Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Кое му е абсурдното?

— Нещата щяха да са наред, ако бяхте тук с бели престилки — отвърнах. — Но защо сте пациенти, щом всичко ви е толкова ясно?

Няколко секунди Володин ме гледа мълчаливо.

— Аз съм жертва на нещастен случай — каза той. Сердюк и Мария гръмогласно се изсмяха.

— Колкото до мен — рече Сердюк, — аз изобщо нямам никакви илюзорни личности. Най-обикновен суицид40 на фона на алкохолизъм. А тук ме държат, защото на базата на вас тримата дисертация не става. Просто сте за статистика.

— Нищо, нищо — каза Мария. — Ти си следващият на гаротата. Ще видим какъв е тоя твой алкохолен суицид.

Междувременно бях доста измръзнал и не можех да си обясня дали е заради инжекцията, дето според Володин трябваше да ме накара да се чувствам ужасно, или водата наистина бе толкова студена.

Слава Богу, вратата се отвори и влязоха двама души с бели престилки. Сетих се, че единият се казва Жербунов, а другият — Барболин. Жербунов носеше голям пясъчен часовник, а Барболин — цяла камара дрехи.

— Излазяме — закачливо каза Жербунов и размаха пясъчния часовник.

Един по един те ни избърсаха с огромната като чаршаф хавлиена кърпа и ни помогнаха да се облечем. Еднаквите пижами на хоризонтални райета веднага внесоха някакъв военноморски привкус в обстановката. После отвориха вратата и ни поведоха по един дълъг коридор. Той също ми се видя познат, даже не толкова той самият, колкото витаещият в него неопределено медицински мирис. Пътьом тихо попитах вървящия след мен Жербунов:

— Бихте ли ми казали защо съм тук? Той се изблещи с почуда.

— Айде бе, сякаш не знаеш.

— Не, вече съм склонен да допусна, че съм болен, но какъв е бил поводът? Отдавна ли съм тук? И в какви конкретни действия ме обвиняват?

— По всички въпроси — към Тимур Тимурович — каза Жербунов. — Нямаме време за празни приказки.

Почувствах се крайно потиснат. Спряхме пред една бяла врата с цифрата „7“. Барболин я отключи и ни пусна да влезем. Озовахме се в доста голяма стая с четири легла покрай стената. Леглата бяха оправени, до зарешетения прозорец имаше маса, а встрани — нещо средно между кушетка и ниско кресло с еластични примки за ръцете и краката. Независимо от примките, уредът изобщо не изглеждаше страшен. Беше съвсем медицински наглед и на мен дори ми хрумна нелепото словосъчетание „урологичен стол“.

— Извинете — обърнах се към Володин — това ли е гаротата, дето споменахте?

Володин ме стрелна с поглед и кимна към вратата. Обърнах глава. Там стоеше Тимур Тимурович.

— Гарота ли? — повдигна вежди той. — Гаротата, ако не се лъжа, е стол, на който в средновековна Испания са изпълнявали смъртни присъди чрез удушаване, нали? Какво мрачно, тягостно възприятие за околната действителност! Впрочем, на вас, Пьотър, днес са ви направили сутрешната инжекция, така че няма нищо чудно, но вие, Владимир? Много съм изненадан, много.

Докато дърдореше, Тимур Тимурович с жест нареди на Жербунов и Барболин да напуснат, а той самият застана в средата на стаята.

— Не е никаква гарота, ами е обикновена кушетка за нашите сеанси на групова терапия — каза той. — Вие, Пьотър, веднага след като се върнахте от изолатора, вече присъствахте на един от тях, но бяхте в толкова сложно състояние, че едва ли си спомняте нещо.

— А, защо? Спомням си.

— Толкова по-добре. Само с две думи ще ви припомня. Методът, който съм разработил и прилагам, може условно да бъде наречен турбоюнгианство. С възгледите на Юнг вие сте запознат, разбира се…

— Извинете, на кого?

— На Карл Густав Юнг. Добре, виждам, че психическата ви активност е подложена на строга цензура от страна на илюзорната личност. И понеже илюзорната ви личност живее някъде в осемнайсета или деветнайсета година, нищо чудно да не го помните. Макар че може ли наистина да не сте чували за Юнг?

С достойнство свих рамене.

— По-просто казано, психиатър на име Юнг е съществувал. Терапевтичните му методи са почивали върху един елементарен принцип. Той се е стремял да направи така, че на повърхностга на съзнанието на пациента свободно да изплуват символите, именно според които може да се постави диагнозата. Имам предвид, след като бъдат дешифрирани. Тимур Тимурович се усмихна лукаво:

— Моят метод обаче е малко по-различен, макар че основата му е същата. Разбирате ли, според Юнг би трябвало да ви откараме някъде в Швейцария, в някой планински санаториум, да ви настаним в шезлонг, да водим с вас продължителни беседи и кой знае колко време да чакаме въпросните символи да започнат да изплуват. Ние не можем да си го позволим. Вместо в шезлонг ви настаняваме ето тук — Тимур Тимурович посочи кушетката, — после ви правим една инжекцийка, а после вече разглеждаме символите, започващи да бликат в огрооомно количество. След това работата ни е да ги дешифрираме и да ви лекуваме. Разбрахте ли?

— Горе-долу — казах аз. — И как ги дешифрирате?

— Ами ще видите, Пьотър, сам ще видите. Сеансите ни се провеждат всеки петък, така че след три… не, след четири седмици е ваш ред. Впрочем, трябва да ви кажа, че го чакам с нетърпение. Много ми е интересно да работя с вас, много. Макар че това се отнася за всички ви, приятели мои.

Тимур Тимурович се усмихна, като заля цялата стая с гореща вълна от обич, после се поклони и с дясната си ръка стисна лявата.

— А сега е време за занимания — рече той.

— Какви занимания? — попитах.

— Ами — погледна часовника си той, — вече е един и половина. Лечебно-естетически упражнения.

Като изключим водно-психологическите процедури, които ме бяха събудили, не ми се беше случвало да преживея нищо по-тягостно от тези лечебно-естетически упражнения, макар че може причината да се криеше в инжекцията. Провеждаха се в стаята, съседна на нашата. Тя бе голяма и полутъмна; дългата маса в ъгъла беше затрупана с парчета пъстроцветен пластилин, хартиени модели на кораби, изпочупени кукли, топки и грозни глинени кончета като тия, дето ги правят децата с творчески заложби. В средата на масата имаше голям гипсов бюст на Аристотел, а срещу него, на четирите тапицирани с кафява мушама стола, със скицници на коленете седяхме ние. Естетическата терапия се изразяваше в рисуване на въпросния бюст с вързани за скицниците моливи, които пък бяха обвити в мека черна гума.

Володин и Сердюк останаха по раираните си пижами, а Мария беше свалил горнището и вместо него си бе облякъл тениска с остро и дълбоко почти до пъпа деколте. Всички те явно бяха свикнали вече с тази процедура и търпеливо движеха моливите си по листа. За всеки случай набързо направих един небрежен ескиз, а сетне зарязах скицника и се огледах наоколо.

Инжекцията, безспорно, продължаваше да ми действа — чувствах се също като във ваната. Не бях способен да възприемам действителността в нейната цялост. Отделните елементи от околния свят се появяваха в момента, в който погледът ми попаднеше върху тях. В мен все повече се надигаше главозамайващото усещане, че ги създава тъкмо моят поглед.

Изведнъж забелязах, че по стените на стаята са окачени малки листове хартия с рисунки. Между тях имаше и доста интересни.

Една част явно принадлежаха на Мария. Бяха най-несръчни, почти детински драсканици и в различни варианти повтаряха темата за аероплана, украсен с мощен фалосовиден израстък. Самолетът понякога стоеше на опашката си и изображението му придобиваше християнски обертонове — между другото, доста кощунствени. Рисунките на Мария бяха общо взето безинтересни.

Затова пък другият цикъл ми се видя изключително любопитен, не само защото авторът му притежаваше безспорен талант на художник. Бяха рисунки, обединени от темата за Япония. Тя бе представена някак странно и непоследователно. Повечето от картините, седем или осем, сякаш се опитваха да възпроизведат видяно някъде изображение: самурай с два меча и неприлично разголена долна половина на тялото, застанал с камък на шията на ръба на една пропаст. Сюжетът на други две-три рисунки бе почивка на няколко конника на фона на далечни планини. Планините бяха нарисувани изключително майсторски в традиционен японски стил. Конете бяха вързани за дърветата, а спешилите се ездачи с широки пъстроцветни одежди седяха наблизо върху тревата и пиеха нещо от някакви малки купички. Най-силно впечатление ми направи рисунката на еротична тема — един потънал в забрава мъж с миниатюрна синя шапчица и една отдаваща му се жена със скулесто славянско лице. В това лице имаше нещо кошмарно.

— Извинете, господа — не издържах аз, — на кого принадлежат тези творби на японска тематика?

— Семьон — попита Володин, — на кого принадлежат рисунките ти? Сигурно на болницата, нали?

— Ваши ли са, господин Сердюк?

— Мои са — отвърна той и ме изгледа изпод вежди с яркосините си очи.

— Възхитително — казах. — Само че ми се струва малко мрачно.

Той не отговори.

Третата серия рисунки явно принадлежеше на Володин и беше много мъглява, изпълнена импресионистично. Темата тук също беше директна — три размити тъмни силуета около сякаш избухнал огън и някакъв стълб светлина, спускащ се върху тях. В композиционно отношение приличаше на известната картина с тримата ловци около огъня, но миг след като в него е избухнал фугасен снаряд.

Обърнах се към другата стена и изтръпнах.

Сигурно не съм имал по-тежък пристъп на дежа вю в моя живот. Още щом зърнах двуметровия картон, покрит с миниатюрни пъстроцветни фигурки, почувствах, че съм дълбоко свързан с този странен обект. Станах от стола и се приближих до него.

Погледът ми се спря в горната част на картона с нещо като план на сражение в учебник по история. В центъра на плана бе разположен щрихован син овал с надпис „ШИЗОФРЕНИЯ“. Отгоре към него сочеха три широки червени стрелки — едната опираше директно в овала, а другите две го заобикаляха и се забиваха в него от двете му страни. На стрелките пишеше „инсулин“, „аминазин“ и „сулфазин“, а от овала надолу продължаваше пунктирана синя стрелка, под която пишеше „Болестта отстъпва“. След като проучих плана, отместих поглед към долната рисунка.

С многото си действащи лица, изобилието от подробности и разбърканите си образи тя приличаше на илюстрация към романа на Толстой „Война и мир“ — имам предвид илюстрация с всички герои на творбата и цялото й действие. Същевременно беше много наивна по естество, защото точно като на детска рисунка безпроблемно се нарушаваха всички закони на перспективата и смисъла. Дясната част на картона заемаше изображението на голям град. Щом видях яркожълтия купол на Исаакий, разбрах, че е Петербург. Улиците му, на места предадени в подробности, а другаде — просто маркирани с линии, бяха запълнени със стрелки и пунктири — явно представляваха траекторията на нечий живот. От Петербург пунктираната диря водеше към приблизително също такава Москва, но намираща се съвсем наблизо. Там най-ясно личаха само две места — булевард „Тверской“ и Ярославската гара. От гарата се точеше тъничката двойна паяжинка на железопътна линия. Наближавайки центъра на картонения лист, жп линията се разширяваше, уголемяваше се и ставаше обемна. Така рисунката изглеждаше изпълнена горе-долу по законите на перспективата. Релсите стигаха чак до обраслия с яркожълта пшеница хоризонт, а върху тях, сред облаци дим и пара, стоеше един влак.

Влакът беше нарисуван с подробности. Локомотивът му бе обезобразен от няколко преки попадения на снаряди; през дупките в подобното му на варел тяло излизаха тежки кълба пара, а от кабината се бе провесил мъртвият машинист. Зад локомотива се виждаше перонът със спрял брониран автомобил (трябва ли да казвам как се разтуптя сърцето в гърдите ми), чиято картечна кула бе насочена към жълтите талази на пшеницата. Люкът на кулата бе отворен и от него се подаваше късо подстриганата глава на Анна. Ребрестият хобот на картечницата бълваше огън към нивята, накъдето сочеше сабята на застаналия до автомобила Чапаев. Той беше с висока папаха и някакво мъхесто черно наметало, закопчано на шията и стигащо до петите; бих казал, че позата му бе прекалено театрална.

Влакът на рисунката беше спрял едва на няколко метра от гарата, но повечето от нея оставаше извън листа; виждаше се само заграждението на перона и табелката с надпис: „Спирка Лозовая“.

Опитах се да намеря враговете, по които от малката си кула стреляше Анна, но видях само куп небрежно скицирани силуети, почти до раменете потънали във високата пшеница. Имах чувството, че авторът на тази рисунка не си представя много добре с кого и защо се водят бойните действия. Колкото до самия автор, бях за съжаление почти сигурен кой е.

С големи печатни букви отдолу пишеше:

БОЯТ НА СПИРКА ЛОЗОВАЯ.

Близо до този надпис нечия друга ръка бе дописала:

ЧАПАЕВ С НАМЕТКА, А В ЛУДНИЦАТА ПЕТКА.

Рязко се обърнах към останалите:

— Господа, не ви ли се струва, че това донякъде надхвърля границите на общоприетото между порядъчни хора? Ами ако аз започна да правя същото? А? Какво ще стане?

Володин и Сердюк извърнаха очи. Мария се направи, че не чува. Гледах ги известно време, за да разбера кой е злосторникът, но нито един от тях не се издаде с нищо. Всъщност, честно казано, не ме вълнуваше особено. Ядът ми беше по-скоро престорен. Много повече ме интересуваше рисунката, която още след първия поглед ме накара да почувствам, че е някак незавършена. Обърнах се към картона и известно време се опитвах да разбера кое точно ме смущава. Мисля, че беше пространството между схемата на сражението и влака, където според идеята се намираше небето. Голяма част от картона не беше запълнена с нищо и пораждаше усещането за всепоглъщаща пустота. Приближих се до масата и сред купчината боклуци открих парченце от сангвина41 и почти цяла пръчица въглен.

През следващия половин час запълвах небето над пшеничената нива с черни петна от шрапнелни взривове. Рисувах ги по един и същи начин — плътно черно, оцветено с въглен облаче и пръскащи се в различни посоки осколки, които оставят след себе си дълги червени дири.