Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Шварценегер знаеше накъде я води. Двамата заобиколиха малката детска площадка с люлки и се гмурнаха в тесния лабиринт между ръждивите гаражни клетки. Със сладък ужас Мария си помисли, че някъде тук набързо и някак неловко ще се осъществи алхимическият им брак, но лабиринтът изведнъж ги изведе до едно празно пространство, отвсякъде заобиколено с ламаринени стени с различен цвят и различна височина.

Впрочем, пространството не беше съвсем празно. Както обикновено, по земята се въргаляха бутилки, стари гуми, смачкана врата от лада и купища квазимеханична смет, каквато се трупа около гаражите.

Освен това, имаше и един самолет.

Той заемаше почти цялото свободно място, но Мария го видя най-накрая. Сигурно защото няколко секунди мозъкът й трябваше да филтрира като безспорна халюцинация сигналите, постъпващи от очите. Достраша я.

„Откъде-накъде самолет? — помисли си тя. — Макар че откъде-накъде пък Шварценегер? И все пак е доста странно.“

— Какво е това? — попита тя.

— Изтребител с вертикално излитане и кацане „Хариър“ — каза Шварценегер, — модел „А-4“.

Мария видя на лицето му неговите прочути трапчинки — Шварценегер се усмихваше. Тя леко свъси пухкавите си вежди и страхът в душата и се смени с ревност към огромното насекомо от стъкло и метал, явно заемащо в сърцето на Шварценегер не по-малко място от самата нея.

Той тръгна към самолета. Потънала в собствените си мисли, Мария не го последва веднага и тогава нещо сякаш я дръпна напред, като че ли Шварценегер бе трактор, а тя — набързо прикачен към него селскостопански агрегат.

— Но тук мястото е само едно — учуди се тя, като видя седалката под стъкления капот на кабината.

— Няма страшно — каза Шварценегер, вдигна я леко и я настани на крилото.

Мария сви крака, после се изправи върху скосената дуралуминиева плоскост. Подухна вятър, дрехата и се развя и тя си помисли, че в романтични роли винаги е имала успех.

— Ами ти? — попита.

Но Шварценегер беше вече в кабината. Беше влязъл изненадващо бързо и сръчно и Мария реши, че всичко е само монтаж или комбинирани снимки. Подал глава от кабината, той се усмихна и и направи знак от свити на колелце палец и показалец; Мария си рече, че може да означава венчална халка.

— Седни върху тялото на самолета — каза Шварценегер, — там, където започват крилата. Не бой се. Представи си, че е въртележка. И че си яхнала конче.

— Ама ти да не се каниш да… Шварценегер кимна.

Черните му очила надничаха право в душата й и Мария разбра, че сега, точно в този момент се решава съдбата и. Явно беше някакъв тест. Една жена, достойна да е с Шварценегер, не можеше да е страхливо и долнопробно същество, годно само за блудкави многосерийни интриги на сексуална основа. Трябваше да е способна да посреща смъртната опасност лице в лице и да не издава чувствата си с нищо, освен с усмивка. Мария опита да се засмее и усети, че усмивката и се получава малко вяла.

— Чудесна идея. Но няма ли да ми е студено?

— Ще се върнем бързо — каза Шварценегер. — Сядай. Мария сви рамене и внимателно пристъпи към тялото на самолета (то се издуваше над на крилата като рибешки гръбнак) и с прибрани крака седна върху него.

— NO — възрази Шварценегер. — Като амазонка ще яздиш, когато идем на ранчото ми в Калифорния. Сега седни нормално. Инак ще те отвее.

За миг Мария се поколеба.

— Обърни се — каза тя.

Шварценегер се усмихна с лявото ъгълче на устата си и се извърна. Мария прехвърли единия си крак през дуралуминиевия гръбнак и яхна тялото на самолета. Металът отдолу беше студен и леко влажен от росата; тя се понадигна, за да подпъхне якето си и изведнъж и се стори, че най-нежните части на тялото и са залепнали за грубите бедра на легнал по гръб железен човек — поваления от вятъра на промените Дзержински или може би някакъв адски робот. Тя се стресна, но кратката халюцинация мигом свърши. Смени я усещането, че е седнала върху изваден от хладилника тиган. Всичко започваше да и харесва все по-малко.

— Арнолд — извика тя, — сигурен ли си, че трябва да го правим?

Беше кътала тези думи за съвсем друг случай, но сега те сами се откъснаха от устните и. Шварценегер помисли няколко секунди.

— Нали искаше да летиш? Но щом те е страх…

— Не — пряко волята си извика Мария, — изобщо не ме е страх. Просто ти създавам толкова много проблеми.

— Няма проблеми. Сега ще стане доста шумно, тъй че сложи си слушалките. Между другото, какво слушаш?

— „Джихад Кримсън“ — отвърна Мария и нагласи малките розови възглавнички на ушите си.

Лицето на Шварценегер се вкамени. Ако не беше вятърът да раздуха изрусената му с перхидрол коса, Мария щеше да си помисли, че някой от снимачната група е сменил истинския Шварценегер с манекен.

— Какво има? — уплашено попита тя.

Известно време той стоеше неподвижен. По стъклата на очилата му мигаха странни червени светлинки. Мария си помисли, че са отражения на повехналите листа на кленовете, щръкнали над гаражните клетки.

— Арни — извика тя.

Ъгълчето на устата му трепна няколко пъти, а после изглежда се върна и способността му да се движи. Шварценегер завъртя глава — успя да го стори с усилие, сякаш в шарнира, на който се крепеше, беше влязъл пясък.

— Кримсън Джихад ли? — попита той.

— „Джихад Кримзън“ — отговори Мария. — Нусрат Фатех Али Кхан и Робърт Фрип. Защо?

— Нищо — каза Шварценегер, — няма значение.

Главата му изчезна в кабината. Долу, някъде под металния корем на самолета, се чу електрическо бръмчене и след няколко секунди прерасна в чудовищно силен рев. Мария усети как дунапреновите възглавнички сякаш се впиват в ушите и. Последва плавно полюшване и гаражите заплуваха надолу и назад.

Поклащайки се насам-натам като лодка, „Харисрът“ се издигаше право нагоре. Мария дори не бе предполагала, че самолетите могат да летят така. Тя си помисли, че ако затвори очи, няма да е толкова страшно, но любопитството и надви страха и след по-малко от минута тя отново ги отвори.

Първото, което видя, бе един приближаващ се прозорец. Беше толкова близо, че на екрана на включения в стаята телевизор тя ясно различи танк, който обръща дулото си към нея и изведнъж стреля. В същия момент самолетът силно се наклони и започна да се отдалечава. Мария едва не се изтърси върху крилото и изпищя от страх, но самолетът бързо зае хоризонтално положение.

— Хвани се за антената! — извика Шварценегер, като надникна от кабината и й махна с ръка.

Тя сведе поглед. Точно пред нея стърчеше продълговат метален предмет с кръгло удебеление накрая. Чудно, как не беше го забелязала преди. Приличаше на късо и тясно вертикално крило; то веднага и навя нескромни асоциации, макар размерите му да бяха значително по-големи, отколкото биват в реалния живот. Щом видя този мощен израстък, страхът в душата и се смени с радостно въодушевление, неизпитвано нито с уморените Мигеловци и немитите Льоневци, нито с почерпените Ивановци.

Тук всичко изглеждаше различно: кръглото удебеление в края на антената имаше ситни дупчици и малко напомняше за душ. Същевременно те караше да мислиш за неземните форми на живот и любов. Мария го посочи с пръст и въпросително погледна Шварценегер. Той кимна, усмихна се широко и слънцето блесна върху зъбите му.

Тя си помисли, че в момента се сбъдва детската й мечта. В един от филмите дълго бе прекарвала над книжките с приказки, бе разглеждала картинките и си бе представяла как лети в небето, яхнала дракон или огромна птица. Сега това наистина и се случваше. „Може да не е съвсем същото, но мечтите винаги се сбъдват различно от очакванията ни“ — помисли си тя и сложи ръка върху стоманения израстък на антената.

Самолетът леко се наклони и Мария разбра, че е в явна връзка с докосването и до антената. А и движението на самолета и се стори някак изненадващо одушевено, сякаш антената беше най-чувствителната му част. Тя прокара ръка по стоманения израстък и стисна горната му част в шепа. Самолетът нервно поклати крила и се издигна още няколко метра нагоре. Мария си помисли, че той се държи досущ като вързан за леглото мъж — няма как да я прегърне и може само да движи цялото си тяло. Приликата се засилваше и от факта, че тя седеше тъкмо зад крилата, приличащи на проснати встрани крака — невероятно мускулести, но неспособни да помръднат.

Беше забавно, но все пак твърде особено. Мария предпочиташе в празното пространство между гаражите вместо огромната стоманена птица да беше се намерило някое най-обикновено походно легло. Но с Шварценегер не можеше да е другояче, помисли си тя. Погледна към кабината — вътре не се виждаше почти нищо, защото стъклото отразяваше слънцето. Той май седеше в креслото си и леко въртеше глава насам-натам в унисон с движението на ръката и.

„Интересно — помисли си Мария и сложи върху антената и другата си ръка, — на онзи робот от киното, направен от метал и способен да променя формата си, какъв ли му е бил? Сигурно който какъвто го поиска.“

Междувременно самолетът се издигаше все по-нагоре. Покривите на къщите останаха далече долу и пред Мария се разкри величествената панорама на Москва.

Навред блестяха кубетата на църквите и градът приличаше на огромно кандило, обсипано с безсмислени нитове. Над Москва имаше доста по-малко мъгла, отколкото се бе сторило на Мария, докато бе вървяла по крайбрежната улица. Тук-там къщите наистина бяха забулени, но неясно от какво — от дим, заводски пушеци или просто от ниски облаци.

Въпреки, че отделните му съставни части бяха грозни, като цяло градът изглеждаше извънредно красив, но източникът на тази хубост беше необясним. „С Русия винаги е така — помисли си Мария, докато движеше ръце по студената стомана — възхищаваш се и ти се доплаква от умиление, а взреш ли се по-отблизо, може да ти се повдигне.“

Изведнъж самолетът под нея се друсна и тя усети, че горната част на антената се клати някак странно. Тя отдръпна ръцете си, металната топка с дупчиците тутакси падна, удари се в тялото на самолета и полетя надолу. От предишната мощ остана само късата тръбичка с резба по края. Отвътре се подаваха два усукани скъсани кабела — син и червен.

Мария погледна към кабината. Зад стъклото се виждаше неподвижният русоляв тил на Шварценегер. Отначало реши, че той не е забелязал нищо. После й хрумна, че може да е припаднал. Огледа се панически, забеляза че носът на самолета бавно и някак неуверено завива и предположението и моментално прерасна в увереност. Почти без да се замисли тя се прехвърли от тялото на самолета върху плоската площадка между крилата (при което парчето от антената скъса якето й) и запълзя към кабината.

Люкът беше отворен. Легнала на крилото, Мария се понадигна и извика:

— Арни! Арни!

Отговор обаче не последва. Тя предпазливо застана на четири крака и видя темето му с трепкащ от вятъра кичур коса.

— Арни! — извика още веднъж. Шварценегер извърна главата си към нея.

— Слава Богу! — изтръгна се от гърдите и. Шварценегер свали очилата си.

Лявото му око беше леко присвито и изразяваше много ясна и същевременно безкрайно сложна гама от чувства. В строга пропорция бяха смесени жизнерадост, сила, здрава любов към децата, морална подкрепа за американското автомобилостроене в тежката му схватка с Япония, признаване правата на сексуалните малцинства, лека ирония към феминизма и непоколебима вяра, че демокрацията и юдео-християнските ценности в крайна сметка непременно ще надвият всичкото зло на този свят.

Дясното му око обаче беше съвсем различно. То дори трудно можеше да бъде наречено око. От обезобразената, със засъхнали следи от кръв очна кухина към Мария гледаше кръгла стъклена леща в сложен метален държач и към него изпод кожата се точеха тънки жички. Точно в средата и светеше ослепителен червен лъч. Мария го забеляза, когато той попадна в очите и.

Шварценегер се усмихна. Лявата част на лицето му изрази точно каквото трябва да изразява лицето на усмихнатия Шварценегер — нещо недоловимо лукаво и някак момчешко, нещо, от което веднага ти става ясно, че никога няма да ти стори нищо лошо, а дори и да убие неколцина гадове, то ще е след като камерата на няколко пъти и от различни ракурси убедително е фиксирала безкрайната им низост. Но усмивката засегна само лявата част на лицето му, докато дясната остана абсолютно непроменена — студена, съсредоточена и страшна.

— Арнолд — смутено каза Мария и се изправи на крака, — Арнолд, защо правиш така? Престани!

Но Шварценегер не отговори. В следващия момент самолетът рязко се наклони и тя се затъркаля надолу по крилото. Пътьом на няколко пъти удари лицето си в някакви издатини, а после под нея не остана никаква опора. Тя си помисли, че пада надолу и стисна очи, за да не вижда летящите насреща дървета и покриви. Но минаха няколко секунди и не се случи нищо. Мария забеляза, че както и преди, двигателят реве съвсем наблизо, затова отвори очи.

Висеше под крилото — качулката на якето и се беше закачила за някакво плоско крилце и тя едва успя да различи, че това е ракета. С разширената си предна част ракетата малко приличаше на одевешната антена. Като я видя, Мария си помисли, че чисто и просто Шварценегер продължава с любовните си игри. Но това беше вече прекалено — по лицето й сигурно имаше няколко синини, а разбитите й устни кървяха.

— Арнолд — извика тя и размаха ръце, за да се обърне с лице към кабината, — престани! Не искам така! Чуваш ли! Не искам така!

Най-после успя да види кабината и усмихнатото лице на Шварценегер.

— Не искам, чуваш ли? Причиняваш ми болка!

— NO? — попита той.

— Не! Не!

— О.К. — каза Шварценегер. — You are fired32.

В следващия момент лицето му се дръпна назад и някаква невъобразима сила понесе Мария далеч от самолета, който за няколко секунди се превърна в мъничка сребриста птица, свързана с нея чрез дълъг шлейф от дим. Тя обърна лицето си и зърна прииждащия към нея заострен връх на кулата в Останкино. Удебелената и средна част бързо се увеличаваше и миг преди удара Мария ясно видя някакви насядали около масата хора с бели ризи и с вратовръзки, които я гледаха с почуда през дебелото стъкло.