Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— А в какво се състои работата?

— О, нищо сложно — отвърна Кавабата. — Книжа, клиенти. Погледнато отвън, като в другите фирми, само че вашето вътрешно отношение към всичко, което става, трябва да отговаря на космическата хармония.

— А заплатата? — попита Сердюк

— Ще получавате двеста и петдесет коку ориз годишно — каза Кавабата и примижа за миг, за да пресметне нещо. — Значи, около четиридесет хиляди ваши долара.

— Долара?

— Както желаете — сви рамене Кавабата.

— Съгласен съм.

— Не съм и очаквал друго. Сега ми кажете, готов ли сте да се признаете за самурай от клана Тайра?

— И още как.

— Готов ли сте да свържете с нашия клан своя живот и смърт?

„Ама че ритуали си имат — помисли си Сердюк. — Кога им остава време да правят телевизори“?

— Готов съм — отвърна той.

— Готов ли сте, ако ви призове вашето гири, като истински мъж да хвърлите ефимерното цвете на този живот в пустотата зад ръба на пропастта? — попита Кавабата и кимна към гравюрата.

Сердюк я погледна отново.

— Готов съм. Разбира се. Цветето зад ръба на пропастта. Колко му е.

— Заклевате ли се?

— Заклевам се.

— Превъзходно — каза Кавабата, — превъзходно. Сега остана една малка формалност и край. Трябва да получим потвърждение от Япония. Ще отнеме само няколко минути.

Той седна пред факса, измъкна от купчината хартия един чист лист, а после в ръката му неизвестно откъде се появи четчица.

Сердюк промени позата си. От дългото седене на пода краката му бяха изтръпнали и той си помисли, че трябва да пита Кавабата дали може да си донесе в службата някоя мъничка табуретка. После се огледа наоколо да потърси саке, но бутилката, в която беше останало малко, бе изчезнала. Кавабата се трудеше над листа и Сердюк се поколеба дали да му задава въпроси — никак не беше сигурен, че по този начин няма да наруши ритуала. Спомни си само за дадената цветиста клетва. „Божичко — помисли си той, — колко клетви съм давал през живота си! За делото на комунистическата партия обещах ли да се боря? Поне пет пъти, ако ги броим от детските години. Обещах ли на Маша да се оженим? Обещах. Вчера пък, след Чистие пруди, когато пихме с ония идиоти, обещах, че следващата бутилка ще е от мен. А сега ей докъде я докарах. Цвете в пропастта.“

Междувременно Кавабата свърши да работи с четчицата, подуха листа и му го показа. С черен туш беше нарисувал голяма хризантема.

— Какво е това? — попита Сердюк.

— О, това е хризантема. Вижте, когато нашето семейство се попълва с нов член, радостта за целия клан Тайра е толкова голяма, че не можем да я изразим писмено. Тогава, за да изпратим съобщение до ръководството, върху хартията обикновено рисуваме цвете. Пък и става дума за същото онова цвете, за което си говорихме преди малко. То символизира вашия живот, вече принадлежащ на Тайра, и същевременно по своеобразен начин свидетелства, че окончателно го възприемате като бързотечна ефимерност…

— Ясно — каза Сердюк.

Кавабата още веднъж духна листа, после го пъхна в отвора на факса и започна да набира някакъв извънредно дълъг номер.

Чак на третия път успя. Факсът забръмча, зелената лампичка в ъгъла му замига и хартията бавно взе да потъва в черния процеп.

Кавабата съсредоточено гледаше апарата, без да мърда и без да променя позата си. Минаха няколко тягостно дълги минути, сетне факсът отново забръмча и някъде изпод черното му дъно тръгна друг лист. Сердюк веднага се досети, че е отговорът.

Кавабата изчака хартията да излезе докрай, издърпа я от машината, погледна я и бавно обърна поглед към Сердюк.

— Честито — каза той — искрено ви поздравявам! Отговорът е най-благоприятен.

После му подаде листа. Сердюк го взе и видя друга рисунка: беше дълга, леко извита пръчка с някакъв орнамент от стърчащи издатини в единия и край.

— Какво е това? — попита той

— Меч — тържествено каза Кавабата — символ на новото ви статукво в живота. И понеже изобщо не съм се съмнявал, че резултатът от преговорите ще е такъв, разрешете да ви връча, тъй да се каже, вашето удостоверение.

И му подаде същия къс меч, който бе купил в тенекиения павилион.

Дали заради втренчения и немигащ поглед на японеца, дали поради някаква химическа реакция в преситения му от алкохол организъм, Сердюк изведнъж осъзна цялата важност и тържественост на момента. Той понечи да коленичи, но навреме се сети, че така правят не японците, а средновековните европейски рицари. Дори (ако човек се замисли) не самите те, ами актьорите, дето ги играят в някой ужасно съветски филм на Одеската киностудия. Затова просто протегна ръце и внимателно пое студения инструмент на смъртта. Върху ножницата имаше орнамент, който не беше забелязал преди — три летящи жерава. Златната жичка, инкрустирана в черния лак, образуваше леки и стремителни контури с необикновена хубост.

— В тази ножница е вашата душа — продължаваше да го гледа право в очите Кавабата.

— Какъв хубав рисунък — каза Сердюк. — Чак си спомних една песен за жеравите. Как беше?… „И в строя им едно местенце има — дали това местенце е за мен…“

— Да-да — поде Кавабата. — Пък и дали на човек му трябва повече място? Господи Шакямуни68, целият ни свят с всичките му проблеми лесно би се побрал между два жерава, дори не — би се изгубил между перата в крилото на само един от тях… Днешната вечер е тъй поетична! Да пийнем ли още? За мястото в ятото на жеравите, дето най-после е ваше?

От думите му Сердюк усети полъха на нещо мрачно, но не му отдаде значение — на Кавабата едва ли му беше известно, че въпросната песен е за душите на убитите войници.

— С удоволствие — рече той, — но след малко. Аз… Изведнъж се чу силно хлопане по вратата. Японецът се обърна и извика нещо на своя език, плоскостта се плъзна встрани и през отвора надникна някакъв мъж, също с южняшко лице. Той каза нещо и Кавабата кимна.

— Ще трябва да изляза замалко — обърна се домакинът към Сердюк. — Мисля, че има важни вести. Ако желаете, поразгледайте някой от албумите — посочи с глава към полицата той, — или просто останете насаме със себе си.

Кавабата бързо напусна стаята и затвори вратата. Сердюк се приближи до стелажите и погледна дългата редица от разноцветни гръбчета, но после се отдалечи към ъгъла, седна на рогозката и се облегна на стената. Беше загубил всякакъв интерес към всички тези гравюри.

В сградата бе тихо. Чуваше се само как някъде горе пробиват стената — вероятно поставяха желязна врата. Отвъд плъзгащия се панел момичетата се псуваха едва чуто, шепнешком. Бяха съвсем наблизо, но нищо от ругатните им не можеше да се разбере. Приглушените звуци от няколкото гласове се наслагваха един върху друг и се сливаха в тихо, успокояващо шумолене, сякаш зад стената имаше градина и от вятъра шумоляха листата на цъфнали вишни.

Сердюк се събуди от тихо мучене. Беше заспал, но изглежда доста отдавна. Кавабата седеше в средата на стаята вече преоблечен с бяла риза и избръснат, а косата му, доскоро разбъркана, бе изрядно сресана назад. Точно той издаваше му ченето, дето събуди Сердюк — някаква унила мелодия, по-скоро подобна на продължителен стон. В ръцете си японецът държеше дълъг меч и го лъскаше с бяло парцалче. Сердюк забеляза, че ризата му не е закопчана и отдолу се виждат гладките му, без косми, гърди и корем.

Като забеляза, че се е събудил, Кавабата обърна лицето си към него и широко му се усмихна.

— Наспахте ли се? — попита.

— Не че спях — каза Сердюк, — ами ей така.

— Ясно, подремнали сте. Всички ние през живота си дремем. И се събуждаме чак накрая. Помните ли, че когато се връщахме в офиса, минахме през един ручей?

— Да — отговори Сердюк, — тая рекичка бликаше от тръбите.

— Тръби — не тръби, няма значение. Та помните ли мехурите в ручея?

— Помня ги. Големи мехури бяха.

— Точно така. — Кавабата вдигна острието до нивото на очите си и го огледа внимателно. — Светът наистина прилича на мехури върху водата. Нали?

Сердюк си помисли, че японецът е прав и много му се прииска да му каже нещо, за да го накара да усети до каква степен разбира и споделя чувствата му.

— Нещо повече — рече той и се повдигна на лакът. — Прилича на… сега… прилича на снимка на мехурите, паднала зад шкафа и изядена от плъховете.

Кавабата се усмихна отново.

— Вие сте истински поет. Абсолютно съм убеден.

— А напълно е възможно — с въодушевление продължи Сердюк — плъховете да са я изяли, преди да е била проявена.

— Прекрасно — каза Кавабата, — прекрасно. Но това е поезия на думите, а има и поезия на делата. Надявам се вашето последно стихотворение без думи напълно да отговаря на стиховете, с които днес ме радвате цял ден.

— Какво имате предвид? — попита Сердюк. Кавабата внимателно сложи меча върху рогозката.

— Животът е променлив — замислено рече той. — Рано сутрин никой не може да знае какво го чака вечерта.

— Случило ли се е нещо?

— О, да. Нали знаете, че бизнесът прилича на война? Та кланът Тайра има враг, много могъщ враг. Минамото.

— Минамото ли? — попита Сердюк и го полазиха тръпки. — И какво?

— Днес пристигна новината, че на токийската фондова борса в резултат на коварно предателство „Минамото груп“ е изкупила контролния пакет акции на „Тайра Инкорпорейтед“. Замесени са и една английска банка, и сингапурската мафия, но те нямат значение. Ние сме разбити. А врагът ликува.

Известно време Сердюк мълчеше и се чудеше какво ли означава всичко това. Ясно беше само, че не означава нищо добро.

— Но ние двамата — каза Кавабата, — самураите от клана Тайра никога няма да допуснем променливите сенки на всички тия нищожни мехури на битието да помрачат нашия дух, нали?

— Н-не — отвърна Сердюк.

Кавабата се закиска свирепо и очите му блеснаха:

— Не. Минамото няма да видят нашето унижение и позор. Човек трябва да напуска живота така, както белите жерави изчезват зад облака. И нека в този прекрасен момент в нашите сърца да не остане нито едно дребнаво чувство.

Той рязко, заедно с рогозката, върху която седеше, се завъртя на пода и се поклони на Сердюк.

— Моля ви за една услуга. Когато разпоря корема си, отсечете ми главата!

— Какво?

— Главата, отсечете ми главата. Ние го наричаме последна услуга. И самураят, помолен да я направи, не може да откаже, без да се покрие с позор.

— Но аз никога… В смисъл преди…

— Много е просто. Хоп и край. Ш-ш-ш-шу! Кавабата направи стремителен мах с ръка.

— Опасявам се, че няма да мога — каза Сердюк. — Нямам никакъв опит.

Японецът се замисли и изведнъж посърна, сякаш го бе споходила някаква изключително тежка мисъл. После удари с длан по рогозката.

— Добре, че скоро напускам живота — каза той и вдигна гузен поглед към Сердюк. — Бива ли да съм такъв невежа и грубиян!

После скри лицето си в шепи и започна да се поклаща насам-натам.

Сердюк тихо стана, приближи се на пръсти до плъзгащата се врата, безшумно я отмести и излезе в коридора. Бетонът под босите му крака беше неприятно студен и той изведнъж с ужас разбра, че докато в търсенето на саке двамата с Кавабата са обикаляли разни подозрителни тъмни улички, обувките и чорапите му са стояли в коридора до входа, там, където ги беше оставил днес следобед. А с какво е бил обут изобщо не можеше да си спомни. Също както не можеше да си спомни и нито как двамата с Кавабата са излезли навън, нито как са се върнали.

„Да се махам, да се махам тутакси — помисли си той, докато завиваше зад ъгъла. — Най-важното е да се махна, пък после ще му мисля.“

Бодигардът се надигна от табуретката срещу него.

— Къде сме тръгнали по туй време? — с прозявка попита той. — Часът е три и половина сутринта.

— Ами позаседях се — рече Сердюк. — Събеседване.

— Е, добре — съгласи се охранителят. — Дайте си пропуска.

— Какъв пропуск?

— За излизане.

— Но на влизане не ми дадохте никакъв пропуск.

— Точно така — каза бодигардът, — за излизане обаче трябва да го имате.

Светещата лампа на масата хвърляше блед лъч върху обувките на Сердюк, които стояха до стената. На метър от тях беше изходът, а зад него — свободата. Той пристъпи към обувките си. Сетне още малко. Бодигардът равнодушно погледна босите му крака.

— Пък и после — каза той и леко завъртя гумената палка — ние си имаме режим. Сигнализация. До осем вратата е заключена. Ако я отворя, ченгетата веднага ще пристигнат. Приказки, протоколи. Така че не мога да отворя. Само в случай на пожар. Или наводнение.

— Но този свят — умолително продума Сердюк — прилича на мехури върху водата.

Бодигардът се подсмихна и кимна.

— Е, ясно е къде работим. Но и ти ме разбери. Я си представи, че заедно с тия мехури по водата плува и една инструкция. Тъй че, докато тя се отразява в един от мехурите, в единайсет заключваме, в осем отключваме. И точка.

Сердюк долови в гласа му някаква колебливост и се опита да понатисне още мъничко в същата насока.

— Господин Кавабата ще бъде много изненадан от вашето поведение. Уж сте охрана в сериозна фирма, а трябва да ви обяснявам такива елементарни неща. Нима не разбирате, че щом всичко наоколо е мираж…

— Мираж, мираж — замислено повтори бодигардът и се загледа в някаква точка, намираща се явно далеч отвъд стената. — Знам. Не съм на пост за първи ден. Всяка седмица имаме инструктаж. Но аз не казвам, че вратата е реална. Знаете ли какво си мисля за нея?