Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Изключително.

— Благодаря. При него идеалът не е нещо, останало в миналото. Той ще се появи евентуално в бъдещето. И това тутакси изпълва съществуванието със смисъл. Разбирате ли? Ето я идеята за развитието, за прогреса, за движението от по-малко съвършеното към по-съвършеното. Същото става и на нивото на отделната личност, дори ако индивидуалният прогрес приема съвсем незначителни форми, каквито са, да речем, ремонтът на жилището или смяната на една кола с друга. Така човек може да продължава да живее и занапред. А вие не искате да платите за това „занапред“. Споменатият метафоричен бик препуска из вашата душа и гази всичко по пътя си, тъкмо защото не сте готов да приемете реалността. Вие не искате да пуснете бика на свобода. Презирате позите, които времето ни налага да заемем. И тъкмо тук се крие причината за вашата трагедия.

— Всичко, което казвате, безспорно е интересно, но е твърде засукано — хвърлих бегъл поглед към военния до стената. — Пък и ръцете ми отекоха. А колкото до прогреса, мога сбито да ви обясня какво всъщност представлява той.

— Ако обичате.

— Много е просто. Ако трябва да формулирам тезата ви накратко, ще излезе, че дадени хора се нагаждат към промените по-бързо, отколкото други и толкова. Но питали ли сте се някога защо изобщо настават подобни промени?

Тимур Тимурович сви рамене.

— Тогава аз ще ви кажа. Предполагам, няма да ми възразите, че колкото по-хитър и безскрупулен е човек, толкова по-лесно живее?

— Добре.

— Той живее по-лесно, тъкмо защото по-бързо се нагажда към промените.

— Да речем, че е така.

— Та, значи, съществува едно ниво на безскрупулна хитрост, уважаеми господине, благодарение на която човек долавя настъпването на промените много отрано и успява да се нагоди към тях доста по-бързо от всички останали. Нещо повече — най-отявлените негодници се нагаждат най-отрано.

— И какво от това?

— Ами всички промени в света стават изключително благодарение на въпросната група най-отявлени негодници. Защото в действителност всички те изобщо не предугаждат бъдещето, ами го формират и се примъкват натам, накъдето според тях ще духа вятърът. След което на вятъра не му остава нищо друго, освен наистина да духа натам.

— Това пък защо?

— Как защо? Нали ви обясних, че говоря само за най-гнусните, пробивни и безсрамни негодници. Нима си мислите, че няма да успеят да убедят всички останали, че вятърът духа именно натам, накъдето те са се ориентирали? Още повече, че вятърът, за който става дума, духа само вътре в този идиом… Но аз май се увлякох. Откровено казано, имах намерение да мълча чак до разстрела.

Военният до стената изпъшка и многозначително погледна Тимур Тимурович.

— Не ви запознах — сепна се Тимур Тимурович. — Полковник Смирнов, военен психиатър. Той е тук по друг повод, но се поинтересува и от вашия случай.

— Много съм поласкан, полковник — опитах леко да се поклоня.

Тимур Тимурович се наведе над телефона и натисна някакво копче.

— Сонечка, много те моля, четири кубика, както обикновено — нареди в слушалката. — Направо тук, докато е още с ризата. Да. После веднага в стаята.

Той се обърна към мен, въздъхна с покруса и се почеса по брадата.

— Засега ще трябва да продължим с медикаментозното лечение. Честно да ви кажа, възприемам го като свое поражение — малко, но все пак поражение. Смятам, че добрият психиатър трябва да избягва лекарствата, те… Как да ви обясня… Те са като козметиката. Не решават проблема, а само го скриват от чуждите погледи. Но във вашия случай не мога да измисля нищо друго. Вие сам трябва да ми помогнете. Защото, за да спасиш давещия се, не е достатъчно да му подадеш ръка, трябва и той да ти подаде своята.

Вратата зад мен се отвори и аз чух нечии тихи стъпки. Меки женски пръсти ме хванаха за рамото и усетих как студеното малко жило пробива плата на усмирителната риза и се впива в кожата ми.

— Между другото — зиморничаво потри ръце Тимур Тимурович, — искам да отбележа, че според фолклора на лудницата разстрел се нарича не това, което ви инжектираме сега, тоест обичайната смес от аминазин и перевитин, а сулфазиновият кръст, тоест четири инжекции в… Впрочем, надявам се да не стигнем до него.

Не се извърнах, за да видя жената, която ми правеше инжекцията. Гледах разчленения синьо-червено-бял човек на плаката, и когато и той започна да ме гледа, да се усмихва и да ми намига, някъде отдалеч чух гласа на Тимур Тимурович:

— Да, право в стаята. Не, няма да пречи. Все пак известно въздействие… Защото скоро също ще седне на стола.

Нечии ръце (мисля, че пак бяха на Жербунов и Барболин) набързо ми смъкнаха ризата, вдигнаха ме за ръцете и като чувал с пясък ме прехвърлиха върху нещо като носилка. После пред очите ми се мерна касата на вратата и се озовахме в коридора.

Отмалялото ми тяло се движеше край високите бели номерирани врати, а отзад се чуваха неправдоподобните гласове и смехът на предрешените матроси — те май най-нахално си приказваха за жени. После видях отгоре да се надвесва лицето на Тимур Тимурович — значи, бе вървял до мен.

— Пьотър, вие не сте Пушкин, разбира се, но все пак решихме да ви върнем в трето отделение — засмя се доволно той. — Там сега има четирима души, значи, ще станете петима. Знаете ли какво е групова терапия според професор Канашников. Тоест, според мен?

— Не — измучах с мъка.

Мяркането на вратите стана непоносимо и аз затворих очи.

— Казано на прост език, то е съвместна борба на болните за оздравяване. Представете си, че вашите проблеми за известно време станат колективни. Всеки от участниците в сеанса за малко да сподели вашето състояние. Едва ли не да се отъждестви с вас. Как мислите, какъв ще бъде резултатът?

Аз мълчах.

— Много е просто — продължи Тимур Тимурович. — След като сеансът приключи, настъпва ефектът на разтоварването — съвместното излизане на участниците от състоянието, преживяно току-що като реалност. Всъщност, характерното за човека стадно чувство се използва с лечебна цел. Участниците в сеанса могат за известно време да възприемат вашите идеи и настроения заедно с вас, но щом той приключи, те се връщат към своите собствени мании и ви оставят сам. И в този момент (ако патологическият психоматериал успее да стигне до катарзисно изплуване на повърхността) пациентът може сам да усети относителността на своите болестни представи и да престане да се отъждествява с тях. А от там до оздравяването има само една крачка.

Почти не схващах смисъла на думите му, дори и да допуснех, че той съществуваше. Но все нещичко оставаше в съзнанието ми. Инжекцията действаше все по-силно — не виждах вече нищо наоколо, цялото ми тяло практически бе изгубило своята чувствителност, а душата ми бе потънала в тежко и тъпо безразличие. Най-неприятното в него бе, че то сякаш бе обзело не мен, а някого другиго, в когото ме бе превърнал инжектираният медикамент. И с ужас усетих, че този друг наистина можеше да бъде излекуван.

— Разбира се, че може — потвърди Тимур Тимурович. — И ние ще го излекуваме, бъдете сигурен. Изобщо, избягвайте понятие „лудница“. Отнесете се към него просто като към забавно приключение. Още повече, че сте писател. Тук понякога чувам неща, дето направо ми иде да си ги записвам. Сега например. Във вашата стая ще стане изключително интересно — ще има групов сеанс с Мария. Сещате ли се за кого говоря?

Кимнах отрицателно.

— Е, да, да — продължи той. — Случаят е доста особен, наистина. Бих казал — същинска шекспирова психодрама. Сблъсък между толкова различни на пръв поглед обекти на съзнанието, колкото са мексиканската сапунена опера, холивудският екшън и неукрепналата руска демокрация. Гледали ли сте мексиканския телевизионен сериал „Просто Мария“? И това ли не помните? Ясно. Накратко, пациентът се смята за героинята, за въпросната Мария. Случаят щеше да е банален, ако не беше подсъзнателното отъждествяване с Русия плюс комплексът на Агамемнон, придружен с анална динамика. Направо по моята специалност — раздвояване на илюзорната личност. Точно по моята специалност.

О, Боже, помислих си аз, колко са им дълги коридорите.

— Вие, разбира се, няма да успеете да вземете цялостно участие в сеанса — продължи гласът на Тимур Тимурович — тъй че можете да спите. Но не забравяйте: скоро предстои вие самият да влезете в ролята на разказвача.

Мисля, че ме докараха в някаква стая — вратата скръцна и дочух откъслечна реплика от секнал разговор. Тимур Тимурович поздрави мрака и оттам му отговориха няколко гласа. Междувременно мен ме прехвърлиха върху невидим креват, подложиха под главата ми една възглавница и ме завиха с одеяло. Известно време се вслушвах в долитащите фрази (Тимур Тимурович обясняваше на някакви хора защо ме нямало), после напълно изключих, понеже ме споходи една извънредно знаменателна халюцинация от личен характер.

Не знам колко дълго прекарах насаме със съвестта си — по едно време вниманието ми бе привлечено от монотонния глас на Тимур Тимурович.

— Съсредоточете се върху това топче, Мария. Обзело ви е пълно спокойствие. Може да почувствате, че устата ви пресъхва, то е от инжектирания препарат и скоро ви ще мине. Чувате ли ме?

— Да, — отвърна гласът, който ми се стори по-скоро висок мъжки, отколкото нисък женски.

— Как се казвате?

— Мария — отговори гласът.

— Фамилията?

— Просто Мария.

— На колко сте години?

— Дават ми осемнайсет — отвърна гласът.

— Знаете ли къде се намирате?

— Знам. В болницата.

— А защо се озовахте тук?

— Заради удара, разбира се! Чудно ми е как изобщо останах жива. Не съм предполагала, че е такъв човек.

— В какво се ударихте?

— В Останкинската телевизионна кула.

— Ясно. И как се получи?

— Много е дълго за разказване.

— Нищо — нежно каза Тимур Тимурович, — няма закъде да бързаме. Разкажете ни, пък ние ще ви слушаме. Как започна всичко?

— Ами излязох да се разходя по крайбрежната улица.

— А преди това къде бяхте?

— Не бях никъде.

— Добре, продължавайте.

— Та вървя си значи, вървя, а около мен — мъгла. Все по-гъста и по-гъста…

Изведнъж забелязах, че като се вслушвам в долитащите до мен думи, по-трудно долавям смисъла им. Имах усещането, че този смисъл е вързан за тях с въжета, които стават все по-дълги. Не смогвах да следя разговора, но това нямаше значение, защото същевременно започнах да виждам някаква неясна картина — мъгливата крайбрежна улица и вървящата по нея широкоплещеста жена, приличаща по-скоро на предрешен мъж. Знаех, че се казва Мария и можех едновременно да я виждам и да гледам света през нейните очи. В следващия миг разбрах, че по някакъв начин възприемам нейните мисли и чувства: тя мислеше, че каквото и да прави, разходката няма да е приятна, защото в самото начало на слънчевото утро, когато се е появила на многострадалния свят, нещо е било заменено с дявол знае какво. И всичко е станало тъй неусетно, че дори не го е усетила.

Отначало във въздуха замириса на пушек и Мария си помисли, че някъде са запалили сухи листа. После миризмата се смеси с воня на изгоряла гума. Сетне започнаха да я обгръщат валма от дим; той се сгъстяваше все повече, докато не скри всичко, освен чугунените огради на крайбрежната улица и няколко метра от пространството наоколо.

Скоро на Мария започна да и се струва, че върви през дълга зала на художествена галерия — със своята изтъркана баналност сегментите от околния свят, които от време на време се подаваха от мъглата, забулила света, много приличаха на обекти на актуалното изкуство. Срещу нея изплуваха табелки „Чейндж бюро“, пейки с издълбани по тях надписи и купища празни метални кутийки, от което личеше, че новото поколение масово предпочита все пак бирата.

Някакви стреснати хора с автомати в ръцете изскачаха и отново се гмурваха в мъглата. Те се правеха, че не забелязват Мария и тя им отвръщаше със същото. Които я познаваха и мислеха за нея и бездруго бяха предостатъчно. Колко ли бяха — милиони? Десетки милиони? Не знаеше точния им брой, но беше сигурна, че ако всички сърца, в които я бе заселила съдбата, затупкат в унисон, всеобщият им звук ще е по-силен от оглушителните взривове оттатък реката.

Тя се озърна, присви лъчезарните си очи и се опита да разбере какво става.

Някъде наблизо (заради мъглата още не бе ясно къде точно) от време на време отекваше гръм и след всеки негов екот се чуваше кучешки лай и шум от безброй гласове като на стадион, когато вкарат гол. Мария не знаеше какво да мисли по този въпрос — може отвъд реката да снимаха някой филм, а може руските новобогаташи да спореха кой от тях е най-нов. Защо не вземат най-после да си поделят всичко — помисли си тя и въздъхна, — колко ли още млади и хубави момчета има да падат по асфалта и да го заливат с кръвта от пронизаните си сърца.

Мария се замисли как да помогне на всички да понесат по-леко безмерното бреме на този живот, на всички, които един Господ знае защо се гърчеха сега в непрогледната черна мъгла, скрила небето и слънцето. Спохождаха я ясни, светли, простички образи — ето я, облечена в обикновена рокля, как влиза в някой скромен дом, спретнат от стопаните му специално за случая. А ей ги и самите стопани — седнали на масата със самовара и я гледат с обич и тя знае, че няма нужда да казва нищо. Просто трябва да е пред тях и да ги гледа нежно, като по възможност не обръща внимание на бръмчащата камера. Или следната картина: болнична стая, бинтовани хора, легнали на неудобни легла, и нейният лик, увиснал на стената на такова място, че всички да я виждат — гледат я от леглата и за известно време забравят мъките и болките си…