Моторът заработи и задницата на автомобила се обви в облак синкав дим. Чапаев отвори вратата и точно тогава чух зад гърба си скърцане на спирачки. До нас спря една затворена кола. От нея изскочиха четирима души с черни кожени куртки и се шмугнаха във входа, от който току-що бяхме излезли. Сърцето ми изстина — помислих си, че са дошли да ме приберат. Сигурно, защото четирима ми приличаха на снощните актьори с черните плащове, дето изнесоха от сцената трупа на Разколников. Единият тях се спря на вратата и погледна към нас.

— Бързо — извика от бронирания автомобил Чапаев. — Топлото ще избяга.

Метнах вътре чантата, шмугнах се след него и хлопнах вратата.

Интериорът на страховитата кола ме очарова от пръв поглед. Не много голямото пространство, отделено с преграда от кабината на шофьора, приличаше на купе от Норд експрес — въпреки малкото място, двата тесни кожени дивана, масичката помежду им и килимчето на пода създаваха усещане за уют. На тавана имаше кръгъл отвор, през който се виждаше масивния приклад на покритата с калъф картечница; към картечната кула водеше ажурна вита стълбица, завършваща с нещо като въртящ се стол с подпорки за краката. Всичко това се осветяваше от малка електрическа крушка, в чиято светлина успях да различа една картина, закрепена за стената с винтове в ъглите на рамката. Беше малък пейзаж в стил Джон Констейбъл — мост над някаква река, далечен буреносен облак и романтични руини.

Чапаев хвана фунията на слушалката и заповяда:

— На гарата.

Колата плавно потегли от мястото си — вътре движението почти не се усещаше. Чапаев седна на едното диванче и с жест ме покани да седна срещу него.

— Великолепна кола — бях напълно искрен.

— Да, бива си я. Но аз не съм по техниката. Само да видите коня ми…

После бръкна под масичката и извади оттам сгъваема игрална дъска.

— Една партия трик-трак36?

Свих рамене. Той разтвори дъската и започна да нарежда черните и белите пулове.

— Другарю Чапаев — започнах аз, — в какво ще се стои работата ми? Какви въпроси ще засяга?

Той внимателно приглади мустак.

— Вижте, Пьотър, нашата дивизия е един сложен организъм. Предполагам, че постепенно ще свикнете с живота в него и сам ще намерите своята ниша. Сега е рано да говорим каква точно ще бъде тя, но от снощното ви поведение ми стана ясно, че сте решителен човек, а и много добре усещате същината на събитията. Ние имаме нужда точно от хора като вас. Вие сте на ход.

Метнах заровете върху дъската и се поколебах как да реагирам. Съмнявах се, че той наистина е червеноармейски командир. Не знам защо си мислех, че играе същата безумна игра като мен, само че от по-отдавна, по-виртуозно и може би по своя воля. Но от друга страна всичките ми съмнения почиваха изключително върху интелигентния му начин на говорене и върху хипнотичната сила на очите му, което само по себе си не означаваше нищо. Покойния фон Ернен, например, също беше доста интелигентен, а главатарят на ЧК Дзержински — добре известен в окултните кръгове като хипнотизатор. И после, рекох си, глупава е самата постановка на въпроса, защото няма нито един червеноармейски командир, дето да е наистина червеноармейски командир. Всеки от тях просто с всички сили се старае да прилича на някакъв инфернален еталон, преструвайки се, точно както и аз вчера, само че безогледно. Колкото до Чапаев, военната му униформа не можеше да ме накара да го възприема така, както го възприемаха другите. Доказателство бе и заповедта на Бабаясин, и бронираната кола. Не знаех какво иска от мен, но реших засега да приема неговите правила на играта. При това изпитвах към него инстинктивно доверие. Не знам защо ми се струваше, че стои няколко етажа по-високо от мен на безкрайната стълба на битието, която бях сънувал сутринта.

— Нещо тревожи ли ви? — попита Чапаев и хвърли заровете. — За какво се замислихте?

— Вече не — отговорих. — Я ми кажете, Бабаясин лесно ли се съгласи да ме предаде във ваше разпореждане?

— Тъкмо Бабаясин беше против — каза Чапаев. — Той много ви цени. Решихме го двамата с Дзержински.

— Да не би да се познавате?

— Да.

— Другарю Чапаев, да не би да познавате и Илич? — леко иронично попитах аз.

— Доста бегло — отвърна той.

— Покажете ми го някой път.

— Защо не? Щом искате, може още сега.

Това вече беше прекалено. Погледнах го с недоумение, но той изобщо не се смути. Отмести дъската, с плавно движение извади от ножницата си шашката и я сложи на масата.

Трябва да кажа, че тя беше доста странна, с дълга сребърна дръжка, покрита с резба, изобразяваща две птици, а помежду им — кръг с клекнал в него заек; всичкото останало място заемаше най-фин орнамент. Дръжката свършваше с нефритова топка, а за нея бе вързан къс дебел шнур от вита коприна с лилав пискюл на края. Пред ръкохватката имаше кръгъл предпазител от черно желязо; лъскавото острие беше дълго и леко извито. Всъщност, дори не беше шашка, а по-скоро някакъв китайски меч. Но аз не успях да го разгледам много добре, защото Чапаев загаси лампата.

Потънахме в пълен мрак. Не виждах нищо — само чувах равномерния шум на мотора (между другото, звуковата изолация на автомобила беше превъзходна — отвън не долиташе и най-малък шум) и усещах леко поклащане. Чапаев запали една клечка кибрит и я вдигна над масата.

— Погледнете острието — каза той.

Погледнах размитото червеникаво отражение, появило се върху стоманената ивица. В него се долавяше някаква странна дълбочина, имах чувството, че през леко запотено стъкло гледам към дълъг, слабо осветен коридор. По изображението преминаха леки вълнички и видях един човек с разкопчан френч. Той вяло вървеше по коридора. Беше брадясал и плешив; ръждивата брада по бузите му преминаваше в немарлива брадичка и мустаци. Наведе се и посегна с потреперващи ръце. Тогава забелязах едно сгушено в ъгъла на коридора коте с големи тъжни очи. Изображението беше много ясно, но изкривено, сякаш го виждах върху повърхността на топка за елха. Изведнъж, неочаквано и за самия себе си, се изкашлях. Тогава Ленин (а това безспорно беше той) трепна, обърна се и се вторачи към нас. Разбрах, че ме вижда. В очите му за миг се мярна уплаха, а после те станаха хитри и някак гузни. С изкривена усмивка той ми се закани с пръст и каза:

— Мисюс! Къде си?

Чапаев духна клечката и картината изчезна; успях да зърна побягналото по коридора коте и изведнъж се досетих, че изобщо не съм видял всичко върху шашката, ами току-що по някакъв необясним начин съм бил там и сигурно съм можел да докосна котето с ръка.

Лампата светна. Изгледах Чапаев с изненада. Вече бе прибрал шашката в ножницата.

— Владимир Илич препрочита Чехов — каза той.

— Какво беше това? Чапаев сви рамене.

— Той видя ли ме? — попитах.

— Мисля, че не вас. По-скоро е усетил нечие присъствие. Но едва ли му е направило впечатление. Свикнал е с подобни неща. Него много хора искат да го видят.

— Но как вие… По какъв начин… Хипноза ли беше?

— Не повече от всичко останало — каза той и кимна към стената на колата, изглежда имайки предвид това, което беше извън нея.

— Кой сте вие в действителност? — попитах аз.

— За втори път днес ми задавате този въпрос. Вече ви отговорих, че фамилията ми е Чапаев. Засега не мога да ви кажа нищо повече. Не изпреварвайте събитията. Между другото, в частните ни разговори можете да ме наричате Василий Иванович. „Другарю Чапаев“ звучи прекалено тържествено.

Понечих да го помоля да ми обясни, но се сепнах. Разбрах, че е безсмислено да продължавам да настоявам; нещо повече, можех да сторя грешка. Но най-интересното бе, че не се спрях сам — чувствах, че по някакъв неясен начин ме спря Чапаев.

Бронираната кола забави ход. Чухме изопачения от уредбата глас на шофьора:

— Гарата, Василий Иванович!

— Много добре — отвърна Чапаев.

Няколко минути автомобилът бавно маневрира и накрая спря. Чапаев си сложи папахата, стана от дивана и отвори вратата. В кабината нахлу студен въздух, червеникави зимни лъчи и глух шум от стотици сливащи се гласове.

— Вземете си чантата — каза Чапаев и чевръсто скочи на земята. Леко примижал след уютния полумрак на колата, аз го последвах.

Намирахме се точно в центъра на площада пред Ярославската гара. Отвред ни беше наобиколила развълнувана тълпа от различно облечени въоръжени хора, строени в неравно подобие на каре. Покрай строя се разхождаха някакви дребни червени командири с извадени саби. При появата на Чапаев се чуха викове, общият шум от гласове се засили и след няколко секунди прерасна в тежко „ура“, което няколко пъти прелетя над площада.

Бронираната кола стоеше до украсена с кръстосани знамена дъсчена трибуна, подобна на ешафод. Там неколцина военни си разменяха реплики. Щом се появихме ние, те заръкопляскаха. Чапаев бързо се качи по скърцащите стълби горе; постарах се да го последвам незабавно. След като поздрави бегло двама-трима военни (единият от тях беше в стегнат с каиши кожух от бобър), Чапаев се приближи към парапета на ешафода, и за да призове хората към тишина, вдигна нагоре ръката си в жълта ръкавица.

— Момчета! — високо се провикна той. — Ясно ви е защо сте тука. К’во да се баламосваме. Всичко ще видите, от всичко ще усетите. Няма това-онова? Иде ли човек на фронта, ще види дебелия край. Нема пет, нема четири…

Внимателно наблюдавах пластиката на движенията му. Той говореше, като равномерно се обръщаше ту насам, ту натам и енергично сечеше въздуха пред гърдите си с жълтата кожена длан. Смисълът на все по-забързаната му реч ми се изплъзваше, но като виждах как работниците проточват шии, вслушват се, кимат и от време на време доста се хилят, разбирах, че им говори нещо, близко до техния начин на мислене.