Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Хайл Хитлер!

— Хитлер хайл — любезно отвърна Сердюк и отмести погледа си.

Беше напълно необяснимо, какъв е този човек и защо пътува с метрото — с такава мутра би могъл да се вози най-малко в БМВ.

Точно над главата на особняка с престилката висеше плакат с пшеничена нива, на който някога е пишело: „Туй е нашето богатство“, но първото „т“ бе заменено с „х“ и накрая имаше удивителна. Сердюк въздъхна с разбиране, извърна се и зачете книгата върху коленете на съседа си отдясно — станала на баница брошура, обвита с вестник и надписана с химикалка: „Японският милитаризъм“. Вероятно бе някакво полусекретно съветско помагало с пожълтяла хартия и странен шрифт; в текста имаше доста курсивирани японски думи.

„При тях — прочете Сердюк — социалният дълг се преплита с чувството за естествен човешки дълг и е извор на дълбоко емоционална драма. За японците дългът е изразен в актуалните и до днес понятия «той» и «гири». «Той» е «дългът на благодарност» на детето към родителите, на васала към владетеля, на гражданина към държавата. «Гири» е «дълг», който изисква от всеки човек да действа според положението и мястото си в обществото. А също е дълг и към самия себе си: опазване на честта и достойнството на собствената личност, на собственото име. Готовността за саможертва в името на «той» и «гири» е своеобразен социален, професионален и човешки кодекс на поведение“.

Пътникът изглежда забеляза, че Сердюк наднича в книгата му, вдигна я чак до лицето си и така я обърна, че текстът стана напълно невидим. Сердюк затвори очи.

„Затова живеят нормално — помисли си той, — защото винаги помнят, че дългът ги зове. А не като нас — само да къркат.“

През следващите няколко минути в главата му се въртеше кой знае какво, но щом влакът спря на „Пушкинская“, Сердюк слезе от вагона с вече назряло в душата желание да пийне не, ами да се натряска. Отначало обаче желанието му беше безформено и неосъзнато и повече приличаше на смътна носталгия по нещо непостижимо и като че ли безвъзвратно изгубено. То доби истинска форма, едва когато Сердюк се озова пред дългата батарея от бронирани павилиони, през чиито амбразури към вражеската територия гледаха еднакви кавказки физиономии.

Трудно му беше да се спре на някое конкретно питие. Асортиментът бе голям, но някак долнопробен, като на избори. Сердюк дълго се колеба, докато най-после видя в един от павилионите бутилка портвайн с надпис „Ливадия“.

Още щом я зърна, ясно си спомни едно забравено утро от своята младост: оградения със сандъци ъгъл в двора на института, слънцето по жълтите листа и засмените колеги, които си подаваха друга една бутилка със същия портвайн (е, с малко по-различен етикет — тогава още я нямаше точката над „\“-то). Спомни си, че в това скрито от чуждите погледи кътче човек трябваше да се вмъкне през прътите на ръждива ограда, която му цапаше якето. Но най-важно от всичко беше не портвайнът и не оградата, а някогашните безкрайни възможности и маршрути в света, прострял надалеч извън заградения с решетка кът на двора. Те се мярнаха в спомените му само за миг и отекнаха в сърцето му с тъга.

А след спомена дойде ужасната мисъл, че всъщност оттогава светът изобщо не се е променил, че е невъзможно да го види пак така лесно от онзи ъгъл. Сега вече нямаше как да се промуши между прътите, нямаше как, пък и нямаше вече къде да се промушва, защото късчето пустота зад оградата отдавна е затрупано с поцинковани ковчези, пълни с житейски опит.

Но ако не можеше да види света от същия ъгъл, със сигурност можеше да го види от същия градус. Сердюк подаде парите през амбразурата на павилиона, грабна изскочилата оттам зелена граната, пресече улицата, предпазливо заобиколи двете локви с отразеното в тях свечеряващо се пролетно небе, седна на пейката срещу зеленикавия Пушкин и със зъби изтръгна от бутилката пластмасовата и запушалка. На вкус портвайнът бе същият като някога и още веднъж доказваше, че реформите, преминали като шумно ураганче само по повърхността, не бяха засегнали дълбинните основи на живота в Русия.

Сердюк гаврътна питието на няколко големи глътки и прилежно подхвърли бутилката към храстите зад гранитния бордюр. Натам веднага се насочи една интелигентна бабка, която допреди малко се правеше, че чете вестник. Той се облегна назад.

По своето естество опиянението е безлико и космополитично. Последвалият кеф нямаше нищо общо с обещанието на етикета с кипарисите, античните арки и звездите, блеснали в тъмно-синьото небе. По нищо не личеше, че портвайнът е от левия бряг и за миг Сердюк дори си помисли, че ако беше от десния бряг или примерно молдавски, околният свят едва ли щеше да претърпи някакви промени.

А в света бяха станали промени и то доста осезаеми. Той бе престанал да изглежда враждебен и минаващите наблизо хора постепенно се бяха превърнали от адепти на световното зло в негови жертви и дори не се досещаха, че са жертви. След още миг нещо се случи със самото световно зло — дали изчезна някъде или може би просто изгуби същината си. Опиянението стигна блажения си зенит, за няколко минути застина в апогея си, а после обичайната тежест на пиянските мисли повлече Сердюк обратно към реалността.

Наблизо минаха трима ученици и се чуха пресекливите им гласове, енергично повтарящи думата „далавера“. Техните смаляващи се силуети се движеха към паркирания до тротоара японски джип-амфибия с голяма лебедка отпред. Точно над джипа, от другата страна на булевард „Тверской“, като жълта кула от невидима крепостна стена стърчеше знакът на „Макдоналдс“. Сердюк си помисли, че всичко заедно — гърбовете на отдалечаващите се ученици, джипът и жълтото „М“ на червен фон — с нещо напомнят картината на Дейнека „Бъдещи летци“. Дори знаеше с какво — и в двата случая предопределеността на по-нататъшната съдба на персонажите бе напълно ясна. Бъдещите изтребители вече се бяха гмурнали в подлеза, но Сердюк продължаваше да мисли на тази тема: спомни си американския филм „Да убиеш Холандеца“ със заснетия в днешна Москва Ню-Йорк от трийсетте години. Там, на стената на едно от гангстерските свърталища висеше репродукция на „Бъдещи летци“. Този факт придаваше на филма някаква мъглявост и малко страшна многозначителност.

Впрочем, Сердюк се замисли върху политиката съвсем закратко и скоро се сети за прочетения в метрото откъс.

„Японците — рече си той — са велик народ! Само като си представя — хвърлиха им две атомни бомби, отнеха им острови, ама ей ги на, оцеляха… А бе защо у нас гледат само към Америка? За чий ни е изобщо пустата Америка? Трябва да следваме Япония, та ние сме съседи. Бог така е отредил. И те трябва да се сприятелят с нас — тогава заедно ще и видим сметката на тая Америка. Ще и припомним и атомната бомба, и Беловежката пушча…“59

По някакъв необясним, но категоричен начин тези мисли преляха в решението да вземе още една бутилка. Известно време Сердюк се чуди какво да си купи. Вече не му се пиеше портвайн. Пред игривото адажио от левия бряг предпочиташе някое спокойно и дълго анданте — нещо непретенциозно и безбрежно като океана от „Клуб «Пътешественик»“60 или като пшеничената нива от акцията, срещу която беше заменил своя приватизационен бон. Той помисли две-три минути и реши да си купи холандски спирт, а едва на път към павилиона се досети, че го е избрал заради спомена от филма.

Всъщност, какво значение имаше? След като се върна на същата пейка отвори бутилката, напълни пластмасовата чаша до средата, изпи я и зина с опарена уста да си поеме въздух. После скъса вестника с увития в него хамбургер за мезе. Очите му се спряха върху някаква странна емблема — червено цвете с асиметрични листенца, оградено в кръг. Под емблемата имаше обява:

„Московският клон на японската фирма «Тайра инкорпорейтид» обявява конкурс за служители. Изисквания: познания по английски език и компютърна грамотност.“

Сердюк завъртя глава насам-натам. За миг му се стори, че до обявата е отпечатана друга, украсена с подобен знак. Той внимателно огледа парчето вестник и разбра каква е работата. Наистина, кръговете бяха два — до обиколеното с овал цвете имаше кръгче лук, подало се изпод кората хляб крайче посивяла мъртва плът със следи от нож и кървави капки кетчуп. Сердюк със задоволство забеляза, че различните пластове от реалността вече са започнали да се смесват, внимателно откъсна обявата от вестника, облиза от нея капката кетчуп, сгъна я и я прибра в джоба си.

Нататък всичко продължи както обикновено.

Сердюк се събуди от буца в стомаха и от сивкавата утринна светлина. По-дразнеща, разбира се, беше светлината, както винаги сякаш смесена с белина за дезинфекция. Огледа се и разбра, че си е вкъщи и че снощи явно е имал гости (кои точно, не помнеше). Едва успя да стане от пода, свали изпоцапаното си яке и шапката, излезе в коридора и ги окачи на закачалката. След това го споходи мисълта, че в хладилника може да има бира — няколко пъти в живота му подобно нещо наистина се беше случвало. Но малко преди да стигне до хладилника, чу, че телефонът на стената иззвъня. Вдигна слушалката и се помъчи да каже: „ало“, но дори опитът му да заговори бе свързан с такова страдание, че само изстена нещо като „ох-е-е-е“.

— Охайо дзаймас — бодро повтори слушалката. — Господин Сердюк?

— Да — отговори той.

— Здравейте. Казвам се Ода Нобунага и снощи разговарях с вас. По-точно, нощес. Вие бяхте така любезен да ми направите обаждане.

— Да — каза Сердюк и със свободната ръка се хвана за главата.

— Обсъдих вашето предложение с господин Есицуне Кавабата и той е готов да ви приеме за интервю днес в три часа следобед.

Гласът в слушалката беше непознат. Веднага стана ясно, че е чужденец — макар да не се долавяше никакъв акцент, събеседникът правеше големи паузи и сякаш преравяше целия си речник, за да намери подходящата дума.

— Много съм ви благодарен. За какво предложение става дума?

— За това, което вие направихте вчера. Или по-точно днес.

— А-а! — продума Сердюк. — А-а-а!

— Запишете си адреса — каза Ода Нобунага.

— Ей сега — отвърна Сердюк. — Един момент. Да си взема химикалка.

— Защо нямате бележник и химикалка до телефона? — с явно раздразнение попита Нобунага. — Деловият човек трябва да има.

— Записвам.

— Метростанция „Нагорная“, десен изход, там ще видите желязна ограда. И къща. Входът е откъм двора. Точният адрес е улица „Пятихлебная“ номер пет. Има такова… Табелка.

— Благодаря.

— Това е. Както се казва, сайонара — каза Нобунага и затвори.

Вира в хладилника нямаше.

На метростанция „Нагорная“ Сердюк се изкачи до земната повърхност много преди уговореното време, веднага видя олющената ламаринена ограда, но не повярва, че е същата, за която му бе говорил господин Нобунага — беше прекалено неугледна и мръсна. Известно време обикаля наоколо и спира случайните минувачи да пита къде е улица „Пятихлебная“. Май никой не знаеше, или може би не казваше, защото Сердюк срещаше предимно бавно кретащи бабки с тъмни дрехи.

Местността беше кошмарна, приличаше на обрасли в бурен руини от бомбардиран някога много отдавна индустриален квартал. Тук-там от тревата се подаваха ръждиви железа, имаше много простор и небе, а на хоризонта тъмнееше ивица гора. Независимо от баналните си черти районът беше много необичаен. Стига човек да погледнеше на запад, към зеленеещата ограда, и пред очите му се разкриваше обикновена градска панорама. Но погледнеше ли на изток, в полезрението му попадаше само огромно голо поле с няколко стърчащи улични лампи. Те приличаха на бесилки и на Сердюк му се стори, че изведнъж се е озовавал на някаква секретна граница между постиндустриална Русия и прастарата Рус.

Кварталът не беше от онези, в които сериозни чуждестранни фирми биха открили свои офиси. Затова той си помисли, че става дума за някаква съвсем малка фирмичка на неколцина ненагодили се към живота тук японци. (По неясни причини се сети за селяните от „Седемте самураи“). Разбра защо са проявили към пиянското му обаждане такъв интерес и дори усети прилив на съчувствие и топлота към тези ограничени хора, неуспели, както и той, да се уредят в живота. Тогава вече измъчващата го през целия път мисъл, че все пак трябваше да се избръсне, изчезна.

На описаната от господин Нобунага „къща“ отговаряха няколко десетки сгради наоколо. Кой знае защо Сердюк реши, че търси точно сивия осеметажен блок със стъклен гастроном на партера. И наистина, като се разходи две-три минути из двора, забеляза едно окачено месингово квадратче с надпис „ТЪРГОВСКА КЪЩА ТАЙРА“ и миниатюрно бутонче на звънец, почти незабележимо сред грапавините по стената. На около метър от табелката на огромни панти висеше груба желязна врата, боядисана в зелено. Сердюк се огледа смутено. Освен за нея, табелката можеше да се отнася още само за чугунения капак на уличната шахта върху асфалта. Той изчака часовникът му да покаже три без две минути и позвъни.

Вратата веднага се отвори. На прага стоеше неизбежната горила с маскировъчни дрехи и черна гумена палка в ръка. Сердюк му кимна и отвори уста да обясни причината за посещението си, но изведнъж замръзна на място.

Вътре се виждаше малък вестибюл с маса, телефон и един стол, а на стената отсреща висеше огромно пано с нарисуван коридор, отдалечаващ се към безкрайността. Сердюк хубавичко се взря в паното и разбра, че не е никакво пано, ами истински коридор, който започва зад стъклена врата. Беше много странен — с висящи по стените фенери, през чиято тънка оризова хартия прозираха трепкащи светлинки. Подът бе посипан с дебел пласт жълт пясък и отгоре настлан с тънки рогозки от нацепен бамбук, съединени в нещо като пътека. По фенерите с ярка червена боя беше нарисуван същият онзи знак от обявата във вестника — цвете с четири ромбовидни листенца (страничните бяха по-дълги), заобиколено от кръг. Коридорът водеше не към безкрайността, както му се стори отначало (Сердюк за първи път виждаше подобно разпределение в московско жилище), ами плавно завиваше надясно и краят му се губеше незнайно къде.

— Кажете! — наруши тишината бодигардът.

— Имам среща с господин Кавабата — сепна се Сердюк. — Сега.

— Ами влизайте де. Той не обича дълго да държим отворено.

Сердюк пристъпи напред и бодигардът затвори вратата, като завъртя ръкохватката на масивната брава, която приличаше на вентил.