Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Седнах срещу тях. Жербунов наля три чаши водка, прибута едната към мен и ме погледна. Разбрах, че чака нещо.

— Е — рекох и хванах чашата си, — дето се казва, за победата на световната революция!

Тостът ми не предизвика у тях никакъв ентусиазъм.

— За победата, то се знае — кимна Барболин, — ами от онова?

— Кое онова? — попитах аз.

— Хайде, не се прави на ударен — строго каза Жербунов. — Бабаясин спомена, че днес са ти отпуснали цяла кутия.

— Аа, кокаина ли имате предвид — сетих се аз и бръкнах да извадя кутията от чантата. — Че „онова“, другари, е доста многозначителна дума. Може да искате етер като Уилям Джеймс.

— Кой е пък този? — попита Барболин и пое кутията в широката си и груба длан.

— Един английски другар.

Жербунов изхъмка скептично, а върху лицето на Барболин за миг се мерна едно от онези чувства, които тъй често са били изписвани от руските художници на деветнайсети век, създавали народни типажи — някъде, видите ли, има един голям и загадъчен свят с толкова необясними и привлекателни неща и не че сериозно се надяваш един ден да се озовеш там, ами просто от време на време ти се иска да си помечтаеш за нещо невъзможно.

Напрежението изчезна като по чудо. Жербунов отвори кутията, взе отварачката от покривката, гребна с нея чудовищно количество прашец и бързо го разбърка във водката. Същото направи и Барболин — първо в своята чаша, а после и в моята.

— Сега вече не е срамота да пием и за световната революция — каза той.

Изглежда, че по лицето ми се изписа недоумение, защото Жербунов се подсмихна и обясни:

— Това, братле, води началото си от „Аврора“, от първоизвора. Нарича се „балтийски чай“.

Те вдигнаха чашите си, изпиха съдържанието им на екс и на мен не ми остана нищо друго, освен да последвам примера им. Почти веднага гърлото ми изтръпна. Запалих цигара, дръпнах дълбоко, но изобщо не усетих вкуса й. Близо минута останахме смълчани.

— Трябва да тръгваме — отърси се внезапно Жербунов и стана от масата. — Иван ще премръзне.

Леко замаян, прибрах кутията от дропс в чантата, станах и ги последвах. Позабавих се в коридора, като се опитвах да намеря шапката си, но не успях, затова нахлупих фуражката на фон Ернен. Излязохме от жилището и мълчаливо заслизахме по слабо осветеното стълбище.

Изведнъж забелязах, че се чувствам леко и спокойно и колкото повече вървя, толкова по-леко и спокойно ми става. Не мислех за бъдещето — стигаше ми и това, че не ме заплашва непосредствена опасност, и когато пресичах тъмните площадки, се възхищавах на чудно хубавите снежинки, прехвърчащи навън. Нима самият аз не бях също такава снежинка и вятърът на съдбата не ме носеше някъде напред, след другите две снежинки с черни бушлати, които трополяха по стълбите пред мен? Всъщност, въпреки обзелата ме еуфория, не бях загубил способността си да възприемам действителността трезво, затова открих нещо интересно. Още в Петроград се чудех как върху матросите се крепят техните тежки, натъпкани с патрони такъми. На площадката на третия етаж, където светеше една самотна крушка, забелязах на гърба на Жербунов няколко кукички, с които, подобно на сутиен бяха окачени картечните ленти. Веднага си представих как Жербунов и Барболин, гласейки се за поредното убийство, като две девойки след баня взаимно си помагат за тази сложна част от тоалета. Това ми заприлича на още едно доказателство за женствената природа на всички революции. Изведнъж разбрах някои от новите настроения на Александър Блок15; изглежда, че от гърлото ми се бе откъснал някакъв възглас, защото Барболин се обърна.

— А ти не искаше, глупако — каза той и златният му зъб блесна.

Излязохме навън. Барболин каза нещо на войника, който седеше на откритата предна седалка на колата, после отвори вратата и ние се вмъкнахме вътре. Колата потегли веднага. През заобленото предно стъкло на кабината се виждаше заснеженият гръб и островръхият плъстен шлем; имах чувството, че каретата ни се управлява от Ибсенов трол. Помислих си, че конструкцията на возилото е изключително неудобна и при това унизителна за шофьора, който винаги е изложен на лошото време, но може би всичко бе направено нарочно, за да може по време на пътуването пътниците да се наслаждават не само на гледките отвън, но и на класовото неравенство.

Погледнах през страничното стъкло. Улицата беше пуста, а падащият по паважа сняг — необикновено красив, осветяван тук-там от уличните лампи. Под една от тях на стената на някаква къща зърнах надпис с големи букви: „LENINE EST MERDE“16.

Когато пристигнахме, вече се бях посъвзел. Слязохме и се озовахме на непозната улица, до някакъв безистен, пред който имаше две-три коли и няколко файтона; малко по-на-татък забелязах един страховит наглед брониран автомобил с шапка от сняг върху картечната кула, но не успях да го разгледам — матросите веднага се шмугнаха в безистена. След като минахме през неописуемо потискащ двор, спряхме пред една врата, над която стърчеше чугунена козирка със завъртулки и амурчета в еснафски стил. На козирката бе закрепена малка табела:

МУЗИКАЛНАТА КУТИЙКА

литературно кабаре

Няколкото прозореца, плътно затулени от розови перденца, светеха; през тях долиташе носталгично хубав звук от незнаен инструмент.

Жербунов дръпна вратата. Влязохме в малко антре, пълно с тежки шуби и шинели; в дъното висеше плътна плюшена завеса. Един човек с червена рубашка, който приличаше на престъпник, стана от табуретката да ни посрещне.

— Граждани матроси — започна той, — тук…

С циркаджийско движение Барболин врътна пушката около рамото си и го удари с приклада в слабините. Нещастникът се свлече по стената на пода; върху неприятното му лице се изписаха умора и отвращение. Жербунов дръпна завесата и ние влязохме в полутъмния салон.

Почувствах необикновен прилив на енергия и се огледах наоколо. Мястото напомняше обикновен, претендиращ за лукс ресторант средна ръка. Около малките кръгли маси, сред гъсти кълбета дим бе насядала разнородна публика. Миришеше на опиум. Никой не ни обърна внимание и ние се настанихме на една маса близо до входа.

Салонът свършваше с ярко осветена естрада, където върху тапицирана с черен плюш табуретка седеше някакъв господин с фрак. Лъкът в дясната му ръка се плъзгаше по тъпата страна на дълъг трион. Той бе застъпил долната му дръжка към пода, а горната стискаше в лявата си ръка, като караше острието да се огъва и трепти. Когато трябваше да тушира вибрациите на бляскавата лента, той за миг допираше до нея преметнатото през другия си крак босо ходило. На пода стоеше лачена обувка. От нея се подаваше ослепително бял чорап. Господинът извличаше от своя инструмент съвсем неземен, омаен и тъжен звук. Музикантът изглежда свиреше някаква обикновена мелодия, но тя нямаше значение — важен беше тембърът, нюансите на единствения, бавно стихващ тон, от който ти се свиваше сърцето.

Завесата до входа се люшна и оттам надникна човекът с рубашката. Той щракна с пръсти към тъмната зала и кимна към нашата маса, после се обърна, стори ни кратък формален поклон и отново изчезна зад завесата. Тозчас отнякъде се появи келнер с поднос в едната ръка и меден чайник в другата (такива чайници виждах и по останалите маси). Върху подноса имаше блюдо с пирожки, три чаени чаши и мъничка свирка. Келнерът нареди пред нас чашите, напълни ги от чайника и замръзна в очакване. Подадох му една банкнота, която извадих напосоки от чантата — мисля, че бяха десет долара. Отначало не разбрах за какво служи свирката, но в този момент от една съседна маса се чу тихо мелодично изсвирване и келнерът се втурна нататък.

Жербунов сръбна от чашата си и изхъмка недоволно. Аз също опитах от моята. Беше някакво менте, долнопробна китайска житна водка. Задъвках една пирожка, без изобщо да усещам вкуса й — кокаинът бе смразил гърлото ми и все още си казваше думата.

— Тия пирожки с какво са? — нежно попита Барболин. — Разправят, че тук някои хора се затривали. Да не си вземем грях на душата?

— Опитвал съм го — непринудено рече Жербунов. — Прилича на телешкото.

Не издържах повече, затова извадих кутията и Барболин започна да дозира от прахчето по чашите.

Междувременно господинът с фрака свърши да свири, бързо и изящно обу чорапа и чепика си, стана, поклони се, грабна табуретката, и сподирян от постни аплодисменти, напусна сцената. От масата близо до естрадата се изправи един приятен мъж с прошарена брадичка и сиво шалче, намотано около гърлото му, сякаш за да скрие белег от ухапване. С изненада разпознах в него Валерий Брюсов17 — беше остарял и измършавял. Той се качи на естрадата и се обърна към залата:

— Другари! Макар да живеем във визуална епоха, когато отпечатаният върху хартия текст бива изместван от зрителския ред или… хм… — той премрежи очи и направи пауза (явно се канеше да изтърси някой от идиотските си каламбури) — или, да речем, дори от зрителната зала… хмм… традицията не се предава и търси да намери нови форми. Това, което ще видите днес, бих определил като един от ярките примери на изкуството на егоцентричния постреализъм. Сега пред вас ще бъде разиграна написаната от един… хм… един ексцентрик… хмм… малка трагедия. Точно така е определил жанра на своята творба нейният автор, камерният поет Йоанн Павлухин. И тъй — малката трагедия „Разколников и Мармеладов“. Моля.

— Моля — повтори като ехо Жербунов и вдигнахме чаши.

Брюсов слезе от естрадата и се върна на масата си. На естрадата двама души с военни униформи изнесоха една грамадна позлатена лира върху поставка и една табуретка. После донесоха масичка, сложиха върху нея тумбесто шише ликьор и две чаши, закачиха върху кулисите парчета картон с думите „Разколниковъ“ и „Мармеладовь“ (веднага разбрах, че този ер малък в края на думата не е грешка, а някакъв символ), а в средата окачиха табелка с неясната дума „йхвй“, написана върху син петоъгълник. След като подредиха тези предмети, те изчезнаха. На сцената излезе една жена с дълъг хитон, седна до лирата и започна бавно да подръпва струните. Така минаха няколко минути.

После дойдоха четирима души с дълги черни пелерини. Всеки от тях застана полуколеничил и скри лице от залата с долния край на дрехата си. Някой изръкопляска. В двата противоположни края на естрадата се появиха две фигури с високи котурни18, дълги бели хламиди и гръцки маски. Те бавно тръгнаха напред и се спряха, когато бяха почти една срещу друга. Под мишницата на едната висеше брадва, окачена на обвита в рози примка, и аз разбрах, че това е Разколников. Всъщност, човек можеше да го познае и без брадвата, защото върху кулисите над него висеше табелка с името му. Актьорът, който спря пред табелката „Мармеладовъ“ бавно вдигна ръка и подхвана напевно:

— Аз Мармеладов съм. Нека съм честен:

повече няма къде да вървя.

Дълго се лутах в живота нелесен,

но по света не открих светлина.

Мога от погледа твой да гадая:

близък за теб е народът злочест.

Е, да му пийнем ли?

— Не, не желая.

Актьорът с брадвата отговаряше също тъй напевно, само че басово; като заговори, той посочи с ръка към Мармеладов, който бързо си наля една чашка, гаврътна я през отвора на маската си и продължи:

Аз пък ще пийна поне в твоя чест.

Тайнствена слава чета по лицето,

виждам красива, смълчана уста,

бледо е челото, в кръв са ръцете.

Но не откривам причина една,

там, зад лицето, зад опната кожа

с цвят горделив да цъфти празнота,

а да се прави, че ужким е божия.

Схващаш ли смисъла?

— Мисля, че да.

Жербунов ме сръга с лакът и тихо попита:

— Как ти се струва?

— Рано е да се каже — отвърнах му шепнешком. — Чакай да погледаме още.

Той кимна с разбиране. На сцената Мармеладов продължаваше да говори:

— Ето това е. А иначе — знаеш.

Всеки нов ден — като кръв по снега.

Всеки нов ден — като удар от брадва.

Ти го разбираш и без да гадаеш,

прав ли съм, драги, кажи ми.

— О, да.

— Нямам мерак да надничам в душата.

В нея е мрак като в черен ботуш.

Сякаш в усойно мазе, в тъмнината —

мъртви жени. Достраша ли те?

— Да. Всъщност, защо разговаряме ние?

— Искаш направо ли?

— Казвай докрай.

— Първо по чашка ликьор да изпием?

— Ти си досаден, омръзна ми, знай.

Тръгвам си аз.

— По-спокойно де, драги.

— Стига си дрънкал и давай наред,

има ли нещо, което да чуя?

— Брадвата искам да купя от теб.

През това време аз оглеждах залата. Около кръглите маси бяха насядали по трима-четирима; публиката беше най-разнообразна, но предимно, както винаги в историята на човечеството — мутрести спекуланти и скъпо облечени леки жени. На една маса с Брюсов седеше доста понапълнелият, откакто го бях видял за последен път, Алексей Толстой19 с голяма панделка наместо вратовръзка. Имах чувството, че натрупаната по него сланина е изпомпана от скелетоподобния Брюсов. Двамата един до друг изглеждаха ужасно.

Отместих поглед и на една от масите забелязах някакъв странен човек с препасана с каиши черна гимнастьорка и със засукани нагоре мустаци. Той седеше сам, и вместо чайник, пред него имаше бутилка шампанско. Помислих си, че е някой голям болшевишки началник; не знам кое ми се видя необикновено в спокойното му волево лице, но няколко секунди не можех да откъсна очи от него. Той долови погледа ми и аз мигом се извърнах към естрадата, където продължаваше безсмисленият диалог:

— … Как? Но защо?

— Ще ми трябва, не питай.

Символ е тя на частица битие.

Ти да задигнеш пък друга опитай.

С крадена, мисля, е май по-добре.

— Аз пък се чудя какво те прихваща.

Значи, стоял си наблизо стаен?

— Виж, Родионе, ти май бавно схващаш.

Нищо, че брадвата стискаш пред мен.

Впрочем, за младите то е присъщо —

в края да виждат причина и цел.

Дайте им само с любов да прегръщат,

Радост им дайте и то без предел.

Колко ще искаш?

— Кажи ми защо?

— Казах ти вече от първата фраза —

сила, надежда, Граал, егрегор,