Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

2

Всъщност, решетката не беше близо до прозореца, а на самия него, по-точно на малкото прозорче, откъдето право върху лицето ми падаше тънък слънчев лъч. Опитах се да помръдна, но не успях. Понечих да се опра с ръка на пода, за да се обърна от корем по гръб, но открих, че ръцете ми са извити назад. Бях облечен с нещо като саван, чиито дълги ръкави бяха вързани на гърба ми — мисля, че подобна риза се нарича усмирителна.

Почти със сигурност предполагах какво се е случило — вероятно матросите са забелязали в поведението ми нещо подозрително, и щом съм заспал в колата, са ме откарали в ЧК. Заизвивах цялото си тяло и успях да застана на колене, а после да седна до стената. Килията изглеждаше доста странно — високо горе имаше зарешетено прозорче и през него в стаята проникваше лъчът, дето ме събуди. Стените, вратата, подът и таванът бяха покрити с дебела мека облицовка, така че едно романтично самоубийство в стил Дюма („още една крачка, милорд, и ще разбия главата си в стената“) беше изключено. Изглежда, чекистите бяха направили подобни килии за особено почетни посетители и трябва да призная, че за момент се почувствах поласкан.

Докато гледах стената и си припомнях страшните подробности от вчерашния ден, минаха няколко минути, а после вратата се отвори.

На прага стояха Жербунов и Барболин — но, Боже мой, как изглеждаха! Бяха по бели престилки, а от джоба на Барболин се подаваше съвсем истински стетоскоп. Това ми дойде в повече и от гърдите ми бликна нервен смях, който изгореното ми от кокаина гърло превърна в подобие на дрезгава кашлица. Барболин се обърна назад към Жербунов и тихо му каза нещо. Изведнъж спрях да се смея — не знам защо ми се стори, че двамата се канят да ме бият.

В интерес на истината, изобщо не ме беше страх от смъртта; в моето положение да умра щеше да е също тъй естествено и разумно, както да напусна някой театър, където по време на посредствен спектакъл е избухнал пожар. Никак не исках обаче в сетния ми път да ме изпращат ритниците и шамарите на почти непознати хора — изглежда, дълбоко в душата си не бях достатъчно християнин.

— Господа — казах аз, — предполагам разбирате, че скоро ще убият и вас. Тъй че от уважение към смъртта (ако не към моята, то поне към своята) ви моля да го сторите бързо и без да се гаврите. И бездруго не мога да ви дам никакви сведения. Чуйте, аз съм частно лице и…

— Я стига — прекъсна ме Жербунов и се подсмихна. — Виж, това което ни демонстрира вчера, си струваше. Какви стихове декламира само! Да помниш случайно?

В изразите му имаше нещо нелогично, нещо странно, не можех да го дефинирам, затова си помислих, че още сутринта е успял да гаврътне от балтийския си чай.

— Паметта ми е превъзходна — отговорих и го изгледах право в очите.

Погледът му беше отчайващо празен.

— Защо изобщо разговаряш с тоя смахнат? — попресипнало писукна Барболин. — Остави Тимурич да се оправя, нали за това му плащат.

— Хайде — сложи точката Жербунов, приближи се и ме хвана подръка.

— Защо не ме развържете? — попитах. — Та вие сте двама.

— Как не — рече Жербунов. — Ами ако изведнъж започнеш да ни душиш?

От чутото се олюлях като от удар. Те знаеха всичко. Завладя ме почти физическото усещане, че думите на Жербунов ме затискат с непосилна тежест.

Барболин ме хвана под другата ръка; двамата бързо ме изправиха на крака и ме измъкнаха в празния полуосветен коридор. Там наистина миришеше на нещо медицинско — може би на кръв. Аз не се дърпах и след няколко минути те ме вкараха в просторна стая, настаниха ме на една табуретка в средата и изчезнаха през вратата.

Точно срещу мен имаше голямо бюро, отрупано с безброй папки, наглед канцеларски. Зад бюрото седеше някакъв господин с бяла, също като на Жербунов и Барболин престилка, който изглеждаше интелигентен. Той внимателно слушаше черната бакелитова слушалка на телефонния апарат и я притискаше с рамо към ухото си. Ръцете му машинално прелистваха някакви книжа; от време на време той кимаше, но на глас не казваше нищо. Не ми обърна ни най-малко внимание. На стола до стената между двата високи прозореца със спуснати прашни завеси седеше друг един човек с бяла престилка и зелени панталони с червени лампази.

Не знам точно кое в тукашната атмосфера ме накара да си спомня Генералния щаб, където през шестнайсета година често се отбивах, за да се пробвам в патриотичната журналистика. Само дето над главата на господина с бялата престилка вместо портрета на Негово величество (или поне на този Карл22, който вече бе успял да открадне коралите на половин Европа) висеше нещо толкова кошмарно, че си прехапах устната.

Беше плакат, направен от голям лист картон и изпълнен в цветовата гама на руския флаг. Представляваше един синкав човек с обикновена руска физиономия, разсечена гръд и срязана черепна кутия, в която розовееше мозъкът му. Макар че вътрешностите му бяха извадени и номерирани с римски цифри, в очите му се четеше равнодушие, а върху лицето му бе застинала спокойна полуусмивка. Поне така изглеждаше заради широкия разрез на бузата, през който се виждаха част от челюстта и зъбите му, безупречни като върху германска реклама.

— Хайде сега — измърмори господинът с престилката и затвори телефона.

— Простете? — казах аз и свалих погледа си към него.

— Прощавам ви, прощавам ви — отвърна той. — Предвид опита ми от общуването си с вас, ще ви напомня, че името ми е Тимур Тимурович.

— Пьотър. По очевидни причини не мога да ви стисна ръка.

— Не се и налага. Ех, Пьотър, Пьотър. Как можахте да стигнете до тоя хал?

Очите му ме гледаха приятелски и дори с известно съчувствие; заострената му брадичка го правеше да прилича на земски идеалист23, но аз знаех доста неща за чекистките похвати, та в душата ми се прокрадна сянка на подозрение.

— Не съм стигнал до кой знае какъв хал. Но ако ще поставяте въпроса така, стигнал съм заедно с останалите.

— С кого по-точно?

Ето, помислих си, започна се.

— Вероятно очаквате да ви дам някакви адреси и явки. Правилно ли ви разбирам? Уверявам ви обаче, че с нищичко не мога да ви зарадвам. Още от ранно детство моят живот е история за бягството ми от хората, а в подобен контекст за останалите трябва да говорим само в категории, разбирате ли?

— Естествено — рече той и си записа нещо на едно листче. — Не се съмнявам, че е така. Но вие си противоречите. Първо казвате, че сте стигнали до настоящото си положение заедно с останалите, а после — че бягате от хората.

— Но моля ви се — отговорих аз и с риск да загубя равновесие преметнах крак върху крак, — противоречието е само привидно. Колкото повече се опитвам да избягам от хората, толкова по-малко успявам. Между другото, разбрах причината съвсем наскоро. Вървя си покрай Исаакий24, поглеждам купола — нали знаете, нощ, студ, звезди… и изведнъж всичко ми става ясно.

— И каква е причината?

— Че ако се опитваш да избягаш от другите, без да искаш цял живот следваш техните лъкатушни пътища. Най-малко защото продължаваш да бягаш от тях. За да избягаш, трябва да си напълно сигурен не накъде бягаш, а откъде. Затова твоят затвор трябва непрекъснато да е пред очите ти.

— Да — каза Тимур Тимурович. — Да. Като си представя само колко разправии ще си имам с вас, лошо ми става.

Свих рамене и вдигнах очи към плаката над главата му. Все пак май не беше гениална метафора, а някакво медицинско помагало. Може би част от атлас по анатомия.

— Знаете ли — продължи Тимур Тимурович, — аз съм човек с опит. Тук през мен минават доста хора.

— О, не се съмнявам.

— Та вижте какво ще ви кажа. Интересува ме по-скоро формалната диагноза, а не вътрешната причина човек да изпадне от нормалната си социално-психологическа ниша. Както ми се струва, вашият случай е доста прозрачен. Вие просто не възприемате новото. Помните ли на колко сте години?

— Разбира се. На двайсет и шест.

— Ето, виждате ли? Вие сте тъкмо от поколението, програмирано да живее в една социално-културна парадигма, а озовало се в съвсем друга. Схващате ли за какво ви говоря?

— И още как.

— Следователно, налице е един сериозен вътрешен конфликт. Искам веднага да ви успокоя — не сте единственият, който се сблъсква с това. Лично аз имам същия проблем.

— Нима? — попитах леко подигравателно. — И как го решавате?

— За мен после — каза той, — нека първо се оправим с вас. Вече ви споменах, че понастоящем този подсъзнателен конфликт важи почти за всекиго. Искам да вникнете в естеството му. Разбирате ли, светът около нас се отразява в нашето съзнание и става обект на ума. И когато в реалния свят установените вече връзки се рушат, същото се случва и в психиката. Тогава в затвореното пространство на вашето „Аз“ се освобождава чудовищно количество психическа енергия. Осъществява се нещо като малък атомен взрив. Но важното е по кой канал ще се насочи енергията след взрива.

Разговорът започваше да става интересен.

— Може ли да попитам, какви биват тези канали?

— Най-общо казано, те са два. Психическата енергия може да се движи един вид навън, към външния свят, да се насочва към такива обекти като например… коженото яке, луксозната кола и така нататък. Мнозина ваши връстници… Сетих се за фон Ернен и трепнах.

— Разбрах. Недейте продължава.

— Много добре. А във втория случай енергията по една или друга причина остава вътре. Това е най-неблагоприятният развой на нещата. Представете си някой бик, заключен в музейна зала…

— Чудесен образ.

— Благодаря. И тъй, залата с нейните крехки и може би прекрасни експонати е тъкмо вашата личност, вашият вътрешен свят. А бикът, препуснал из нея, е освободилата се психическа енергия, която вие не сте способен да озаптите. Това е причината да сте тук.

Той е безспорно умен, помислих си аз. Но е такъв мръсник.

— Нещо повече — продължи Тимур Тимурович. — Много мислих, защо едни хора успяват да започнат нов живот — нека условно ги наречем „новите руснаци“25, макар че изразът не ми харесва особено…

— Изключително гаден е, наистина. Отгоре на всичко е и изопачен. Ако цитирате Чернишевски26, той, струва ми се, ги е наричал нови хора.

— Възможно е. Но въпреки всичко, въпросът все пак си остава: защо едни се ориентират към новото, а други продължават да нищят несъществуващите си вече отношения със сенките на един угаснал свят…

— Направо великолепно. Почти Балмонт27.

— Още веднъж благодаря. Според мен отговорът е много прост. Опасявам се дори да не ви се стори елементарен. Ще започна отдалеч. В живота на даден човек, страна, култура и прочее непрекъснато настъпват метаморфози. Понякога те са проточени във времето и не се забелязват, понякога добиват много ясни очертания — като сега. И тъкмо отношението към въпросните метаморфози определя дълбинната разлика между културите. Например Китай, по който вие сте луд…

— Защо мислите така? — попитах и усетих как ръцете ми, здраво стегнати от ръкавите отзад на гърба, се стисват в юмруци.

— Ами ето го вашето дело — Тимур Тимурович вдигна от бюрото най-дебелата папка. — Тъкмо го прелиствах.

Той хвърли папката обратно.

— Да, Китай. Ако си спомняте, цялото им светоусещане почива върху постулата, че светът деградира, като се движи от един златен век към някакъв мрак и безвремие. За тях абсолютният еталон е останал в миналото и всяко ново нещо е зло, защото все повече ни отдалечава от еталона.

— Извинете — казах, — това е присъщо на човешката култура изобщо. Присъства дори в езика. Да речем, в английския. Ние, например, сме descendants of the past28. А споменатата дума означава движение надолу, не подем. Тоест, не сме ascedants29.

— Възможно е — съгласи се Тимур Тимурович. — От чуждите езици знам само латински. Но важното в случая е друго. Когато дадена личност е носител на подобен тип съзнание, тя започва да възприема детството си като някакъв изгубен рай. Вземете примерно Набоков30. Тази негова безкрайна рефлексия по повод първите години от живота му е класически пример за това, за което говоря. А класически пример за оздравяване, за преориентиране на съзнанието му към реалния свят, е онази контрасублимация, която той майсторски е осъществил, трансформирайки носталгията си по непостижимия и може би никога не съществувал рай в простичка, земна и малко грешна страст към едно девойче. Макар от първия…

— Извинете, вие за кой Набоков говорите? — прекъснах го аз. — За лидера на конституционните демократи ли?

Тимур Тимурович се усмихна пресилено снизходително:

— Не, за сина му.

— За Вовка от улица „Тенишевская“ ли? Ама и него ли сте прибрали? Та той е в Крим! И какви са тия девойчета? Какви ги дрънкате?

— Добре, добре. В Крим е. В Крим е. Говорехме не за Крим, а за Китай. И ставаше дума, че за класическата китайска душевност всяко движение напред означава деградация. А има друг път. По него през цялата си история върви Европа, каквито и да ми ги говорите относно езика. Пътят, по който вече толкова години се опитва да поеме Русия, отново и отново сключвайки нещастния си алхимически брак със Запада.