Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Гласът на Тимур Тимурович гъгнеше почти пред вратата — той изглежда хокаше някой от санитарите. Прокраднах се и надникнах през ключалката. Не се виждаше никой — вероятно стопанинът на кабинета и неговият събеседник се намираха на няколко метра от завоя.

По-нататъшните ми действия бяха предимно инстинктивни. Бързо излязох от кабинета, претичах на пръсти към отсрещната врата, шмугнах се през нея и се озовах в някакъв тъмен прашен килер. Направих го тъкмо навреме. Разговорът зад завоя секна и в следващия момент през процепа в тесния сегмент от коридора зърнах Тимур Тимурович. Той изпсува тихо и изчезна в кабинета си. Преброих до тридесет и пет (не мога да си обясня защо пък точно до тридесет и пет — нищо в живота ми никога не е било свързано с това число), изскочих навън и безшумно се затичах към стаята си.

Никой не забеляза, че се връщам — коридорът беше пуст, а съседите ми спяха. Няколко минути след като си легнах, отвън се разнесе мелодичният сигнал за края на почивката; почти веднага влезе Барболин и каза, че в стаята щели да пръскат за хлебарки, та днес сме щели да имаме лечебно-естетически упражнения още веднъж.

Изглежда, че атмосферата в лудницата поражда в човека покорство. На никого и през ум не му минаваше да възроптае или да каже, че Аристотел не може да бъде рисуван толкова дълго. Само Мария измънка под носа си нещо нечленоразделно мрачно. Забелязах, че се е събудил в лошо настроение. Може би бе сънувал нещо, защото щом като стана, започна да проучва отражението си в огледалото на стената. Май не му хареса особено — няколко минути той с въртеливи движения на пръстите масажира кожата около очите си.

Влезе в стаята за естетически упражнения с голямо закъснение и дори през ум не му мина да рисува Аристотел, както безропотно го правехме всички останали, включително и аз. Седна в ъгъла, върза около главата си една жълта панделка. Тя изглежда трябваше да запази прическата му от бъдещите ветрове в неговото психическо измерение. После ни загледа с такава физиономия, сякаш ни виждаше за първи път.

Не знам за вятъра, но в стаята явно започнаха да се трупат буреносни облаци. Володин и Сердюк не обръщаха на Мария никакво внимание и аз реших, че няма смисъл да отдавам значение на разни подробности. Все пак мълчанието ме потискаше, затова реших да го наруша.

— Простете, господин Сердюк, ще ви засегна ли, ако се опитам да ви заговоря? — попитах аз.

— О, не — любезно отвърна Сердюк, — моля.

— За Бога, не приемайте въпроса ми за нетактичен, но защо се озовахте тук?

— Защото бях капитулирал — каза Сердюк.

— Така ли? Нима могат да вземат за лечение някого, защото е капитулирал?

Сердюк ме изгледа продължително.

— Писаха го суицидално-скитнически синдром на фона на делириум. Макар че никой не знае какво е това.

— Обяснете ми по-подробно — помолих го аз.

— Какво да ви обяснявам? Бях се скатал в едно мазе на шосе „Нагорное“. По съвсем лични и много важни причини си лежах там в мъчително съзнание. И не щеш ли, точно тогава идва един с фенерче и автомат. Иска ми документите. Е, показах му ги. Той, естествено, ми иска пари. Дадох му всичко, което имах — двайсетина хиляди. Та прибира той парите, обаче се мотае нещо, не си тръгва. Ама и аз: вместо да се обърна на другата страна и да го забравя, да взема да го заговоря. Какво, викам, си се втренчил с тия зъркели, малко ли са ти бандитите горе? Той обаче излезе бъбриво ченге — после разбрах, че бил завършил философския факултет. А, защо, вика, много са. Само че не нарушават установения ред. Питам го: как така? Ами така, казва. Нормалният бандит какво прави? Щом го погледнеш, и ти става ясно, че само се чуди кого да убие и да обере. Обраният пък, продължава той, също не нарушава установения ред. Лежи си с пробития череп и си мисли — ето на, обраха ме. А ти — на мен ми вика — стоиш тука и явно разсъждаваш за съвсем други работи… Сякаш не вярваш на нищо, дето е наоколо. Или се съмняваш.

— А вие какво? — попитах.

— Ами аз какво — каза Сердюк. — Да взема, че да му изтърся: може пък наистина да се съмнявам. Нали източните мъдреци казват, че светът е една илюзия. За източните мъдреци, естествено, го казах тъй, че да е на нивото му. Примитивно. Тогава като се зачерви и като вика: „Безобразие! В университета дипломната ми работа беше за Хегел, а сега се разкарвам с тоя автомат. Ти пък си прочел там нещо в «Наука и религия» и си мислиш, че можеш да се вмъкнеш в някакво мазе и да се съмняваш дали светът е реален.“ С една дума, първо ме прибраха ония, а после тия тука. На корема си имах драскотина — бях се порязал с парче от счупена бутилка, та заради тая драскотина ме писаха със суицид.

— Аз пък — ненадейно се намеси Мария — тия, дето се съмняват, че светът е реален, направо бих ги пратил на съд. Те не са за лудницата, а за затвора. Дори за по-лошо място.

— Защо? — попита Сердюк.

— Да обяснявам ли? — враждебно каза Мария. — Я ела тук да ти обясня.

Той стана от стола си до вратата, отиде до прозореца, изчака Сердюк и посочи с мускулестата си ръка навън.

— Виждаш ли ей онзи мерцедес шестстотин?

— Виждам го — отвърна Сердюк.

— Пак ли ще кажеш, че е илюзия?

— Напълно възможно е.

— Знаеш ли кой се вози в тази илюзия? Търговският директор на нашата лудница. Казва се Вовчик Малой, но му викат Ницшеанеца. Виждал ли си го?

— Виждал съм го.

— Какво ти е мнението?

— Бандит, то е ясно.

— Ами помисли тогава. За да си купи такава кола, въпросният бандит може да е убил десет души. И какво излиза? Щом тя е илюзия, значи, десет човека са жертвали живота си за тоя дето духа, така ли? Какво мълчиш? Усещаш ли накъде отива работата?

— Усещам — мрачно каза Сердюк и се върна на мястото си. Мария изглежда също почувства влечение към рисуването. Взе от ъгъла своя скицник и седна при другите.

— Не, — рече той и с присвити очи се взря в бюста на Аристотел, — ако някога искаш да излезеш оттук, трябва да четеш вестници, ама да изпитваш и емоции. А не да се съмняваш дали светът е реален. Само при съветската власт живеехме сред илюзии. А сега светът стана реален и познаваем. Разбра ли?

Сердюк мълчеше и рисуваше.

— Какво, не си ли съгласен?

— Трудно ми е да ти отговоря — мрачно каза Сердюк. — Че е реален, не съм съгласен. А че е познаваем, отдавна съм го разбрал. По миризмата.

— Господа — обадих се аз, защото усещах, че назрява свада и трябва се опитам да отклоня разговора в някоя неутрална посока, — знаете ли защо рисуваме точно Аристотел?

— Ама този Аристотел ли е? — запита Мария. — Пък аз се чудя каква е тая сериозна физиономия. Де да знам защо. Сигурно защото е първото, което са намерили в склада.

— Стига глупости, Мария — рече Володин. — Тук няма нищо случайно. Нали одеве лично ти нарече всички неща с истинските им имена. Защо всички ние сме в откачалницата? Защото искат да ни върнат към реалността. Точно затова рисуваме този Аристотел, защото реалността с мерцедесите шестстотин, в която ти, Мария, искаш да се впишеш, я е измислил той.

— Какво искаш да кажеш, че преди не е съществувала ли? — попита Мария.

— Не е съществувала — отсече Володин.

— Ама как?

— Няма да можеш да разбереш.

— Опитай се да ми обясниш де — каза Мария. — Може пък да разбера.

— Добре, кажи ми, защо този мерцедес е реален? — попита Володин.

Няколко секунди Мария мъчително мисли.

— Защото е от желязо — отговори той. — А желязото можеш да отидеш и да го пипнеш.

— Тоест, имаш предвид, че реален го прави някаква субстанция, от която е изработен?

Мария се замисли.

— Общо взето, да.

— Е, затова рисуваме Аристотел. Защото преди него не е имало никаква субстанция — заключи Володин.

— Какво е имало тогава?

— Имало е един главен небесен автомобил — поясни Володин, — в сравнение с който твоят мерцедес шестстотин е направо боклук. Небесният автомобил е бил абсолютно съвършен. И всички понятия и образи, отнасящи се до автомобилността, са се съдържали само в него. А тъй наречените реални автомобили по пътищата на древна Гърция са били смятани просто за негови несъвършени сенки. Нещо като проекции. Разбра ли?

— Разбрах. И после какво?

— И после Аристотел казал, че главният небесен автомобил, естествено, съществува. И всички земни коли, естествено, са просто негово изкривено отражение в мътното и грапаво огледало на битието. В ония времена подобни неща не е можело да се оспорват. Но освен първообраза и отражението, казал Аристотел, има още нещо. Материалът, приемащ формата на автомобила. Субстанцията, способна да самосъществува. Желязото, както се изрази ти. Та точно тази субстанция е направила света реален. От нея започнала цялата шибана пазарна икономика. Защото едно време всички неща на Земята са били просто отражения. А кажи ми, каква реалност може да има в едно отражение? Реално е само това, което създава въпросните отражения.

— Знаете ли — тихо се обадих аз — въпросът е доста сложен.

Володин игнорира думите ми.

— Разбра ли? — попита той Мария.

— Разбрах — отговори Мария.

— Какво разбра?

— Разбрах, че си пълна откачалка. Какви ти автомобили в древна Гърция?

— Пфу — каза Володин. — Колко дребнаво и безпогрешно. Тебе май скоро наистина ще те изпишат.

— Дай, Боже — рече Мария.

Сердюк вдигна глава и го изгледа съсредоточено.

— Мария, мисля, че напоследък доста си се увълчил. В духовен смисъл.

— Трябва да изляза, ясно ли ти е? Не искам животът ми да мине между стените на лудницата. След десет години кой ще ме погледне?

— Голям глупак си, Мария — презрително каза Сердюк. — Толкова ли не разбираш, че вашата любов с Арнолд може да съществува само тук?

— Затваряй си плювалника, скапаняко! Че ей сега ще ти спукам черепа с този бюст.

— Хайде опитай де. Нещастник! — пребледня Сердюк и стана от стола си. — Хайде де!

— Хич няма да опитвам — отговори Мария и също скочи, — просто ще го направя и толкоз. За подобни приказки си убит.

Той направи крачка към масата и грабна бюста.

Останалото трая не повече от няколко секунди. Двамата с Володин скочихме от местата си. Той сграбчи втурналия се към Мария Сердюк. С лице, изкривено в яростна гримаса, Мария вдигна бюста нагоре и пристъпи към Сердюк. Аз блъснах Мария и видях, че Володин е сграбчил Сердюк така, че е притиснал ръцете му към тялото, и че ако Мария все пак го удари с бюста, той няма да може да се предпази. Опитах се да разединя ръцете на Володин, здраво обхванали през гърдите Сердюк, който се усмихваше блажено със затворени очи. Изведнъж забелязах, че Володин с ужас гледа някъде зад мен. Обърнах се и видях мъртвото гипсово лице с прашните бели очни ябълки бавно да се стоварва върху главата ми откъм оплютото от мухите варосано небе.

(обратно)

5

Когато дойдох на себе си, единственото нещо, запазено в паметта ми, беше бюстът на Аристотел. Впрочем, не съм сигурен, че изразът „дойдох на себе си“ е най-подходящ. От малък долавях в него някакво срамежливо двусмислие: как точно съм дошъл? къде съм дошъл? и което е най-интересното, откъде? С една дума — пълна шмекерия като при игра на карти около масата на някой волжки параход. С годините разбрах, че в действителност думите „да дойда на себе си“ означават „да дойда при другите“. От момента на раждането ти точно другите ти обясняват какви усилия трябва да положиш, за да приемеш формата, която на тях им харесва.

Но не е там работата. Според мен даденият израз не е достатъчно подходящ да опише състоянието ми, защото, след като се съвзех, аз всъщност не се събудих напълно. Сякаш се намирах в една мъглява плитка просъница, в познатия всекиму нематериален свят между съня и бодърстването, където в съзнанието ти витаят моментно появяващи се и размиващи се видения и мисли, но образ липсва. Обикновено човек прелита през подобно състояние за миг, но не знам защо аз се забавих в него няколко дълги секунди; мислите ми засягаха най-вече образа на Аристотел. Те бяха несвързани и почти без смисъл. Идеологическият предтеча на болшевизма пораждаше в мен твърде малко симпатия, но не изпитвах лична омраза за случилото се вчера. Изглежда, че изобретеното от него понятие за субстанция беше недотам субстантно, та да ми навреди сериозно. Интересното е, че в моя полусън имаше най-убедително доказателство за това: когато след удара бюстът се пръсна, стана ясно, че е бил кух.

Виж, ако ме бяха ударили с бюста на Платон, помислих си аз, резултатът щеше да е къде по-значителен. Изведнъж се сетих, че имам глава, последните фрагменти от съня ми отлетяха и нещата поеха по обичайната схема на човешкото събуждане — разбрах, че всички тези мисли съществуват именно в главата ми, а тя ужасно ме боли.

Предпазливо отворих очи.

Първото, което видях, беше Анна. Тя седеше близо до леглото ми, но не забеляза, че съм се събудил. Сигурно защото беше потънала в четене — в ръцете й имаше отворено томче на Хамсун45. Известно време я гледах през мигли. Не можех да добавя към първото си впечатление от нея нищо съществено, пък и нямаше нужда от никакви добавки. Може би хубостта й, с нейното равнодушно съвършенство, ми се видя още по-мъчителна. С тъга си помислих, че подобна жена може да обикне само мъж, който е или търговски пътник с мустачки, или руменобузест артилерийски майор. Тук се крие същият механизъм, дето кара хубавите ученички да си избират за приятелки разни грозотии. Естествено, причината не е в желанието им да блеснат с хубостта си (обясненийце на ниво Иван Бунин) а в милосърдието им.