Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Събуйте се, моля — каза той. — Ей ви гета.

— Какво? — не разбра Сердюк.

— Гета. А бе, така викат на техните чехли. Вътре се влиза само с тях. Няма начин.

Сердюк видя на земята някакви дървени обувки, които изглеждаха много грозни и неудобни — приличаха на високи налъми с раздвоени въжени каишки. Човек можеше да ги обуе само на босо, защото каишката трябваше да влезе между големия и втория пръст на крака му. Хрумна му, че бодигардът сигурно се шегува, но забеляза в ъгъла няколко чифта черни лачени чепици, от които се подаваха чорапи. Той седна на ниската пейка и започна да се събува. Когато приключи с процедурата, стана и забеляза, че гетата са го направили с десетина сантиметра по-висок.

— Сега вече може ли? — попита той.

— Може. Вземете си фенер и напред по коридора. Стая номер три.

— За какво ми е фенер? — изненада се Сердюк.

— Така е прието — каза бодигардът, свали от стената един от фенерите и му го подаде. — Вие вратовръзката също не я носите, за да ви топли, нали?

Сердюк, който за първи път след дългогодишно прекъсване тази сутрин си беше сложил вратовръзка, намери аргумента за достатъчно убедителен. Много му се искаше да надникне във фенера, за да види дали пламъчето вътре е истинско или не.

— Стая номер три — повтори бодигардът, — само че цифрата е на японски. Има три чертички една над друга. А бе като триграмата „небе“.

— А — каза Сердюк. — разбрах.

— И в никакъв случай не хлопайте. Просто дайте знак, че сте зад вратата — изкашляйте се или кажете нещо. И чакайте да ви отговорят.

С походка на щъркел и с фенер в протегнатата си ръка, Сердюк тръгна напред. Беше му много неудобно да върви, рогозките ядно скърцаха под краката му и той чак се зачерви от мисълта как ли се смее бодигардът, като гледа подире му. След плавния завой се озова в малка слабо осветена зала с черни греди по тавана. Отначало не видя наоколо никакви врати, но после разбра, че високите прегради всъщност са плъзгащи се врати. На една от тях висеше листче хартия. Сердюк вдигна фенера, видя три нарисувани с туш чертички и разбра, че точно това е стая номер три.

Отвътре се чуваше тиха музика. Свиреше непознат струнен инструмент — звуковите нюанси бяха необичайни, а мелодията, построена върху странни, може би древни мотиви, бе тъжна и бавна. Сердюк тихо се изкашля. Откъм стената не последва никакъв отговор. Той се изкашля още веднъж, по-силно и си помисли, че ако трябва да кашля пак, сигурно ще повърне.

— Влезте — каза глас отвътре.

Сердюк отмести преградата наляво и видя стая, чийто под бе застлан с обикновени черни рогозки. В ъгъла, подвил босите си крака, върху купчина пъстроцветни възглавнички седеше човек с тъмни дрехи. Той свиреше на странен инструмент, подобен на дълга лютня с малък резонатор, и не реагира на появата му по никакъв начин. Лицето му трудно би могло да бъде наречено монголоидно. В чертите му се долавяше по-скоро нещо южняшко. (Мислите на Сердюк дори изминаха един съвсем конкретен маршрут — той си спомни за миналогодишното си пътуване до Ростов на Дон.) В стаята имаше черен заоблен факс, чиито жици стигаха до дупка в стената, и някакъв котлон с обемиста тенджера отгоре. Сердюк влезе, остави фенера на пода и затвори след себе си.

Човекът за последен път дръпна струните, вдигна нагоре подпухналите си очи да изпрати завинаги отлитащия от света звук, и внимателно остави инструмента си на пода. Движенията му бяха бавни и много предпазливи, сякаш го беше страх да не оскърби с несръчен или рязък жест някого, който присъстваше в стаята, но Сердюк не можеше да го види. После извади от горното джобче на сакото си кърпичка, изтри сълзите от очите си и се обърна към своя посетител. Двамата се гледаха известно време.

— Здравейте. Казвам се Сердюк.

— Кавабата — представи се човекът, скочи на крака, бързо се приближи до него и го хвана за ръката. Дланта му беше студена и суха. — Заповядайте — рече той и буквално го задърпа към купчината възглавници. — Седнете. Моля ви, седнете.

Сердюк седна.

— Аз… — понечи да продума, но Кавабата го прекъсна:

— Не искам и да чуя. Ние в Япония имаме една традиция, много стара традиция, жива и до днес — ако в дома ви влезе човек с фенер в ръка и обут с гета, значи, навън е нощ и времето е лошо, затова първото, което трябва да направите, е да му предложите топло саке.

С тия думи Кавабата измъкна от тенджерата една дебела бутилка с късо гърло. Тя беше затворена с херметична запушалка, а за гърлото и бе вързан дълъг канап, с който домакинът всъщност я издърпа. Отнякъде се появиха две малки порцеланови чашки с неприлични рисунки. Хубавици с неестествено високи вежди по някакъв сложен начин се отдаваха на сериозни наглед мъже с малки сини шапчици. Кавабата наля догоре.

— Заповядайте — каза той и подаде на Сердюк едната от чашките.

Сердюк я гаврътна: течността доста приличаше на водка, разредена с оризова вода, и то гореща. Сигурно затова, веднага щом я глътна, той повърна направо върху рогозките. Така го досрамя и се отврати от себе си, че чак стисна очи.

— О — любезно каза Кавабата, — навън сигурно е истинска буря.

После плесна с ръце.

Сердюк поотвори клепачи. Появиха се две момичета, облечени точно като нарисуваните върху чашките жени. На това отгоре имаха същите високи вежди. Той се вгледа и разбра, че са изрисувани с туш върху челата им. С други думи, приликата бе тъй голяма, че ако не беше преживеният преди няколко секунди позор, мислите му щяха да се развихрят доста фриволно. Момичетата бързо сгънаха изцапаните рогозки, на тяхно място постлаха чисти и изчезнаха през вратата — но не през тази, през която бе влязъл той, а през друга плъзгаща се плоскост.

— Моля — каза Кавабата и му подаде нова чашка саке. Сердюк вдигна поглед, усмихна се гузно и сви рамене.

— Сега — продължи домакинът — всичко ще е наред.

Сердюк пи. Наистина беше по-различно — сакето плавно се хлъзна надолу и изпълни тялото му с целебна топлина.

— Вижте — изломоти той, — аз…

— Първо още по едно — прекъсна го японецът. Факсът на пода издрънча и от него заизлиза нагъсто

покрит с йероглифи лист хартия. Кавабата го изчака да спре, откъсна го от апарата и задълбочено започна да го изучава, напълно забравил за госта си.

Сердюк се огледа наоколо. Стените на стаята бяха облицовани с еднакви дървени плоскости и сега, когато сакето бе изтрило последиците на вчерашната вълна от носталгия, всяка от тях изглеждаше като врата към неизвестността. Впрочем, една от плоскостите с окачена на нея гравюра явно не беше врата.

Както и всичко останало в офиса на господин Кавабата, гравюрата беше странна. Представляваше огромен лист хартия с небрежно изпълнени, но точни линии, сгъстяващи се към центъра на картината. Тя изобразяваше гол мъж (фигурата бе силно стилизирана, но че беше мъж, човек можеше да се досети от реалистично възпроизведения полов орган), застанал на ръба на урва. На шията на мъжа висяха няколко тежки разнокалибрени гири и във всяка ръка той държеше по един меч. Очите му бяха завързани с бял парцал. Под краката му зееше пропаст. Имаше още няколко малки подробности — мъглив залез, птици в небето и покрив на далечна пагода, но независимо от тези романтични отклонения най-важното, което оставаше в душата ти след гледката на гравюрата, беше безизходицата.

— Творбата е на нашият народен художник Акети Мицухиде — каза Кавабата — същият, дето наскоро се отрови с риба фугу. Как бихте определили смисъла на гравюрата?

Сердюк плъзна поглед по нарисувания човек като тръгна от разголения член към увисналите на гърдите гири. После неочаквано за самия себе си продума:

— Ами да, разбира се. Той и гирите. Тоест, „той“ и „гири“.

Кавабата плесна с ръце и се засмя.

— Още саке?

— Знаете ли — отговори Сердюк, — с удоволствие, но все пак може би първо интервюто? Аз се напивам бързо.

— Интервюто вече свърши — рече Кавабата и напълни чашките. — Нека ви кажа каква е работата. Нашата фирма съществува много отдавна, толкова отдавна, че ако чуете, опасявам се да не повярвате. За нас най-важното нещо са традициите. Ако ми позволите да се изразя образно, тук се влиза само през една много тясна врата и вие току-що уверено прекрачихте прага и. Честито.

— Каква врата? — попита Сердюк. Кавабата посочи гравюрата.

— Ето тази — отвърна той. — Единствената, която води до „Тайра Инкорпорейтед“.

— Не ви разбирам напълно. Доколкото знам, вие се занимавате с търговия и за вас…

Кавабата вдигна ръка.

— Често с ужас забелязвам — рече той, — че половин Русия вече е заразена от отвратителния западен прагматизъм. Е, нямам предвид вас, но имам пълни основания да го кажа.

— Че какво му е лошото на прагматизма? — попита Сердюк.

— В древни времена чиновниците у нас са били назначавани на отговорни постове след изпит, на който са пишели съчинение за прекрасното. Това е много мъдър принцип, защото ако човек има понятие за неща, несъизмеримо по-възвишени от всички бюрократични манипулации, тогава несъмнено би се справил и с тях. Щом вашият ум с мълниеносна бързина успя да проникне в тайната на шифрованата в рисунката древна алегория, нима ще ви затруднят ценоразписи и товарителници? Никога. Нещо повече, след отговора ви за мен ще бъде чест да пия с вас. Моля, не ми отказвайте.

Подир втората чаша Сердюк ненадейно за самия себе си потъна в спомени за вчерашния ден: значи, от площад „Пушкин“ е отишъл на Чистие пруди. Е, не беше много ясно защо — в ума му бе останал само паметникът на Грибоедов61, видян под някакъв странен ъгъл, сякаш изпод пейката.

— Да — замислено каза Кавабата, — в действителност обаче тази рисунка е страшна. Ние се различаваме от животните само по установените помежду ни правила и ритуали. Да ги нарушим е много по-лошо, отколкото да умрем, защото само те ни отделят от бездната на хаоса, започваща точно под краката ни, стига, разбира се, да свалим превръзката от очите си. Той посочи с пръст гравюрата.

— Но ние в Япония имаме и следната традиция: понякога за миг, дълбоко в себе си, да забравим всички традиции. Както се казва, да се откажем от Буда и Мара62, за да усетим неописуемия вкус на реалността. Такъв миг понякога ражда изключителни творения на изкуството…

Кавабата още веднъж погледна човека с мечовете, застанал над пропастта, и въздъхна.

— Да, — отбеляза Сердюк. — У нас сега животът също кара човек да се отрича от всичко. А пък традициите… Е, да, някои хора ходят по разни там църкви, но иначе — гледаме малко телевизия и мислим за пари.

Усети, че доста е снижил нивото на разговора и че е крайно време да каже нещо умно.

— Сигурно е така — добави той и подаде на Кавабата празната си чаша, — защото по природа русинът не е склонен към метафизични търсения и се задоволява с онова примесено с алкохолизъм безбожие, което, ако трябва да сме честни, е основната ни духовна традиция.

Кавабата наля на Сердюк и на себе си.

— Тук ще си позволя да не се съглася напълно — рече той. — И ето защо. Наскоро за нашата колекция от руско религиозно изкуство се сдобих с…

— Вие колекционирате? — попита Сердюк.

— Да — отговори Кавабата, стана от пода и се приближи до един от стелажите. — Това също е един от принципите на нашата фирма. Ние винаги се стремим да проникнем дълбоко в душата на народа, с който работим. Не че искаме да извлечем някакви допълнителни дивиденти; вниквайки в неговата… Как беше на руски? Менталност, нали?

Сердюк кимна.

— Не — продължи Кавабата и отвори някаква голяма папка. — По-скоро искаме да извисим до нивото на изкуството дори най-отдалечената от него дейност. Разбирате ли, ако продавате партида картечници на някаква, така да се каже, пустота и от нея в банковата ви сметка постъпват незнайно как спечелени пари, тогава вие почти няма да се различавате от касов апарат. Но ако продавате същата партида картечници на хора, за които знаете, че всеки път, когато убиват, са длъжни да се каят пред трите ипостаса на Създателя, тогава обикновеният акт на продажба се извисява до нивото на изкуство и добива съвсем друго качество. Не за тях, разбира се, а за вас. Вие сте в хармония, вие сте в единство с Вселената, където действате, и вашият подпис под договора придобива същия екзистенциален статус… Правилно ли го казвам на руски?

Сердюк кимна.

— Същия екзистенциален статус, какъвто имат изгревът на слънцето, морският прилив или полюшването на стръкчето трева от вятъра… За какво говорехме в началото?

— За вашата колекция.

— А, да. Ето, вижте, ако обичате.

Той подаде на Сердюк голям лист, покрит с тънък пласт защитно фолио.

— Само ви моля да внимавате.

Сердюк взе листа. Беше парче прашен сивкав картон, изглежда доста стар. Върху него с черна боя, през шаблон, диагонално беше отпечатана думата „Бог“.

— Какво е това?

— Руска концептуална икона от началото на века — каза Кавабата. — Творба на Давид Бурлюк63. Знаете ли го?

— Чувал съм.

— Колкото и да е странно, той не е много известен в Русия — каза Кавабата. — Но както и да е. Разгледайте я внимателно!

Сердюк още веднъж погледна листа. Буквите бяха пресечени от бели линии, останали изглежда от ивиците хартия между отворите на шаблона. Думата беше отпечатана грубо и около нея имаше засъхнали петна от боята — всичко заедно по странен начин приличаше на следа от ботуш.

Сердюк долови погледа на Кавабата и произнесе нещо като „Да-ааа“.

— Колко смисъла има тук? — продължаваше японецът. — Чакайте, мълчете, ще се опитам да ви обясня какво виждам аз и ако пропусна нещо, вие ще го допълните. Нали?

Сердюк кимна.