Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Къде се възприема?

— В съзнанието, Василий Иванович, в съзнанието — саркастично отвърнах аз.

— Тоест, казано по-просто, в главата, тъй ли?

— Общо взето, да.

— А любовта къде се извършва?

— Пак там, Василий Иванович. Грубо казано.

— Тъй — със задоволство рече Чапаев. — Та питаше ме, значи, как беше… Дали винаги любовта е едно снизхождение, нали?

— Да.

— Любовта, значи, става в главата ти, нали?

— Да.

— И въпросното снизхождение — също, така ли?

— Така излиза, Василий Иванович. И какво?

— Петка, как можа да я докараш дотам, че да питаш мен, бойния си командир, винаги ли туй, дето става в главата ти е туй, дето става в главата ти, или невинаги?

— Софизми — казах аз и пих. — Чисти софизми. Пък и не разбирам защо изобщо се терзая? Вече съм го преживял в Петербург и една млада прекрасна жена с виненочервена кадифена рокля по същия начин слагаше празната чаша върху покривката и аз точно по същия начин вадех носната кърпа от джоба си…

Чапаев се изкашля гръмогласно и заглуши думите ми. А аз тихо казах неизвестно на кого:

— Какво искам от момичето в края на краищата? Сякаш не знам, че човек не може да се върне в миналото? Може да натъкми всичките му външни обстоятелства, но не е възможно да върне предишния себе си, не е възможно…

— Ей, ама много те бива да дрънкаш, Петка — каза Чапаев и се подсмихна. — Чаша, рокля.

— Какво ви става, Василий Иванович — попитах аз, като едва се сдържах. — Да не би скоро да сте препрочитали Толстой? Да не сте решили да изкупите греховете си?

— Ние няма защо да препрочитаме такива като Толстой — каза Чапаев. — Пък ако ти е за Анка, виж какво ще ти кажа: към всяка жена си има отделен подход. По Анка вехнеш, нали? Познах ли?

Очите му се превърнаха в две тесни хитри цепки. После той изведнъж удари с юмрук по масата.

— Отговаряй като те пита командирът!

Днес явно нямаше да мога да променя настроението му.

— Няма значение — казах аз, — хайде да му пийнем още по едно, Василий Иванович.

Чапаев тихо се засмя и напълни двете чаши.

Няколкото следващи часа си ги спомням смътно. Доста се напих. Май започнахме да си говорим за войната — Чапаев си спомни първата световна. Изкарваше го доста правдоподобно: разказваше за германската кавалерия, за някакви позиции над реката, за газови атаки и мелници с картечари. По едно време изпадна в силна възбуда, стрелна ме с блеснал поглед и извика:

— Ех, Петка! Знаеш ли аз как се сражавам? Откъде ще знаеш? Има само три чапаевски удара, разбра ли!

Кимах машинално, но го слушах разсеяно.

— Първият удар — къде!

Той така силно удари с юмрук по масата, че едва не я катурна.

— Вторият — кога!

Отново с всичка сила стовари юмрука си върху дъските.

— И третият — кой!

В друга ситуация сигурно щях да оценя неговия спектакъл, но жегата и самогонът толкова ме бяха размекнали, че въпреки виковете и ударите му, скоро заспах направо върху пейката, а когато се събудих, навън беше вече тъмно и се чуваше как някъде далеч блеят овце.

Вдигнах глава и огледах стаята. Имах чувството, че се намирам в някаква петербургска каруцарска кръчма. На масата се бе появила газена лампа. Чапаев продължаваше да седи отсреща с чаша в ръка, и загледан в стената, си тананикаше нещо под носа. Очите му бяха мътни почти като самогона във вече преполовената бутилка. Дали да не подхвана разговор в неговия стил, помислих си аз и с пресилена невъздържаност ударих с юмрук по масата.

— Я ми кажете пък вие, Василий Иванович, ама честно. Червен ли сте или бял?

— Аз ли? — попита Чапаев и ме изгледа. — Да ти кажа ли?

Взе две глави лук и започна мълчаливо да ги бели. Едната обели до бяло, а от другата свали само най-горните люспи, под които се показа червеникаво лилавата й кожичка.

— Гледай, Петка — каза той и ги сложи на масата пред себе си. — Ето ти две глави лук. Едната бяла, а другата червена.

— Е, и?

— Виж бялата.

— Видях я.

— А сега червената.

— И к’во?

— А сега и двете.

— Гледам ги — рекох.

— А кажи ми сега, ти самият какъв си — червен или бял.

— Аз ли? Ама как така?

— Като гледаш червената глава лук ставаш ли червен?

— Не.

— А като гледаш бялата, ставаш ли бял?

— Не — отговорих, — не ставам.

— Продължаваме нататък — каза Чапаев. — Има карти на местности. А масата тук е опростена карта на съзнанието. Ето ги червените тук. А ей тук са белите. Но от това, че осъзнаваме съществуването на червените и белите дали добиваме цвят? И кое е нещото в нас, дето може да го добие?

— Ама че го извъртяхте, Василий Иванович. Значи, нито червени, нито бели. Какви сме тогава?

— Петка, преди да започнеш да говориш за сложните неща, първо се оправи с простите. Защото „ние“ е нещо по-сложно от „аз“, нали така?

— Така е — отвърнах.

— Ти кое наричаш „аз“?

— Смятам, че себе си.

— А можеш ли да ми кажеш ти кой си?

— Пьотър Пустота.

— Това ти е името. А кой го носи?

— Ами може да се каже, че „аз“ е психическата ми личност. Съвкупност от навици, от опит… Разни там знания, вкусове.

— И чии са навиците, Петка? — проникновено ме попита Чапаев.

— Мои — свих рамене аз.

— Петка, нали току-що каза, че ти самият си съвкупност от навици. Щом навиците са твои, излиза, че те са навици на съвкупност от навици, така ли?

— Звучи забавно — отговорих, — но всъщност си е така.

— А какви навици имат навиците? Усетих, че започвам да се дразня.

— Целият ни разговор е доста елементарен. Нали започнахме от въпроса кой съм по природа. Ако щете, аз се смятам за… Да речем, за монада. Според терминологията на Лайбниц52.

— Тогава кой се смята за лимонада?

— Ами самата монада — отговорих, категорично решил да не се предавам.

— Добре — каза Чапаев и хитро присви очи — относно това „кой“ ще си поговорим после. А сега, драги ми приятелю, да се разберем за „къде“-то. Я ми кажи, къде живее твоята лимонада?

— В съзнанието ми.

— А къде ти е съзнанието?

— Ето тук — казах и се почуках по главата.

— Ами главата ти къде е?

— На раменете.

— Ами раменете?

— В стаята.

— Ами стаята?

— В къщата.

— Ами къщата?

— В Русия.

— Ами Русия къде е?

— В бедствие, Василий Иванович.

— Ти зарежи тая работа — строго подвикна той. — Ще се шегуваш, когато ти заповяда командирът. Говори.

— Как къде? На Земята. Чукнахме се и пихме.

— Ами къде е Земята?

— Във Вселената.

— Ами Вселената къде е? Замислих се за миг.

— В самата себе си.

— А къде е „самата себе си“?

— В моето съзнание.

— И какво излиза Петка? Че твоето съзнание е в твоето съзнание, така ли?

— Така излиза.

— Добре — каза Чапаев и засука мустак. — А сега ме слушай внимателно. На кое място се намира то?

— Не разбирам, Василий Иванович. Понятието „място“ всъщност е една от категориите на съзнанието, и…

— Къде е мястото? На кое място се намира понятието „място“?

— Е, да речем, че изобщо не е място. Може да се каже, че това е ре…

Сепнах се. Да, помислих си, ето накъде клони. Ако употребях думата „реалност“, той отново щеше да сведе всичко до моите мисли. После да ме попита къде се намират те. Щях да му кажа, че са в главата ми и… Гамбит. Можех, разбира се, да започна да си служа с цитати, но всяка от системите, на които щях да се позова, помислих си с изненада, или заобикаля смисловата дупка, или я затъква с два-три съмнителни латинизма. Да, Чапаев не беше никак наивен. Е, има и един сигурен начин човек да сложи край на който и да е спор и да класифицира събеседника си. Колко му е да му заявиш, че всичко, което той твърди, отдавна се знае, нарича се еди-как си, а човешката мисъл е стигнала къде по-напред? Но мен ме беше срам да се правя на самодоволна курсистка, попрелистила някой учебник по философия в паузата между две свирки. Пък и не бях ли аз човекът, дето съвсем наскоро каза на Бердяев53, подхванал пиянски разговор за гръцките корени на руския комунизъм, че философията е по-правилно да бъде наричана псевдософия.

— Хм. И докъде може да напредне човешката мисъл? — попита Чапаев.

— А? — смутено отвърнах аз.

— Спрямо кое? Къде е това „напред“?

Реших, че от разсеяност съм започнал да говоря на глас.

— Василий Иванович, хайде да си поприказваме, когато изтрезнеем. Защото аз не съм философ. По-добре да пийнем.

— Ако беше философ, нямаше да ти поверя нищо друго, освен да метеш фъшкии в конюшнята. А при мен командваш ескадрон. Край Лозовая беше разбрал всичко, ама всичко. Какво ти става сега? От страх ли? От радост ли?

— Нищо не помня — казах и усетих как всичките ми нерви някак странно се опъват. — Нищо.

— Ох, Петка — въздъхна Чапаев и напълни чашите със самогон. — Направо не знам какво да те правя. Най-напред се разбери със себе си.

Пихме. Посегнах машинално, взех една глава лук и отхапах голямо парче от нея.

— Дали да не се разходим преди лягане? — попита Чапаев и запали цигара.

— Може — казах и върнах луковата глава на масата.

Докато съм спал, беше преваляло — склонът, по който се изкачвахме към сградата на имението, беше влажен и хлъзгав. Както вече казах, бях много пиян, и когато почти стигнах догоре, се подхлъзнах и паднах в мократа трева. Главата ми се отметна и аз видях небето, пълно със звезди. Беше толкова красиво, че няколко секунди мълчаливо лежах по гръб, загледан в тях. Чапаев ми подаде ръка и ми помогна да стана. Щом стигнахме до равното, отново погледнах нататък и изведнъж си помислих, че дявол знае кога за последен път съм виждал звездно небе, макар през цялото време то да е било над главата ми — достатъчно бе да я вдигна. Засмях се.

— Какво ти става? — попита Чапаев.

— Нищо — казах и посочих с пръст нагоре. — Красота. Чапаев погледна и се олюля.

— Красота ли? — попита той замислено. — Какво е това красота?

— Е, как? — отговорих. — Как какво? Красотата е абсолютно обективиране на волята на най-високото стъпало на нейната познаваемост.

Чапаев погледа още малко небето, после отмести очи към голямата локва в краката ни и изплю в нея угарката. В отразената върху равната повърхност на водата вселена настана истинска катастрофа — всички звезди потрепераха и за миг се превърнаха в размито сияние.

— Нещото, дето винаги ме е смайвало — каза той — е звездното небе под краката ми и Имануил Кант54 вътре в нас.

— Василий Иванович, изобщо не мога да разбера как на човек, който бърка Кант с Шопенхауер55 са му поверили командването на цяла дивизия.

Чапаев ме изгледа тежко и понечи да каже нещо, но изведнъж до нас долетя тропот на копита по паважа и конско цвилене. Някой спираше пред къщата.

— Сигурно са Котовски и Анна — казах аз. — На вашата картечарка, Василий Иванович, май й харесват силни личности с рубашки.

— Ама Котовски в града ли е? Защо не ми каза?

Той се обърна и напълно забравил за мен, забърза напред. Бавно го последвах, стигнах до ъгъла на къщата и спрях. Пред вратата стоеше каляската на Котовски, а той самият тъкмо помагаше на Анна да слезе. Като видя приближаващия Чапаев, Котовски му отдаде чест, пристъпи към него и двамата се прегърнаха. Последваха няколко гръмогласни реплики и потупвания като при среща между двама души, всеки от които иска да покаже, че се скита през пясъците на живота, запазвайки бодрото си мъжество. Без да губят въпросното бодро мъжество, те тръгнаха към къщата, а Анна се позабави пред каляската. Подчинен на внезапния си импулс, аз се насочих към нея. Пътьом се препънах в един празен сандък от снаряди, едва не паднах още веднъж и в главата ми се мярна мисълта, че ще съжалявам за порива си.

— Анна, моля ви! Почакайте!

Тя се спря и се извърна към мен. Боже, колко беше хубава!

— Анна — на пресекулки заговорих аз, кой знае защо притиснал ръце към гърдите си, — повярвайте, че ми е… Тежко ми е дори да си спомня как се държах днес в ресторанта. Но признайте, че вие сама ми дадохте повод. Разбирам, че непрекъснато самоутвърждаващият се суфрашизъм56 изобщо не е ви е присъщ, че е просто спазване на определена естетическа формула и възниква…

Анна изведнъж ме отблъсна с ръце.

— Махнете се, Пьотър, за Бога — каза тя и се намръщи. — Миришете на лук. Всичко съм готова да ви простя, само не това.