Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Какво да кажа? — гузно рече той. — Нито пиша стихове, нито ги обичам. Защо са ни думи, щом имаме звездно небе?

— О, — възкликна Кавабата, — великолепно. Великолепно. Колко сте прав! Само трийсет и две стъпки, но струват колкото цяла книга!

После се отдалечи на една крачка и се поклони два пъти.

— И колко добре стана, че пръв издекламирах своите стихове! След вас в никакъв случай не бих събрал кураж! Къде сте изучили танка?67

— Е, — уклончиво каза Сердюк.

Кавабата му подаде бутилката. Сердюк отпи няколко големи глътки и му я върна. Японецът също я надигна. Пи на малки глътчици, сложил свободната си ръка на гърба — изглежда в това също имаше някакъв сакрален смисъл, но за всеки случай Сердюк се въздържа от въпроси. Докато Кавабата пиеше, той запали цигара. След две или три дръпвания самоувереността му се възвърна и дори малко го досрамя за одевешната му плахост.

— Между другото, за коня — подхвана той. — Не че съм го вързал високо. Просто напоследък започнах бързо да се уморявам и всеки път си почивам по два-три дни. Затова юздата му е дълга. Инак ще вземе да изпасе всичката трева още през първия ден…

Лицето на Кавабата се промени. Той се поклони още веднъж, отмести се по-встрани и започна да разкопчава якето на корема си.

— Какво ще правите? — попита Сердюк.

— Много ме е срам — отвърна японецът. — След като съм претърпял такъв позор, повече не мога да живея.

Той седна на асфалта, разгъна пакета, извади оттам меча и по острието се плъзна лилаво зайче от светещата над главите им неонова лампа. Сердюк най-после разбра какво се кани да прави Кавабата и успя да го сграбчи за ръцете.

— Много ви моля, престанете — възкликна той със съвсем искрена уплаха. — Бива ли да отдавате толкова голямо значение на дреболии?

— Ще можете ли да ми простите? — патетично попита Кавабата и се изправи на крака.

— Умолявам ви да забравите това глупаво недоразумение. А и любовта към животните е благородно чувство. Трябва ли да се срамувате от него?

Кавабата помисли малко и бръчките на челото му се изгладиха.

— Прав сте — рече той. — Наистина ме тласкаше не желанието да ви покажа, че знам повече от вас, а състраданието към умореното животно. Наистина няма нищо срамно в случая. Дори и да съм казал някоя глупост, не съм станал за резил.

После прибра меча обратно в ножницата, олюля се и отново надигна бутилката.

— Дори между двама благородни мъже да възникне малко недоразумение, нима то няма да потъне вдън земя, ако и двамата насочат към него остриетата на своите умове? — попита той и подаде бутилката на Сердюк.

Сердюк допи останалото.

— Разбира се, че ще потъне. Ами да.

Кавабата вдигна глава и мечтателно се загледа в небето.

— Защо са ни думи, щом имаме звездно небе? — издекламира той. — Ах, колко хубаво. Знаете ли, много ми се ще да отбележим този изключителен момент с някой жест. Дали да не пуснем нашите коне? Нека пасат в прекрасната равнина, а нощем да ходят в планините. Та те са заслужили свободата си, нали?

— Вие сте много мил човек — каза Сердюк.

С несигурна стъпка Кавабата се приближи до дървото, грабна меча и със светкавично движение отсече долния клон. Той падна на асфалта. Японецът размаха ръце и започна да крещи нещо нечленоразделно. Сердюк разбра, че отпъжда конете. После Кавабата се върна, вдигна бутилката и с разочарование изля няколкото останали капки върху асфалта.

— Става студено — забеляза Сердюк и се огледа, инстинктивно усетил, че още малко и от влажния московски въздух ще изплува някой милиционерски патрул. — Дали да не се върнем в офиса?

— Разбира се — съгласи се Кавабата, — разбира се. Тъкмо ще хапнем нещо.

Сердюк нямаше спомен как са се върнали. Той се съвзе чак в същата онази стая, откъдето бе започнало тяхното пътешествие. Двамата с Кавабата седяха на пода и ядяха фиде от дълбоки чаши. Въпреки, че новата бутилка беше вече преполовена, Сердюк усети, че е напълно трезвен и в приповдигнато настроение. Кавабата явно също беше в добро настроение, защото си тананикаше:

— И носят тюнагона млааади сега с превързана глава…

Той размахваше в такт дървените пръчици и тънките змийчета на фидето се разхвърчаваха навред из стаята. Някои от тях падаха по Сердюк, но това не му правеше особено впечатление.

Като се нахрани, Кавабата отмести чашата и се обърна към Сердюк.

— Я ми кажете — започна той, — какво му трябва на човек, завърнал се у дома след някое опасно пътешествие и вече утолил жаждата и глада си?

— Не знам — отговори Сердюк. — Ние обикновено пускаме телевизора.

— Неее — рече Кавабата. — Ние в Япония произвеждаме най-добрите телевизори в света, но съзнаваме, че телевизорът е просто малко прозрачно прозорче в духовната шахта за смет. Нямам предвид нещастниците, които цял живот като хипнотизирани гледат безкрайния поток от помия и се чувстват живи, само когато видят кутия с познатата консерва. Става дума за хората, достойни да бъдат споменати в нашия разговор. Сердюк сви рамене.

— Нищо не се сещам — каза той.

Кавабата присви очи, попримъкна се към него, усмихна се и за миг наистина заприлича на хитър японец.

— А спомняте ли си, че след като пуснахме конете, преминахме през река Тъндзин и тръгнахме към Портите Рашомон, вие ми споменахте за топлината на другото тяло, легнало до вас? И дали точно към това не се е стремяла душата ви?

Сердюк трепна.

„Педал — помисли си той. — Как не го усетих по-рано?“

Кавабата се попримъкна още малко.

— Та то е едно от малкото естествени чувства, които човек може да изпитва и до днес. Пък и нали се съгласихме, че Русия има нужда от алхимически брак с Изтока, не е ли тъй? А?

— Има — гърчейки се вътрешно, каза Сердюк. — Разбира се. Вчера тъкмо си го мислех.

— Добре — продължи Кавабата. — Но всяко нещо, случило се с народите и страните, се повтаря под формата на символ в живота на отделния човек в тези страни и народи, нали? Русия — това сте вие. Така че, ако говорите искрено, а друго, естествено не бих могъл да допусна, хайде тогава незабавно да извършим въпросния ритуал. Да подкрепим, тъй да се каже, нашите думи и мисли със символично сливане на началата.

Кавабата се наведе и му намигна.

— Пък и предстои ни да работим съвместно, а нищо не сближава мъжете така, както…

Той намигна още веднъж и се усмихна. В отговор Сердюк се ухили машинално и констатира, че в устата на Кавабата липсва един зъб. Впрочем, много по-съществено му се струваше друго: първо се сети за заплахата от СПИН и второ, спомни си, че бельото му не е съвсем чисто. Кавабата стана, отиде до гардероба, поровичка вътре и му подхвърли някакъв парцал. Беше синя шапчица, точно като върху главите на мъжете, нарисувани по чашите за саке. Японецът си сложи друга една шапчица, прикани го с жест да стори същото и плесна с ръце.

Тозчас плоскостта на стената се отмести встрани и Сердюк чу звуците на доста дивашка музика. Оттатък, в малката стаичка, приличаща повече на килер, стояха четири-пет момичета с дълги пъстроцветни кимона и с музикални инструменти в ръце. В първия момент Сердюк си помисли, че не са с кимона, а по-скоро с някакви дълги, зле ушити пеньоари, омотани в талията с пешкири, за да приличат на кимона. После обаче се досети, че кимоната всъщност са нещо като пеньоари. Момичетата поклащаха глави насам натам, усмихваха се и свиреха. Едното държеше балалайка, другото потракваше с писани лъжици от Палех, а останалите две стискаха малки пластмасови пискуни, които издаваха пронизващ кошмарен звук — нещо напълно естествено, защото такива пискуни изобщо не се правят, за да се свири на тях, а за да пораждат усещане за щастие по разните детски утра.

Момичетата се усмихваха малко измъчено и пластът руж върху бузите им май бе прекалено дебел. Чертите им също нямаха нищо японско — бяха най-обикновени руски лица, дори не чак толкова хубави. Но една от девойките приличаше на бившата съученичка на Сердюк — Маша.

— Жената, Семьон — замислено рече Кавабата — изобщо не е създадена, за да ни затрие. В чудния миг, когато тя ни обвива с тялото си, ние сякаш се пренасяме в щастливата страна, от която сме дошли тук и в която ще идем след смъртта си. Аз обичам жените и не се срамувам да си го призная. Всеки път, щом се слея с някоя, аз сякаш…

Той не довърши, отново плесна с ръце и момичетата с танцова стъпка и вперили поглед в празното пространство пред себе си, тръгнаха в гъста редичка право срещу Сердюк.

— Шеста зона, пета зона, четвърта зона и ето че нашите коне поемат наляво и от мъглата изплува въжделеният дворец Судзаку — говореше Кавабата като го гледаше внимателно и си закопчаваше панталона.

Сердюк вдигна глава от постелката. За няколко минути май бе потънал в сън. Японецът явно продължаваше някакъв свой разказ, чието начало гостът не помнеше. Той се погледна — беше само по старата си захабена тениска с олимпийска символика, а останалите му дрехи бяха разхвърляни наоколо. Раздърпани, полуголи и безстрастни, момичетата се суетяха около врящия в ъгъла електрически чайник. Сердюк започна бързо да се облича.

— По-нататък, пред лявото крило на двореца — продължаваше Кавабата, — тръгваме надясно и сега се носим към Портите, Дарили Светлина… И всичко зависи от това кой точно поетичен лад най импонира на вашата душа. Ако тоналността, звучаща вътре във вас, е обикновена и радостна, препускате направо. Ако мислите ви са далеч от тленното, насочвате се наляво към Портата на Вечния Покой. И накрая, ако сте млад и лудетина, и душата ви жадува за наслади, тръгвате надясно и преминавате през Портата на Продължителната Радост.

Настръхнал под втренчения поглед на Кавабата, Сердюк си обу панталоните, облече ризата и сакото и започна бързо да увива около шията си вратовръзката, но се оплете с възлите и, плю и я прибра в джоба си.

— А после — продължаваше Кавабата, тържествено вдигнал пръст нагоре (той изглеждаше погълнат от речта си и Сердюк разбра, че няма защо нито да се притеснява, нито да бърза) — после през която и порта да сте влезли в императорския дворец, вие ще се озовавате в един и същи двор! Замислете се само какво откровение е това за човек, свикнал да чете езика на сравненията! Понеже по който и път да се е устремило сърцето ви, който и маршрут да си е набелязала душата ви, вие винаги се връщате към едно и също нещо! Нали помните как: всички неща се връщат към едно, но към кое се връща едното? А?

Сердюк престана да гледа в пода.

— Та къде се връща едното? — отново попита Кавабата и очите му заприличаха на две цепки.

— Тук, тук — уморено отвърна Сердюк.

— О — каза японецът, — както винаги задълбочено и точно. И тъкмо за рядко срещаните конници, издигнали се в прозрението си до тази истина, тъкмо за тях в първия двор на императорския дворец расте портокалово дръвче в съчетание с… С какво бихте посадили портокал?

Сердюк въздъхна. От японските растения знаеше само едно.

— Как беше… Сакура — рече той. — Цъфнала сакура.

Кавабата отстъпи назад и за пореден път се поклони.

В очите му май отново блеснаха сълзи.

— Да-да. Точно така. Портокал и вишна в първия двор, а по-нататък, пред покоите на Летящите аромати — глициния, пред покоите на Застиналите цветя — слива, пред покоите на Отразената светлина — круша. О, колко ме е срам, че ви подлагам на подобен унизителен разпит! Но повярвайте, не съм виновен аз. Такива са…

Той погледна насядалите около чайника момичета и два пъти плесна с ръце. Те грабнаха чайника и разпилените си по пода парцали, бързо изчезнаха в килера, от който бяха дошли, и преградата след тях се затвори. Сега вече нищо не напомняше за пожара от страсти, бушувал в стаята преди минути, освен може би няколкото бели капки върху факса.

— Такива са правилата на нашата фирма — завърши Кавабата. — Както ви казах, изричайки думата „фирма“, аз правя не съвсем точен превод. Всъщност по-правилно е да го наречем клан. Но ако употребим термина веднага, можем да предизвикаме подозрения и страх. Затова предпочитаме отначало да разберем с какъв човек си имаме работа, а после вече да се впускаме в подробности. И макар във вашия случай отговорът да ми беше ясен още от момента, в който ми издекламирахте онова вълшебно стихотворение…

Кавабата застина на място, притвори очи и няколко секунди мърда устни. Сердюк се досети, че повтаря фразата за звездното небе, която той самият вече почти не помнеше.

— Изключителни думи. Да, та от същия този момент, на мен всичко ми се изясни окончателно. Но има правила, много строги правила и аз съм длъжен да ви задам необходимите въпроси. Сега трябва да ви кажа следното — продължи Кавабата. — Тъй като вече споменах, че нашата фирма в действителност е по-скоро клан, служителите ни са не толкова служители, колкото членове на клана. И задълженията им също се различават от обичайните задължения на наемен работник. По-просто казано, ние ви приемаме за член на нашия клан, един от най-древните в Япония. Вакантната длъжност, която ще заемете, се нарича „помощник мениджър по северните варвари“. Естествено наименованието може да ви се стори обидно, но такава е традицията, а тя е по-стара от град Москва. Красив град, между другото, особено лете. Длъжността е самурайска и не може да бъде заемана от човек от простолюдието. Така че, ако сте готов да я изпълнявате, ще ви произведа в самурай.