Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Резултатът много заприлича на известното платно на Ван Гог (не помнех как се казваше), където над житно поле чернеят безброй врани, подобни на груби и тлъсти „У“-та. Помислих си колко безнадеждна е съдбата на художника в нашия свят. Тази мисъл отначало ме изпълни с тръпчива наслада, но после изведнъж ми се видя неимоверно фалшива. Нещата не опират само до нейната баналност, но и до нейната някак корпоративна подлост. Всички хора на изкуството я повтарят по един или друг начин и се изолират в особена екзистенциална каста, а защо? Нима съдбата на една картечарка или, да речем, на някой санитар има друг край? Или мъчителният абсурд в тях е по-малък? Пък и нима безмерната трагедия на съществуванието има връзка с това, което на човек му се налага да върши цял живот?

Обърнах се към другите. Сердюк и Мария бяха погълнати от бюста на Аристотел (от напрежение Мария чак бе изплезил крайчеца на езика си), а Володин внимателно наблюдаваше как се променя рисунката върху моя картон. Като усети, че го гледам, той се усмихна въпросително.

— Володин — започнах аз, — може ли да ви питам нещо?

— Моля.

— Какъв сте по професия?

— Предприемач — отвърна Володин. — Или „руски новобогаташ“, както му викат напоследък. Поне бях такъв. Защо питате?

— Знаете ли какво си мисля… Чувал съм да казват: трагедията на художника, трагедията на художника… Защо пък точно на художника? Някак си не е честно. Разбирате ли какво имам предвид? Художниците все пак са известни хора, затова нещастията им се разчуват и всички научават за тях. Дали обаче хората биха се сетили за някой… Не, за предприемач може и да се сетят… Но, да речем, за някой локомотивен машинист? Колкото и да е трагична съдбата му?

— Пьотър, общо взето започвате от краката за главата — каза Володин.

— Как така?

— Бъркате понятията. Трагедията се случва не с художника и не с локомотивния машинист, а в ума на художника или на машиниста.

— Простете?

— Прощавам ви, прощавам ви — измърка Володин и се наведе над листа си.

Няколко секунди не можех да проумея думите му, но после разбрах какво е искал да каже. Заради умствената вялост обаче (от инжекцията) те не предизвикаха у мен никаква реакция.

Върнах се при своя картон и нарисувах над полето няколко стълба черен дим. Изразходвах всичкия въглен. Заедно с петната от шрапнелените взривове в небето те придадоха на картината някаква страшна безнадеждност. Почувствах се зле и започнах старателно да покривам хоризонта с малки фигурки на препускащи през нивята конници, които пресичаха пътя на атакуващите.

— Вие сте неосъществен баталист — обади се Володин. Той от време на време се откъсваше от рисунката си, за да надникне в моята.

— Намерил се кой да ми го каже — отговорих аз. — Та вие непрекъснато рисувате взривени огньове.

— Взривени огньове ли?

Посочих му стената с окачените рисунки.

— Ако смятате, че това прилича на взрив в огъня, аз нямам какво повече да ви кажа — отговори Володин. — Просто нямам.

Стори ми се, че се е засегнал.

— Какво е тогава?

— Поява свише на небесна светлина — отговори той. — Не виждате ли, че струи именно отгоре? Нарочно съм я подчертал.

В главата ми се мернаха няколко последователни умозаключения.

— Доколкото разбирам, точно тая небесна светлина ви е вкарали тук, нали?

— Правилно го разбирате.

— Нищо чудно — любезно казах аз. — Веднага усетих, че сте особен човек. И в какво по-точно ви обвиниха? Че сте видели въпросната светлина ли? Или, че сте се опитали да кажете за нея на другите?

— Че аз съм тази светлина — отвърна Володин. — Както обикновено в подобни случаи.

— Е, шегувате се, предполагам. Но ако говорим сериозно?

Той сви рамене.

— Имах двама асистенти, горе-долу ваша възраст. Нали знаете, нещо като чистачи на реалността. Сега в бизнеса не може без тях. Всъщност, точно те са нарисувани тук, виждате ли ги, ето, двете сенки? Да. С една дума, бях решил редовно да си говоря с тях за високи материи. Веднъж се случи, че отидохме в гората и аз им показах… Направо не знам как да го обясня… Всичко, както си е. Дори не им го показах, ами те сами го видяха. Накратко, тук е нарисуван точно въпросният момент. Така им подейства, че веднага отидоха да ме натопят. Представяте ли си какви идиоти — всеки с по десет убийства, и пак решиха, че в сравнение с това, за което ме топят, тяхното е нищо. Да ви кажа, напоследък хората имат доста мръснишки инстинкти.

— Прав сте — отговорих аз, замислен за нещо свое.

На обяд Барболин ни отведе в малка столова, която донякъде приличаше на стаята с ваните, само че вместо тях имаше еднакви пластмасови маси и шубер. Сервирано беше само на една от масите. Докато се хранехме, почти не разговаряхме. Когато свърших със супата и започнах кашата, изведнъж забелязах, че Володин е отместил чинията си и ме гледа втренчено. Отначало се опитах да не му обръщам внимание, но после не издържах, вдигнах очи и предизвикателно се вторачих в него. Той ми се усмихна миролюбиво — в смисъл, че погледът му не значи нищо лошо — и каза:

— Знаете ли, Пьотьр, имам чувството, че с вас сме се виждали в някаква много важна за мен ситуация.

Свих рамене.

— Случайно да познавате един с червено лице, три очи и огърлица от черепи? — попита той. — Дето танцува между огньове? А? Много е висок. И размахва извити саби.

— Може и да го познавам — отвърнах учтиво, — но не разбирам за кого точно говорите. Знаете ли, чертите са много общи. Може да е всеки.

— Ясно — каза Володин и се наведе над чинията си. Посегнах към чайника, за да си налея малко чай в чашата, но Мария ми направи знак с глава.

— Не ви съветвам — тихо рече той. — Бром е. Губи се естествената сексуалност.

Впрочем, Володин и Сердюк пиеха от чая, без да им мигне окото.

След обяда се върнахме в стаята си и Барболин тозчас отиде някъде. Щом си легнаха, тримата ми съседи, свикнали изглежда с тукашния режим, почти веднага заспаха. Аз се изтегнах по гръб и дълго гледах в тавана, с наслада отдаден на рядко спохождащото ме състояние на пълно безмислие. То вероятно бе последният резултат от тазсутрешната инжекция.

Всъщност, няма да е съвсем вярно да го нарека безмислие, най-малко по простата причина, че след като изцяло се бе освободило от мислите, съзнанието ми продължаваше да реагира на външните дразнители без обичайния рефлекс. А щом забелязвах пълна липса на мисли в главата си, това вече само по себе си е мисъл, че нямам мисли. Значи, истинската липса на мисли е невъзможна, защото няма начин да бъде установена. Или би могло да се каже, че тя е равнозначна на небитие.

Беше чудесно състояние, напълно различно от рутинното вътрешно тиктакане на обичайния ум. Впрочем, винаги съм се чудел на една черта, характерна за хората, дето не си дават сметка за собствените си психически процеси. Подобен човек може дълго време да е изолиран от външните дразнители и да няма никакви реални потребности. Изведнъж в него съвсем безпричинно възниква спонтанен психически процес и го кара да предприеме непредсказуеми действия в заобикалящия го свят. На страничния наблюдател всичко това може да му се види налудничаво: лежи си въпросният човек по гръб, лежи час, два, три и изведнъж скача, нахлузва си чехлите и заминава нанякъде, само защото мисълта му по необясними причини (а може и изобщо без причини) се е устремила по не знам какъв си произволен маршрут. Всъщност, повечето хора са такива и именно подобни лунатици нареждат съдбините на нашия свят.

Вселената, простряла се навред около леглото ми, бе изпълнена с най-различни шумове. Някои от тях можех да разпозная — чукането на горния етаж, долитащото отдалеч тропане на блъскани от вятъра черчевета, крясъците на гаргите… Но все пак произходът на повечето звуци ми беше неясен. Чудно, колко много нови неща се разкриват изведнъж пред човек, щом само за миг опустоши задръстеното си от непотребни вкаменелости съзнание! Не ни е ясно дори откъде идват повечето звуци. Да не говорим пък за всичко останало. Тогава, щом се базираме върху малкото, дето ни се струва, че знаем, какъв е смисълът да се мъчим да намерим обяснение на съдбата и на постъпките си? Със същия успех чрез налудничави социални пресмятания можем да опитаме да си обясним вътрешния живот на някоя чужда личност, както прави Тимур Тимурович, помислих си аз и изведнъж се сетих за дебелия том на моето дело върху бюрото му. После си спомних, че на излизане Барболин забрави да заключи вратата. И тутакси само за част от секундата в главата ми се роди един безумен план.

Озърнах се. От началото на почивката бяха минали поне двадесет минути и тримата ми съседи спяха. Цялата сграда също май бе заспала — през всичкото време край вратата на нашата стая не беше минал нито един човек. Внимателно отметнах одеялото, нахлузих чехлите си, станах и крадешком стигнах до вратата.

— Къде? — прошепна някой зад мен.

Обърнах се. От ъгъла внимателно ме гледаше едното око на Мария — виждах го през тясната амбразура в одеялото, с което бе завит презглава.

— До тоалетната — също шепнешком казах аз.

— Не се превземай — пошушна Мария, — ей ти гърнето. Ако те хванат — едно денонощие арест.

— По-добре прав, отколкото коленичил — отвърнах тихо и се измъкнах в коридора.

Той беше пуст.

Смътно си спомнях, че кабинетът на Тимур Тимурович се намира близо до висок полукръгъл прозорец, а точно до него отвън се вижда короната на огромно дърво. Далеч напред коридорът завиваше надясно и там върху линолеума бяха паднали ярки отблясъци дневна светлина. Приведен, стигнах до завоя и видях прозореца. По луксозната позлатена брава веднага познах и вратата на кабинета.

Няколко секунди стоях, долепил ухо до ключалката. Отвътре не долиташе нито звук. Най-после събрах кураж и леко открехнах вратата. Кабинетът беше празен. На бюрото имаше няколко папки, но моята, най-дебелата (много добре си спомнях как изглежда) липсваше.

Озърнах се отчаяно. Разфасованият господин от плаката ме изгледа с нечовешки оптимизъм; достраша ме и ми призля. Не знам защо си помислих, че ей сега в кабинета ще влязат санитарите. Тъкмо понечих да се обърна и да хукна към коридора, но изведнъж забелязах, че върху наслаганите по бюрото книжа има някаква отворена папка.

„Предписана е серия от инжекции с таурепам преди водните процедури. Целта е да се отстранят говорно-двигателните функции и същевременно да се активизира психомоторният комплекс…“

Имаше и няколко латински думи. Отместих тези книжа встрани, затворих папката и върху нея прочетох:

„ДЕЛО: ПЬОТЪР ПУСТОТА“

Седнах на стола на Тимур Тимурович.

Най-първите бележки (в отделна тетрадка, сложена в папката) бяха толкова стари, че лилавото мастило беше изсветляло и добило някакъв исторически цвят. Така изглеждат документите на хора, които отдавна вече не са между живите. Потънах в четене.

„В най-ранна възраст не е имал оплаквания от психични отклонения. Бил е жизнерадостно, мило и общително дете. В училище е напредвал добре, обичал е да пише стихове, които нямат особ. естетич. стойност. Първите патолог. отклонен, са констатирани на възраст около 14 години. Тогава без външни причини става затворен и раздразнителен. Според родителите му «охладнял към семейството» и изпаднал в състояние на емоц. отчужденост. Престанал да се среща с приятелите си, вероятно защото те го подигравали заради фамилията му «Пустота». Според думите му същото правела и учителката по география. Неведнъж го наричала «празноглавец». Успехът му в училище рязко спаднал. Същевременно активно започнал да чете философска литература — съчиненията на Юм42, Бъркли43, Хайдегер44 — всичко, в което по един или друг начин се разглеждат философските аспекти на пространството и небитието. В резултат на това започва да оценява и най-обикновените събития «метафизически» и заявява, че е надскочил връстниците си по отношение «доблестта на жизнения подвиг». Често започва да бяга от училище и близките му са принудени да потърсят лекарска помощ.

Лесно влиза в контакт с психиатър. Доверчив е. За своя вътрешен свят казва следното. Имал «особена концепция за светоусещането». Пациентът «сладостно и продължително» размишлява за всички заобикалящи го обекти. Описвайки психическата си дейност заявява, че мисълта му «сякаш впръсквайки се, задълбава в същината на едно или друго явление». Благодарение на особеното си мислене той бил способен да «анализира всеки задаван му въпрос, всяка дума и всяка буква, да ги разчепква докрай». В главата му съществувал «тържествен хор от множество „Аз“», спорещи помежду си. Станал е извънредно плах, което според него се дължи първо на опита на «древните китайци», и второ, на факта, че «трудно се ориентирал във вихъра от гами и багри във вътрешния противоречив живот». От друга страна, притежавал «особен полет на свободната мисъл» и тя го извисявала над всички останали миряни. Във връзка с последното се оплаква, че е самотен и неразбран от околните. Според пациента никой не бил способен да мисли «в резонанс» с него.

Допуска, че е способен да вижда и чувства неща, недостъпни за «миряните». Например в гънките на завесата или покривката, в шарката на тапетите и т. н. различавал линии, орнаменти и образи, които правели «живота красив». Това според него било «златният му шанс», тоест, причината ежедневно да повтаря «принудителния подвиг на съществуванието».

Смята се за единствен наследник на великите философи от миналото. С часове репетира «слова пред народа». Настаняването му в психиатрична клиника не го притеснявало, понеже бил сигурен, че «саморазвитието му» щяло да върви по «правия път», независимо от това, къде се намира той.“

Някой беше подчертал отделни лилави словосъчетания с дебел син молив. Обърнах страницата. Следващият текст бе озаглавен „Органолептични показания“. В него явно бяха прекалили с употребата на латински думи. Припряно запрелиствах нататък. Тетрадката, изписана с лилаво, дори не беше подшита към папката — най-вероятно бе прехвърлена тук от някое друго дело. Преди следващата, най-обемиста част, имаше лист, върху който прочетох:

ПЕТЕРБУРГСКИ ПЕРИОД

(Условно обозначение според най-категоричната характеристика на кризисното състояние. Повторно хоспитализиране)

Но не успях да прочета нито дума от втората част. Отвън се чу гласът на Тимур Тимурович. Той ядосано обясняваше нещо на някакъв свой събеседник. Бързо върнах книжата на бюрото горе-долу в същото положение, в което ги бях намерил, и се втурнах към прозореца — не знам защо ми хрумна да се скрия зад пердето. Но то висеше съвсем близо до стъклото.