Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Някой ме дръпна за ръкава. Изтръпнах, обърнах се и видях дребен младеж с редки мустачки, поруменяло от студа лице и нагли очи с цвят на силно разреден чай.

— Ф-фу — рече той.

— Какво?

— Ф-фурманов — каза той и ми подаде широката си късопръста длан.

— Прекрасен ден — отговорих и я стиснах.

— Аз съм к-комисарят на полка от тъкачи. Щ-ще работим заедно. С-сега ще говорите вие, г-гледайте да сте по-кратък. След малко трябва да се качим на влака.

— Добре.

Той скептично огледа ръцете ми.

— П-партиен член ли сте? Кимнах.

— Отд-давна ли?

— От близо две години — отговорих.

Фурманов отмести поглед към Чапаев.

— Същински орел е, само трябва човек да го понаглежда. К-казват, че често се увличал. Но б-бойците го обичат. Р-разбират го.

Той кимна към притихналия площад, над който се носеха думите на Чапаев:

— Само да не посрамим делото, ей. Това е то — делото!… Ясна работа, че един без друг не става… Почнете ли да се разкисвате, войната отиде, та се не видя?… Значи, само напред. Това ми е думата. Това е мойта командирска порука… А сега ще говори комисарят.

Чапаев се оттегли от парапета.

— Хайде, сега си ти, Петка — високо заповяда той. Аз се приближих.

Мъчно ми беше да гледам тези хора и да си представям мрачните пътища на техните съдби. Още от малки те бяха измамени, и че сега всъщност ги мамеха по друг начин, не променяше нещата за тях, но недодялаността, безпощадната примитивност на всички измами — и предишни, и сегашни — наистина беше нечовешка. Чувствата и мислите на застаналите на площада бяха също тъй жалки, както и дрипите по тях. Дори за да умират, те заминаваха, изпровождани от глупашката клоунада на случайни хора. Но да не би с мен да е по-различно, помислих си аз. Щом точно по същия начин не разбирам (или, което е още по-лошо, мисля си, че разбирам) естеството на силите, управляващи моя живот, с какво тогава съм по-добре от пияния пролетарий, изпратен да умре за думата „интернационал“? С това, че съм чел Гогол, Хегел и някой си Херцен? Глупости.

Но трябваше да кажа нещо.

— Другари работници! — извиках аз. — Вашият комисар другарят Фурманов ме помоли да съм по-кратък, защото след малко започва товаренето. Мисля, че ще имаме време да си поговорим, а сега ще ви кажа само кое изпълва с плам цялото ми сърце. Днес, другари, аз видях Ленин! Ура!

Над площада се разнесе протяжно бучене. Когато шумът стихна, казах:

— А сега, другари, за последно напътствие има думата другарят Фурманов!

Фурманов ми кимна с благодарност и пристъпи към парапета. Чапаев се смееше, засукваше мустак и си говореше нещо с военния в шубата от бобър. Като видя, че се приближавам, той го тупна по рамото, кимна към останалите и заслиза от трибуната.

Фурманов започна:

— Другари! Тук ни останаха броени минути. Ще удари последният звънец и ние ще отплаваме към мраморния, могъщ бряг — скалата, на която ще завоюваме своята твърдина…

Той вече говореше без да заеква, плавно и напевно.

Ние минахме през разстъпилия се строй от работници (за малко да изгубя съчувствието си към тях, когато ги видях отблизо) и се насочихме към гарата. Чапаев вървеше бързо и аз едва успявах да го следвам. Понякога той отвръщаше на нечий поздрав, като отсечено вдигаше към папахата жълтата си ръкавица. За всеки случай започнах да имитирам жеста му и скоро така добре го усвоих, че чак се почувствах свой сред всички сновящи по гарата без малко свръхчовеци.

Когато стигнахме до края на перона, скочихме върху замръзналата земя. Нататък, по маневрените линии започваше лабиринтът от заснежени вагони. Отвред ни гледаха уморени хора; еднообразната гримаса на отчаяние по лицата им ги обединяваше в някаква нова раса. Спомних си едно от стихотворенията на Соловьов и се засмях.

— Какво ви става? — попита Чапаев.

— Нищо — казах. — Разбрах какво значи панмонголизъм.

— И какво значи?

— То е едно учение, станало много популярно в Полша по времето на Чингиз хан.

— Така значи. Какви интересни думи знаете.

— О, в тази област вие сте къде-къде по-напред. Между другото, бихте ли ми обяснили какво значи порука?

— Как? — свъси вежди Чапаев.

— Порука — повторих аз.

— Това пък къде го чухте?

— Ако не греша, преди малко от трибуната говорихте за своята командирска порука.

— А — усмихна се Чапаев, — това ли било? Знаете ли, Пьотър, когато човек трябва да говори с масите, няма никакво значение дали разбира думите, които произнася. Важното е другите да го разбират. Той трябва просто да отрази очакванията на тълпата. Някои го постигат, като изучават езика, на който говорят масите, а аз предпочитам да действам направо. Та, ако искате да знаете какво е „порука“, трябва да питате не мен, а тези, които сега са на площада.

Стори ми се, че разбирам за какво ми говори. И аз отдавна бях стигнал до почти същите изводи, само че те засягаха теми за изкуството, чието еднообразие и безцелност винаги са ме потискали. Бидейки принуден поради естеството на работата си да се срещам с множество тежки идиоти от литературните кръгове, бях развил у себе си способността да участвам в разговорите им, без особено да се замислям за какво става дума, но жонглирайки свободно с нелепи думи като „реализъм“, „теургия“37 или дори „теософичен кокс“. В терминологията на Чапаев това означаваше да изучиш езика на масите. А доколкото ми стана ясно, той самият дори не си даваше труда да вникне в значението на произнасяните думи. Е, само не беше ясно как го постига. Може би, изпадайки в нещо като транс, долавяше еманациите на чуждото очакване и по някакъв начин изплиташе от тях разбираем за тълпата орнамент.

През останалия път мълчахме. Чапаев ме водеше все по-надалеч; на два-три пъти се гмурнахме под празни и мъртви влакове. Беше тихо, само понякога отнейде долитаха истеричните призиви на локомотивите. Най-после спряхме до някакъв влак. Един от вагоните му беше брониран. Отгоре уютно димеше комин, а пред вратата пазеше внушителен болшевик с кафеникаво азиатско лице — не знам защо, наум го нарекох башкирец.

Минахме покрай башкиреца, който ни козирува, качихме се и влязохме в къс коридор. Чапаев кимна към една от вратите.

— Това е вашето купе — каза той и извади от джоба си часовник. — Ако разрешите, ще ви оставя за известно време. Трябва да дам няколко разпореждания. Към нас трябва да прикачат локомотива и вагоните с тъкачите.

— Техният комисар, Фурманов, никак не ми хареса — рекох аз. — В бъдеще може и да не се сработим.

— Не си задръствайте главата с неща, дето не засягат настоящето. Най-напред ще трябва да се озовем във въпросното бъдеще. Може да се озовете в бъдеще, където няма да има никакъв Фурманов. Или пък, където няма да ви има вас.

Замълчах си, защото не знаех какво да отговоря на странните му думи.

— Настанете се и си починете — рече той. — Ще се видим на вечеря.

Купето ме изненада със своя съвсем мирен вид; прозорецът на бронираната стена беше със спуснато плътно перде, а на масата имаше ваза с карамфили. Чувствах се като пребит; седнах на дивана и известно време не можах да помръдна. После се сетих, че от няколко дни не съм се къпал и излязох в коридора. За моя почуда първата врата, която отворих, беше към банята.

С наслада взех един горещ душ (изглежда водата се топлеше от печката с въглища), върнах се в купето и открих, че леглото е оправено за спане, а на масата ме чака чаша силен чай. Изпих го, изтегнах се на дивана и почти веднага заспах, опиянен от забравения аромат на чистите и колосани чаршафи.

Когато се събудих, беше вече почти тъмно. Вагонът потреперваше равномерно; колелата му тракаха. Върху масичката, където бях оставил празната чаена чаша, сега незнайно откъде се бе появил някакъв пакет. Вътре открих безупречен черен костюм, лъскави лачени обувки, риза, кат бельо и няколко вратовръзки — явно за асортимент. Вече нищо не ме изненадваше. Костюмът и обувките ми станаха; след известно колебание си избрах вратовръзка на малки черни точки. Огледах се в огледалото на вратата на вградения гардероб и останах напълно доволен — е, небръснатата ми от няколко дни брада малко разваляше външния ми вид. Издърпах от вазата един бледо-лилав карамфил, откъснах дръжката му и забодох цветето в петлицата. В този момент предишният петербургски живот ми се видя тъй недосегаемо прекрасен!

Излязох в коридора, приближих се до последната вратата и почуках. Не ми отговори никой. Отворих и видях голям салон. В средата му имаше маса със сервирана лека вечеря за трима и две бутилки шампанско. Върху масата в такт с полюшването на влака примигваше пламъкът на запалена свещ. Във въздуха миришеше на пури. Стените бяха със светли тапети на златисти цветя. През големия прозорец срещу масата нощните светлини бавно разсичаха тъмнината.

Нещо зад мен се раздвижи. Трепнах и се обърнах. В стаята стоеше същият башкирец, когото бях видял пред вагона. Той ме изгледа напълно безизразно, задвижи ръчката на сложения в ъгъла грамофон със сребристо проблясваща фуния и постави иглата върху плочата. Разнесе се кадифеният бас на Шаляпин. Струва ми се, пееше нещо от Вагнер. Озадачен, за кого ли е третият прибор на масата, бръкнах да извадя цигарите си.

Не се наложи да се чудя дълго — вратата се отвори широко и видях Чапаев. Беше с черно кадифено сако, бяла риза и алена папийонка от същото лъскаво моаре като червените лампази на шинела му. След Чапаев в салона влезе една девойка.

Беше толкова късо подстригана, че трудно можеше да се каже, че е с прическа. Върху едва оформените й гърди в тъмно кадифе се спускаше наниз от едри перли; раменете й бяха широки и силни, а ханшът — възтесен. Имаше леко дръпнати очи, което я правеше само по-чаровна.

Безспорно, би могла да служи като еталон за хубост, но хубостта й почти не беше женска. Дори моята развинтена фантазия не бе способна да потопи очите, лицето и раменете й в горещия мрак на екстаза. О, не, тя не ставаше за триперните Бунински38 сеновали! Но човек лесно можеше да си я представи, например, върху ледената пързалка. В красотата й имаше нещо отрезвяващо, нещо непосредствено и малко тъжно. Нямам предвид онова декоративно похотливо целомъдрие, втръснало на всички в Петербург още преди войната. Не, беше истинско, естествено, самоосъзнато съвършенство. В сравнение с него похотта става отегчителна и пошла като патриотизъм на полицейски началник.

Тя ме изгледа, обърна се към Чапаев и перлите върху деколтето й блеснаха.

— Този ли е нашият нов комисар?

Гласът й беше възглух, но приятен. Чапаев кимна.

— Запознайте се — каза той. — Пьотър. Анна.

Станах от масата, поех хладната й длан и понечих да я поднеса към устните си, но тя не ме остави да го сторя. Отвърна с формално ръкостискане в стила на петербургските émancipé. Съвсем замалко задържах ръката й в своята.

— Великолепна картечарка е — представи я Чапаев, — тъй че внимавайте да не я ядосате.

— Нима такива нежни пръсти са способни да причинят на някого смърт? — попитах аз и пуснах ръката й.

— Зависи кое точно наричате смърт — засмя се Чапаев.

— Да не би да има различни становища по въпроса?

— О, да.

Седнахме на масата. Башкирецът с подозрителна сръчност отвори шампанското и напълни чашите ни.

— Искам да вдигна наздравица — Чапаев спря върху мен хипнотичните си очи — за страшното време, през което ни е било писано да се родим и да живеем, и за всички, дето и в наши дни не престават да се стремят към свободата.

Неговата логика ми се стори странна, защото нашето време бе станало страшно тъкмо заради стремежа, както съвсем намясто се изрази той, на „всички онези“ към така наречената свобода — чия? от какво? Но вместо да възразя, аз отпих от шампанското (тази проста рецепта спазвах винаги, когато на масата имаше шампанско, а тема на разговора беше политиката). След няколко глътки изведнъж разбрах колко съм гладен и се заех с храната.

Трудно ми е да опиша какво чувствах. Всичко беше толкова неправдоподобно, че вече не усещах неговата неправдоподобност. Така е, когато сънуваш, и умът ти, хвърлен във водовъртежа на фантастичните видения, подобно на магнит привлича някоя позната от дневния свят подробност и насочва към нея цялото си внимание, превръщайки и най-заплетения кошмар в подобие на делнична проза. Веднъж сънувах, че по някакво банално стечение на обстоятелствата съм се превърнал в ангел от върха на Петропавловската катедрала, и за да се спася от пронизващия вятър, се опитвам да закопчая сакото си, но копчетата му все не искат да влязат в илиците. Беше ми чудно не че съм се озовал високо в нощното петербургско небе, а че не успявам да се справя с тази простичка операция. Нещо подобно усещах и сега — нереалността на събитията оставаше някак извън скобите на съзнанието ми. Самата вечер беше най-обикновена и ако го нямаше лекото поклащане на вагона, съвсем спокойно можех да допусна, че сме седнали в някое малко петербургско кафене и край нас прелитат светлинките на файтоните.

Хранех се мълчаливо и само от време на време поглеждах Анна. Чапаев приказваше нещо за тачанки и картечници и тя му отговаряше кратко, но аз бях толкова погълнат от нея, че не следях нишката на разговора. Беше ми тъжно, че хубостта й е тъй недосегаема; знаех също, че да протягам с въжделение ръце към нея е също тъй безсмислено, както да се опитвам да гребна с кофа от залеза.

Когато вечерята свърши, башкирецът раздигна масата и сервира кафето. Чапаев се облегна назад и запали пура. Изразът на лицето му стана благ и леко сънлив; той ме погледна и се усмихна:

— Пьотър, изглеждате угрижен и дори, извинете, разсеян. А един комисар… Трябва да е водач, разбирате ли? Трябва да бъде, как да кажа… стремителен, безмилостен… Трябва да е напълно уверен в себе си. Винаги.