Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Чуй ме — рече той, — животът е театър. Това е всеизвестно. Но нещото, за което се споменава доста по-рядко е, че във въпросния театър всеки ден пиесата е нова. Та сега, Петя, постановката ми е такава, че…

Фон Ернен вдигна ръце и ги раздруса над главата си, сякаш раздрънкваше монети в невидима торба.

— Работата дори не е в самата пиеса — продължи той. — Ако трябва да използваме същото сравнение, едно време всеки от залата можеше да замери артистите с развалени яйца, а сега от сцената ежедневно се стреля с наган, да не говорим, че може да падне и някоя бомба. Така че помисли си: какъв е по-добре да бъдеш? Актьор или зрител?

Въпросът беше сериозен.

— Как ли да ти отговоря? — рекох замислено. — Този твой театър май започва съвсем от гардероба. Предполагам, че с него и свършва. А бъдещето — вирнах пръст нагоре — и бездруго принадлежи на киното.

Фон Ернен се изкиска и поклати глава.

— Все пак си помисли върху думите ми — настоя той.

— Обещавам — отговорих.

Той си наля чаша водка и я гаврътна.

— Ух. Та за театъра. Знаеш ли кой е комисар на театрите сега? Мадам Малиновская. Нали се познавате?

— Не си спомням. Каква е пък тая мадам Малиновская? Фон Ернен въздъхна. Стана и мълчаливо се разходи из стаята. После седна срещу мен и ме погледна право в очите:

— Петя, ние си се шегуваме, но виждам, че нещо не е наред. Какво ти се е случило? С теб, разбира се, сме стари приятели, но въпреки това, бих могъл да ти помогна.

Събрах кураж.

— Ще бъда откровен. Преди три дни в Петербург у нас дойдоха едни хора.

— Откъде?

— От твоя театър.

— Как тъй? — попита той и повдигна вежди.

— Много просто. Бяха трима от „Гороховая“11, единият се представи за някакъв литературен сътрудник, а останалите дори нямаше нужда да се представят. Поговорихме си трийсет-четирийсет минути, най-вече с въпросния сътрудник, после те казаха, че разговорът бил много интересен, но трябвало да го продължим другаде. На мен не ми се ходеше до това другаде, защото, както знаеш, хората доста рядко се връщат оттам…

— Но ти си се върнал — прекъсна ме фон Ернен.

— Не съм се върнал, просто не отидох. Гриша, аз им избягах. Нали знаеш: както децата бягат от пъдаря.

— Но защо са идвали у вас? — попита фон Ернен. — Та ти нямаш нищо общо с политиката. Да не си направил нещо?

— А бе нищо не съм направил. Направо ме досмешава като ти го разказвам. Публикувах едно стихотворение (според тях в някакъв неподходящ вестник), та там имаше една рима, която не им харесала: „Броневик“ — „но за миг“. Представяш ли си?

— За какво се разказваше в стихотворението?

— О, беше нещо напълно абстрактно. Ставаше дума за потока на времето, който отмива стената на настоящето, и по нея се появяват все нови и нови орнаменти, част от които наричаме минало. Спомените ни уверяват, че вчерашният ден действително го е имало, но не се знае дали всички те не са дошли с първия утринен лъч.

— Не го разбирам напълно — рече фон Ернен.

— Аз също — кимнах, — но както и да е. По-важното е, че нямаше нищо политическо. Поне според мен. Но на тях им се видяло другояче. Най-ужасното е, че след разговора с консултанта им наистина разбрах неговата логика и вникнах в нея много дълбоко… Но така ме достраша, че когато ме изведоха навън, се втурнах да бягам — не толкова от тях самите, колкото от разбраното…

Фон Ернен се намръщи.

— Доста неприятна история — каза той. — Е, те са идиоти. Но и теб си те бива. Затова ли дойде в Москва?

— Ами какво да правя? Докато им бягах, стрелях за самоотбрана. Сигурно разбираш, че съм стрелял по призрака, изтъкан от собствения ми страх, но как бих могъл да обясня подобно нещо на „Гороховая“? Искам да кажа, че може би дори щях да успея да им го обясня, но те непременно щяха да ме питат защо всъщност съм стрелял по призраци. Да не би да не ми харесват призраците, дето бродят из Европа?

Фон Ернен ме изгледа и се замисли. Наблюдавах ръцете му — той едва забележимо търкаше длани в покривката, сякаш искаше да изтрие избилата по тях пот, после изведнъж ги скри под масата. По лицето му се изписа отчаяние и аз усетих, че нашата среща и моят разказ го поставят в крайно деликатна ситуация.

— Лоша работа — измърмори той. — Обаче добре е, че ми имаш доверие. Мисля, че ще го уредим… Ще го уредим, ще го уредим… Сега ще звънна на Алексей Максимович… Ръцете на тила.

Схванах последните думи, едва когато видях легналото върху покривката дуло на маузера. Невероятно е, но следващото, което той направи, бе да извади от горния си джоб пенснето и да го тури на носа си.

— Ръцете на главата — повтори фон Ернен.

— Гриша, какво ти става? — казах, докато ги повдигах.

— Не — рече той.

— Какво „не“?

— Оръжието и документите на масата, казах.

— Как да ги сложа на масата, като ръцете ми са на главата?

Той зареди пистолета си и въздъхна:

— Боже Господи, да знаеш само колко пъти съм чувал точно тая фраза.

— Е, добре — отвърнах. — Револверът е в палтото ми. Какъв изключителен подлец си. Впрочем, знам те от малък. Защо го правиш? Орден ли ще ти дадат?

Фон Ернен се усмихна.

— Към коридора — заповяда той.

Вече отвън той продължи да ме държи на мушка, претърси палтото ми, извади револвера и го прибра в джоба си. В движенията му имаше някаква гузна суетливост, беше като гимназист, за първи път влязъл в публичен дом, и аз си помислих, че едва ли някога му се е случвало да върши подобна подлост толкова прозаично и явно.

— Отключи вратата — нареди той, — и излез на стълбището.

— Може ли да си облека палтото? — попитах, докато трескаво си мислех дали ще успея да кажа на този възбуден от собствената си низост човек поне нещо, което да промени евентуалния развой на събитията.

— Няма да ходим много далеч — отвърна фон Ернен, — само до отсрещния тротоар. Макар че, всъщност, облечи го.

С две ръце свалих палтото от закачалката, леко се извърнах, за да мушна ръка в ръкава и в следващия миг ненадейно за самия себе си го метнах върху фон Ернен — не просто хвърлих палтото, а направо го захлупих с него.

Още не ми е ясно как не ме застреля тогава, но фактът си е факт. Той натисна спусъка, чак когато падаше под тежестта на тялото ми, а куршумът мина на няколко сантиметра от хълбока ми и се заби във входната врата. Палтото бе покрило падналия фон Ернен презглава и аз го сграбчих за гърлото направо през дебелия плат; приклещих с коляно към пода китката на ръката му, в която беше пистолетът, и преди пръстите му да се разтворят, той успя да вкара в стената още няколко куршума. Почти оглушах от гърмежите. По време на нашата схватка май го ударих с глава по забуленото лице. Във всеки случай ясно си спомням тихото хрусване на пенснето в паузата между два изстрела.

Дълго след като той престана да мърда, не смеех да пусна гърлото му. Ръцете ми почти не ме слушаха. За да възстановя дишането си, направих едно дихателно упражнение. То ми подейства по странен начин — изпаднах в лека истерия. Изведнъж видях цялата сцена отстрани: някой седнал върху трупа на току-що удушения си приятел и старателно диша според описания в „Изида“ метод на йогата Рамачараки. Изправих се на крака и изведнъж осъзнах, че съм извършил убийство.

Разбира се, като всеки човек, който не се доверява безрезервно на властите, аз винаги носех револвера си, а завчера спокойно го бях употребил. Но в случая беше различно, беше някаква мрачна достоевщина — празното жилище, трупът с метнатото върху него английско палто и вратата към враждебния свят, която може би вече наближаваха съответните хора… Помъчих се да пропъдя споходилите ме мисли. Цялата достоевщина, естествено, беше не в трупа и не във вратата с пробойната от куршум, а в мен самия, в моето съзнание, поразено от метастазите на чуждо покаяние.

Открехнах външната врата и известно време се ослушвах. Не се чуваше нищо и си помислих, че няколкото пистолетни изстрела може и да не са направили впечатление.

Моят револвер бе останал в джоба на панталона на фон Ернен. Нямах никакво желание да го вадя оттам. Вдигнах и огледах неговия маузер — беше отличен и съвсем нов. Наложих си да претърся куртката му и намерих пакет „Ира“, резервен пълнител за маузера и удостоверение на името на сътрудника на ЧК Григорий Фанерний. Да, помислих си, да. А можеше да съм наясно, още когато бяхме деца.

Клекнах и отворих ключалките на акушерската му чанта. Вътре имаше канцеларска папка с непопълнени бланки за арест, още два пълнителя, тенекиена кутия, пълна с кокаин, някаква медицинска щипка, изключително неприятна наглед (веднага я запокитих към ъгъла) и дебела пачка пари: от едната й страна — пъстри думски12 стотачки, а от другата — долари. Всичко това ми беше добре дошло. За да се посъвзема от покъртителните преживявания, натъпках ноздрите си с изрядно количество кокаин. Той порна мозъка ми като бръснач и изведнъж ме обзе спокойствие. Не обичах кокаина — той ме правеше прекалено сантиментален, но сега имах нужда бързо да дойда на себе си.

Подхванах фон Ернен под мищниците, повлякох го по коридора, с ритник отворих вратата на една от стаите и когато понечих да го вкарам вътре, на прага внезапно се сепнах. Въпреки разгрома и опустошението, тук все още личаха следи от някогашния, озарен от светлина, живот преди войната. Намирах се пред бивша детска стая — до стената имаше две малки креватчета с леки бамбукови преградки, а на стената с въглен бяха нарисувани един кон и някакво мустакато лице (кой знае защо се сетих за декабристите). На пода се търкаляше червена гумена топка — щом я видях, веднага затворих вратата и помъкнах фон Ернен по-нататък. Съседната стая ме изненада с траурната си семплост: в средата й имаше черен роял с отворен капак, пред него — въртящ се стол и повече нищо.

В този момент ме обзе друго състояние. Оставих фон Ернен подпрян в ъгъла (през цялото време, докато го транспортирах, много внимавах лицето му да не се подаде изпод сивия плат на палтото) и седнах пред рояла. Невероятно, помислих си, другарят Фанерний хем е тук, хем не е. Кой знае какви метаморфози претърпява сега душата му. Спомних си стихотворението му, което преди две-три години бе публикувано в „Нов Сатирикон“ — в него уж се преразказваше някаква вестникарска статия за разпъждането на поредната Дума, а в акростих излизаше „мене текел фарес“13. Все пак живял е, мислил е, преценявал е. Колко странно…

Обърнах се към рояла и започнах тихо да свиря любимата си Моцартова фуга във фа минор, която винаги ме караше да съжалявам, че ми липсват онези четири ръце, за които е мечтаел гениалният луд. Обзелата ме меланхолия нямаше нищо общо с ексцеса с фон Ернен; пред очите ми се мержелееха бамбуковите креватчета от съседната стая и аз за момент си представих нечие детство, нечий чист поглед към залезното небе, нечий неописуемо трогателен свят, отлетял в небитието. Но не свирих дълго — роялът беше разстроен, а и май трябваше да побързам. Но закъде?

Време бе да помисля как ще прекарам вечерта. Върнах се в коридора и с колебание огледах кожената куртка на фон Ернен, но нямах друг избор. Въпреки че някои от литературните ми опити бяха рисковани, все пак не бях достатъчно декадент, за да облека палтото, превърнало се вече в саван, а на това отгоре и простреляно на гърба. Свалих куртката от закачалката, вдигнах чантата и влязох в стаята с огледалото.

Куртката ми ставаше — двамата с покойния бяхме кажи-речи еднакви на ръст. Когато препасах колана с висящия кобур и се огледах в огледалото, видях един напълно нормален болшевик. Ако бях преровил сложените до стената вързопи, може би за няколко минути щях да се превърна в богаташ, но погнусата ми надделя. Грижливо презаредих пистолета, проверих лесно ли се вади от кобура и останах доволен. Но тъкмо да изляза от стаята, когато в коридора се чуха гласове. Разбрах, че през всичкото време външната врата е стояла отключена.

Втурнах се към балкона. Той гледаше към булевард „Тверской“ и под него зееха двадесетина метра студена тъмна пустош, в която кръжаха снежинки. В светлото петно от уличната лампа се виждаше автомобилът на фон Ернен, на чиято предна седалка седеше кой знае откъде взел се човек с болшевишки шлем. Реших, че фон Ернен е успял да повика чекистите по телефона. Да се прехвърля на долния балкон беше невъзможно, затова се втурнах обратно към стаята. Някой вече думкаше по вратата. Е, какво пък — всичко това все някога щеше да свърши. Насочих маузера към нея и извиках:

— Влез!

Вратата се отвори и в стаята нахлуха двама матроси с накачулени по тях бутилки запалителна смес, с бушлати14 и перверзно клоширани панталони. Единият (този с мустаците) беше вече на години, а другият — млад, но с повехнало и анемично лице. Пистолетът в ръката ми не им направи никакво впечатление.

— Ти ли си Фанерний? — попита по-възрастният, с мустаците.

— Аз съм.

— Дръж — каза матросът и ми подаде сгъната на две хартийка.

Прибрах маузера в кобура и я разгънах.

„Др. Фанерний, Незабавно тръгнете за музикалната кутийка да прокарате нашата линия. За съдействие ви изпращам Жербунов и Барболин. Те са опитни другари. Бабаясин.“

Под текста имаше размазан печат. Докато обмислях какво да кажа, двамата седнаха на масата.

— Шофьорът долу ваш ли е? — попитах аз.

— Наш е — потвърди мустакатият. — Но колата ще ти я вземем. Как ти е името?

— Пьотър — отвърнах. Идеше ми да си отхапя езика.

— Аз съм Жербунов — рече мустакатият.

— Барболин — представи се младият. Гласът му беше нежен, почти женски.