Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Като гледам муцуните на конете и лицата на хората, безбрежния жив поток, отприщен по моя воля и втурнал се наникъде през пурпурната залезна степ, често си мисля: къде съм Аз в този поток?

Чингиз Хан

По ред причини името на действителния автор на настоящия ръкопис, създаден през първата половина на двайсетте години в един от манастирите във Вътрешна Монголия, не може да бъде назовано. Затова публикуваме ръкописа от името на редактора, който го е подготвил за печат. От оригинала са отпаднали описанията на някои магически процедури и значителни по обем спомени на разказвача за живота му в Петербург от преди революцията (така нареченият „Петербургски период“). Даденото от автора жанрово определение: „особен полет на свободната мисъл“, е пропуснато и явно трябва да се смята за шега.

Изложената история е интересна като психологически дневник, притежаващ редица безспорни художествени качества, и в никакъв случай не претендира за нещо повече, макар че понякога авторът все пак се е ангажирал да анализира неща, които не се нуждаят от анализ. Донякъде трескавият изказ се дължи на факта, че при написването на текста целта е била не да се създаде „литературна творба“, а да се фиксират механичните цикли на съзнанието и в крайна сметка да се постигне окончателно изцеляване от така наречения вътрешен живот. Освен това, на две-три места авторът се опитва да насочи вниманието на читателя по-скоро непосредствено към собствения му ум, отколкото да го накара да види поредния изваян от думи фантом. За жалост, тази задача е твърде елементарна, за да може подобен опит да се увенчае с успех. В повествованието специалистите по литература вероятно ще открият само поредния продукт на станалия модерен през последните години критичен солипсизъм1, но истинската ценност на настоящия документ е, че представлява първият в света опит монголският мит за Вечното Незавръщане да бъде отразен с художествени похвати.

Сега следват няколко думи за главното действащо лице в книгата. Веднъж редакторът на текста ми рецитира следните стихове танка2 на поета Пушкин:

Година страшна

и отнесла тъй много

най-храбри жертви,

остави крехък спомен

в пастирска песен малка

и жална, и приятна.

В превод на монголски словосъчетанието „храбра жертва“ звучи странно. Но тук не му е мястото да задълбаваме в дадената тема. Ще посочим само, че последните три реда от стихотворението в най-пълна степен могат да бъдат отнесени към историята на Василий Чапаев.

Какво знаем за този човек днес? По всичко личи, че в народната памет образът му е придобил чисто митологични черти и в руския фолклор Чапаев е нещо като прочутият Настрадин Ходжа. Чапаев е герой на редица анекдоти, почиващи върху известния филм от трийсетте години. В него той е представен като червеноармейски кавалерийски командир, който се сражава с белите, води дълги задушевни разговори с адютанта си Петка и картечарката Анка и накрая, по време на една атака на белите, опитвайки се да преплува река Урал, се удавя. Но в живота на реалния Чапаев няма нищо подобно, а дори и да има, действителните факти са изкривени до неузнаваемост от догадки и недомлъвки.

Цялата тази бъркотия се дължи на книгата „Чапаев“, първоначално, през 1923 година, отпечатана на френски език от едно парижко издателство, а после с подозрителна привързаност преиздадена в Русия. Няма да си губим времето да доказваме нейната неавтентичност. Всеки, който пожелае, лесно може да открие в нея куп неясноти и противоречия, пък и самият й дух най-добре свидетелства, че авторът (или авторите) не са имали никакво отношение към събитията, които се опитват да опишат. Тук му е мястото да отбележим, че макар господин Фурманов3 да се е срещал с истинския Чапаев поне два пъти, той никога не би могъл да създаде подобна книга по причини, които ще станат ясни от нашето повествование. Звучи невероятно, но и до днес мнозина възприемат приписвания му текст едва ли не за документален.

Зад този, съществуващ вече повече от половин век, фалшификат ясно прозира дейността на щедро финансирани и извънредно активни сили, които са заинтересувани истината за Чапаев да бъде държана колкото може по-далеч от народите на Евразия. Но самият факт на изнамиране на настоящия ръкопис достатъчно красноречиво говори за новото съотношение на силите на континента.

И накрая. Променихме заглавието на оригиналния текст (то е „Василий Чапаев“), тъкмо за да избегнем недоразуменията заради разпространения фалшификат. Наименованието „Чапаев и Пустота“ е избрано като най-непретенциозно и сугестивно4, макар редакторът да предлагаше други два варианта: „Градината на раздвоения Петка“ и „Черното геврече“.

Приноса, последица от този текст, посвещаваме на благоденствието на всички живи същества.

Ом мани падме хум.5

Урган Джамбон Тулку VII,

Председател на Будисткия Фронт

за Пълно и Окончателно Освобождение

(ПОО(б))

(обратно)

1

Булевард „Тверской“ бе почти същият, както преди две години, когато го видях за последен път. Отново беше февруари в преспи и мъгла, която по странен начин проникваше дори в светлината на деня. По пейките седяха все същите вцепенени баби; горе, над черната мрежа от клони сивееше същото небе, подобно на овехтял дюшек, провиснал до земята под тежестта на заспалия Бог.

Впрочем, имаше известна разлика. Тази зима по алеите се носеше такава степна снежна вихрушка, че никак нямаше да се изненадам, ако срещнех някой вълк. Бронзовият Пушкин изглеждаше малко по-печален, отколкото обикновено — сигурно защото на гърдите му имаше червена препаска с надпис „Да живее първата годишнина от Революцията“. Аз обаче изобщо не желаех да иронизирам по повод предложението да живее годишнината и че „революция“ бе написана с „ят“ — напоследък често можех да разпозная демоничния лик, скрит зад всяка кратка нелепа фраза на червен фон.

Вече започваше да се смрачава. Страстной манастир едва се виждаше през снежната мъгла. На площада пред него бяха спрели два камиона с високи каросерии, обвити в яркоален плат; наоколо се люшкаше тълпа и долиташе гласът на оратора. Почти не различавах думите му, но от интонацията и картечното „р-р“ в „пролетариат“ и „терор“ долавях смисъла им. Наблизо минаха двама пияни войници, на чиито рамене се поклащаха пушки с прибрани щикове. Бяха се запътили към площада, но единият спря върху мен наглия си поглед, забави крачка и отвори уста, сякаш да каже нещо; за късмет (и негов, и мой) другият го дръпна за ръкава и те се отдалечиха.

Обърнах се и бързо поех надолу по булеварда, озадачен защо външният ми вид непрекъснато поражда подозрения у цялата тази измет. Е, да, бях облечен отвратително, безвкусно — с мръсно английско палто с широк колан, военна (естествено, без кокарда) фуражка като на Александър Втори6 и с офицерски ботуши. Причината май не беше само в дрехите. Наоколо имаше доста хора, които изглеждаха далеч по-нелепо. На „Тверской“, например, видях един напълно откачен господин със златни очила, който държеше в ръцете си икона и вървеше към черния безлюден Кремъл, но никой не му обръщаше внимание. Докато аз непрекъснато долавях недружелюбни погледи и всеки път се сещах, че нямам нито пари, нито документи. Вчера в клозета на гарата понечих да окича гърдите си с червена лентичка, но като видях отражението си в пукнатото огледало, веднага я свалих; с нея изглеждах не само глупаво, но и дваж по-подозрително.

Впрочем, може пък никой да не е спирал върху мен погледа си за по-дълго, отколкото върху другите, и всичко да се дължеше на опънатите ми нерви и страха да не ме арестуват. Не се боях от смъртта. Може, мислех си, тя дори вече да ме е споходила и този вледенен булевард, по който вървя, да не е нищо друго, освен преддверие към света на сенките. Впрочем, отдавна ми се струва, че на руските души им е писано да преминават Стикс, когато той замръзва, и че се плаща не на лодкаря, а на някой в сиво, който ти дава под наем чифт кънки (което по духовната си същност е аналогично).

О, в какви подробности видях изведнъж тази сцена! Граф Толстой в черно трико, волно размахал ръце, се носи по леда към далечния хоризонт; хем движенията му са бавни и тържествени, хем той се плъзга толкова бързо, че триглавият пес, препуснал след него с беззвучен лай, изобщо не може да го стигне. Един унил червеникаво-жълт лъч от неземния залез довършва картината. Засмях се тихо и точно в този момент нечия ръка ме тупна по рамото.

Дръпнах се рязко, стиснах в джоба си дръжката на нагана и с изненада видях до себе си Григорий фон Ернен — човека, когото познавах от детинство. Но Боже мой, как изглеждаше! От главата до петите беше в черни кожени дрехи, на хълбока му се полюшваше кобур с маузер, а в ръката си държеше някаква глупашка акушерска чантичка.

— Радвам се, че все още ей способен да се смееш — каза той.

— Здравей, Гриша — отвърнах. — Изненадан съм, че те виждам.

— Защо пък?

— Ами така. Изненадващо е.

— Откъде идваш и накъде си тръгнал? — бодро попита той.

— От Питер — отговорих. — Но накъде, бих искал да знам и аз.

— Тогава да вървим у нас — каза фон Ернен, — тук наблизо е и живея сам в цял апартамент.

Ние се гледахме, усмихвахме се, и като си разменяхме безсмислени фрази, поехме надолу по булеварда. Откакто се бяхме видели за последен път, фон Ернен бе пуснал брадичка, която правеше лицето му да прилича на покарала луковица; бузите му бяха изпръхнали и зачервени, сякаш няколко зими поред бе карал кънки.

С него бяхме съученици от гимназията, но после се виждахме рядко. Два-три пъти го бях срещал в петербургските литературни салони — той пишеше поезия, каквато би писал Некрасов7, ако се бе отдал на содомия, или може би Надсон8, ако бе повярвал в Маркс. Малко се дразнех от навика му да смърка кокаин пред хората и непрекъснато да прави намеци за връзките си в социалдемократическите среди. Впрочем, така като го гледах, последното май беше вярно. Поучително е да видиш човек, който навремето е бил готов да говори за мистичния смисъл на Св. Троица, сега да носи явните белези на принадлежност към войнството на мрака. Но в подобна промяна, естествено, нямаше нищо изненадващо. Мнозина декаденти като Маяковски9, явно доловили адския характер на новата власт, побързаха да й се предложат. Всъщност аз мисля, че ги е тласкал не съзнателният сатанизъм (бяха прекалено инфантилни за подобно нещо), а естетическият инстинкт: една червена пентаграма великолепно се съчетава с някоя жълта жилетка.

— Как е в Питер? — попита фон Ернен.

— Да не би не знаеш? — казах аз.

— Прав си — с отегчение се съгласи той. — Знам.

Свърнахме от булеварда, прекосихме платното и се озовахме пред една седеметажна сграда точно срещу хотел „Палас“. Пред вратата на хотела бяха поставени две картечници, пушеха матроси и се вееше червен байрак с дълга дръжка. Фон Ернен ме дръпна за ръкава.

— Я виж.

Обърнах се. На уличното платно срещу входа стоеше дълъг черен автомобил с открита предна седалка и гърбава кабина за пътниците. Върху предната седалка беше натрупало доста сняг.

— Какво? — попитах.

— Мой е — рече фон Ернен. — Служебен.

— А — казах. — Честито.

Влязохме във входа. Асансьорът не работеше и трябваше да се изкачваме по тъмната стълба, от която пътеката още не беше задигната.

— С какво се занимаваш? — попитах.

— О, трудно е да ти го обясня с две думи. Много съм зает, дори прекалено. Ту с това, ту с онова. Времето все не ми стига. Тичам насам-натам. Няма начин.

— Нещо по културната част ли?

Той някак неопределено завъртя глава. Реших да не го разпитвам повече.

Качихме се на петия етаж и спряхме пред висока врата с ясно очертан светъл правоъгълник от свалена табелка. Вратата се отвори, влязохме в тъмно антре и от стената тутакси задрънча телефон. Фон Ернен вдигна слушалката.

— Да, другарю Бабаясин — провикна се той през ебонитовата фунийка. — Да, помня… не, не ми изпращайте… Другарю Бабаясин, разберете, че не мога, ще стана за смях… Само като си представя — с матросите, та това е позор… Какво? На заповедта се подчинявам, но ви заявявам решителния си протест… Какво?

Той ме изгледа изпод вежди, и за да не го притеснявам, аз влязох в хола.

Подът там бе застлан с вестници, повечето вече отдавна забранени — изглежда в този апартамент се пазеха цели течения от тях. Личаха и други белези от миналото: на стената бе окачен прекрасен ориенталски килим, а под него стоеше писалище на пъстри емайлирани ромбове — още щом го погледнах, разбрах, че тук е живяло заможно кадетско семейство. На отсрещната стена имаше голямо огледало. До него висеше разпятие в стил модерн и аз за миг се замислих за характера на религиозното чувство, което би могло да му съответства. Значителна част от хола заемаше огромно легло с жълт балдахин. Това, което се намираше върху кръглата маса в средата на стаята, ми заприлича (може би заради близостта на разпятието) на натюрморт с елементи от езотеричното християнство: еднолитрова бутилка с водка, тенекиена кутия от халва с формата на сърце, стълбица от три филийки черен хляб, водеща към празно пространство, три водни чаши от дебело стъкло и една кръстовидна отварачка за консерви.

На пода пред огледалото се въргаляха някакви вързопи, които породиха в мен асоциации за контрабанда; в стаята миришеше на вкиснало, на партенки и на кръчма, имаше и много празни бутилки. Седнах до масата.

Скоро вратата скръцна и влезе фон Ернен. Свали кожената си куртка и остана по подчертано войнишка гимнастьорка.

— Карат ме да правя дявол знае какво — каза той и седна, — ей сега ми се обадиха от ЧК.

— И за тях ли работиш?

— Гледам да избягвам.

— Но как изобщо си се озовал в тази компания? Фон Ернен се усмихна широко.

— Нищо по-лесно. Пет минути си поговорих с Горки10 по телефона.

— И какво, веднага ти дадоха маузер и возило, така ли?