Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Първо — започна Кавабата — самият факт, че думата „Бог“ е отпечатана през шаблон. Именно така тя прониква в съзнанието на човек през детските му години — като шаблонен отпечатък, същият, както и в милиарди други умове. Обаче много неща зависят от повърхността — ако хартията е неравна и грапава, отпечатъкът ще бъде неясен, а ако там вече има някакви други думи, не се знае какво ще остане в крайна сметка върху такава хартия. Затова казваме, че всеки има своя Бог. И още, погледнете великолепната грубост на буквите — техните ръбове направо дращят погледа. Невероятно е, че една трибуквена дума може за някого да е източник на вечна любов и милосърдие, чийто отблясък прави живота в този свят донякъде възможен. От друга страна, даденият отпечатък прилича на дамга за жигосване на добитък, но е единственото нещо, на което човек да се уповава. Съгласен ли сте?

— Да — каза Сердюк.

— Ако всичко опираше само до това, обаче, творбата в ръцете ви нямаше да е кой знае какво — целият й спектър от идеи можете да чуете на всяка атеистична лекция в някой селски клуб. Но тук има една малка подробност. Тя прави иконата наистина гениална и я поставя — не ме е страх да го кажа — по-високо от „Троицата“ на Рубльов. Знам, че разбирате за какво ви говоря, но ви моля, оставете ме да го кажа аз.

Кавабата направи една тържествена пауза.

— Естествено, имам предвид ивиците празнота, останали от шаблона. Щеше да е много лесно да бъдат запълнени, но тогава творбата нямаше да е това, което е сега. Нали? Човек започва да гледа думата, от видимостта на смисъла преминава към видимата форма и изведнъж забелязва незапълнените празнини — и точно там, единствено в това „никъде“, може да открие какво се стремят да му посочат огромните грозни букви, защото думата „Бог“ разкрива нещо, което няма как да бъде показано. Почти като при Екхарт64 или… Впрочем, няма значение. Мнозина са се опитвали да го кажат с думи. Например Лаодзъ65. Помните ли — за колелото и спиците? Или за съдината, чиято ценност се определя от нейната вместимост? И ако кажа, че всяка дума е нещо като съдина, и всичко зависи от това, колко побира? Нима ще започнете да ме оборвате?

— Не — каза Сердюк.

Кавабата отри от челото си капките благородна пот.

— Сега погледнете гравюрата на стената още веднъж.

— Да — рече Сердюк.

— Виждате ли как е композирана? Сегментът на реалността, където се намира „той“ и „гири“, е точно в центъра, а наоколо е празнотата, от която възниква и в която отива. Ние в Япония не безпокоим Вселената с непотребни мисли относно причините за възникването и. Не обременяваме Бог с понятието „Бог“. Но независимо от всичко, празнотата в гравюрата е същата, каквато я виждате в иконата на Бурлюк. Значимо съвпадение, нали?

— Разбира се — каза Сердюк и му подаде празната си чашка.

— Но подобна празнота няма да откриете в западната религиозна живопис — продължи Кавабата и му наля. — Там всичко е запълнено с материални обекти — с някакви завеси, драперии, купички с кръв и Бог знае какво още. Уникалното възприемане на реалността, отразено в тези две произведения на изкуството, обединява само нас и вас. Тъй че според мен Русия наистина се нуждае от алхимически брак с Изтока.

— Честна дума — каза Сердюк, — снощи тъкмо за това…

— Именно с Изтока — прекъсна го Кавабата, — а не със Запада. Разбирате ли? В дълбините на руската душа зее същата пустота, каквато зее и в дълбините на японската. И точно от въпросната пустота възниква светът, възниква всеки миг. Наздраве.

Кавабата пи след Сердюк и разклати празната бутилка.

— Да — каза той, — ценността на съдината, естествено, се определя от нейната празнота. Но ценността на нашата съдина през последните няколко минути извънредно много нарасна. Нарушава се балансът между ценността и липсата на ценност, което е много лошо. Най-страшното е да изчезне балансът.

— Да — съгласи се Сердюк. — Точно така. Какво, свърши ли?

— Можем да прескочим за още — отвърна Кавабата и си погледна часовника. — Е, ще изпуснем мача…

— Запалянко ли сте?

— Привърженик съм на „Динамо“ — съвсем свойски му намигна Кавабата.

С протритото си яке с качулка и гумените си ботуши Кавабата никак не приличаше на японец. Сега вече съвсем бе заприличал на човек, дошъл от Ростов на Дон. Възникваха обаче предположения и то доста мрачни: защо пък точно оттам?

Впрочем, Сердюк отдавна знаеше, че повечето чужденци по улиците на Москва всъщност не са никакви чужденци, а ей така, неуспели търговци, пооткраднали малко пари и понапазарували в магазин „Калинка-Стокман“66. За по-сигурно истинските чужденци, навъдили се в невероятни количества в Москва, от много години вече се обличаха тъй, че по нищо да не се различават от обикновените минувачи. Естествено, повечето от тях научаваха как изглежда обикновеният московски минувач от предаванията на Си Ен Ен. А като се стараеше да покаже жителите на Москва, поели след призрака на демокрацията по изпепелената пустиня на реформите, тази програма в деветдесет процента от случаите даваше в едър план предрешени като московчани служители на американското посолство. Те изглеждаха доста по-правдоподобно, отколкото накипрените като чужденци столичани. Така че, независимо от приликата на Кавабата с гражданин на Ростов, а по-точно тъкмо благодарение на нея и особено на факта, че в лице не приличаше кой знае колко на японец, веднага ставаше ясно, че е чистокръвен японец, излязъл за малко от офиса си в московския сумрак.

Освен това, Кавабата водеше Сердюк по един от маршрутите, ползвани само от чужденци — гмуркаше се в тъмните дворове между къщите, провираше се през разни безистени и дупки в телените огради, така че след няколко минути Сердюк напълно изгуби ориентация и изцяло се довери на своя стремителен спътник. Много скоро двамата се озоваха на една крива улица с няколко будки и Сердюк разбра, че са стигнали целта си.

— Какво ще вземем? — попита той.

— Мисля, литър саке — каза Кавабата. — Тъкмо като за нас. Е, и нещо за мезе.

— Саке ли? — изненада се Сердюк. — Че тук има ли саке?

— Точно тук — да — отвърна Кавабата. — В Москва има само три места, където човек може да си купи нормално саке. Как мислите, защо сме открили офиса си наблизо?

„Нещо се занася“ — помисли си Сердюк и погледна витрината. Асортиментът беше най-обикновен, само че сред бутилките имаше няколко непознати еднолитрови шишета с етикети, гъсто изписани с йероглифи.

— Черно саке — промуши глава през отвора на будката Кавабата. — Две. Да.

Сердюк пое едната бутилка и я мушна в джоба си. Другата Кавабата задържа у себе си.

— Сега още нещо — рече японецът, — съвсем набързо.

Поеха покрай редицата магазинчета и скоро се озоваха пред един ламаринен павилион, с врата цялата на дупки — дали от куршуми, дали от пирони, а може би и от едното, и от другото, както става обикновено. Двата прозореца бяха с традиционните декоративни решетки с полукръг от метален прът в долния ъгъл и разперени над него ръждиви лъчи. Над вратата висеше табела с надпис „СТОКИ ЗА ДОНА“ или може би „за дома“ — съмнителната буква бе нещо средно между „м“ и „н“.

Отвътре павилионът изглеждаше досущ като всички подобни павилиони — по рафтовете имаше кутии с блажна боя и безир, мостри на фаянсови плочки, а един от щандовете бе отрупан с лъскави брави за различни модели сейфове. Но в ъгъла, върху преобърната пластмасова вана Сердюк зърна нещо, което никога не беше виждал.

Там бе сложена черна кираса, блестяща от лака и миниатюрните си златни инкрустации. До нея стоеше рогат шлем, също покрити с черен лак, с ветрило от пластинки за предпазване на врата. А на челото на шлема грееше сребърна петолъчка.

На стената до кирасата висяха няколко различни по дължина мечове и голям асиметричен лък.

Докато Сердюк разглеждаше целия този арсенал, Кавабата бе потънал в тих разговор с продавача. Двамата май си говореха за някакви стрели. После Кавабата помоли да му свалят от стената дългия меч в украсената с бели ромбове ножница. Като го издърпа до средата, той с нокът опита острието (Сердюк забеляза, че японецът борави с меча много предпазливо, и дори когато проверява острието, гледа да не го докосне с пръст). Стори му се, че Кавабата напълно е забравил за неговото съществуване и реши да му напомни за себе си.

— Извинете — обърна се той към него, — какво може да значи звездата на шлема? Предполагам, че е някакъв символ?

— О, да — каза Кавабата. — Символ е и то много древен. Една от емблемите на орден „Октомврийска звезда“.

— Хм. Какъв пък е този орден? — попита Сердюк. — Да не са го давали на доячките в древността?

Кавабата го изгледа продължително и ъгълчето на устата му се изви присмехулно.

— Не — отговори той. — Никога на никого не е даван. Просто определени хора изведнъж са проумявали, че вече могат да го носят. По-точно — че винаги са можели.

— А за какво се дава?

— Няма нещо, за което би могъл да се дава.

— Ама че идиоти има на тоя свят — разпалено изтърси Сердюк.

Кавабата изведнъж прибра меча в ножницата. Въздухът в миг се изпълни с неловко мълчание.

— Голям шегаджия сте — инстинктивно се опита да заглади положението Сердюк. — Защо не кажете „орден «Червено знаме на труда»“?

— Не съм чувал за такъв орден — отвърна Кавабата. — Орден „Жълт флаг“ наистина съществува, но е от съвсем друга област. И защо си мислите, че съм шегаджия? Аз рядко се шегувам. А когато го правя, предупреждавам с тих смях.

— Извинете, ако съм казал нещо не на място — изрече Сердюк. — Просто съм пиян.

Кавабата сви рамене и върна меча.

— Ще го вземете ли? — попита продавачът.

— Не този. Завийте ми ей онзи, малкия.

Докато Кавабата плащаше, Сердюк излезе навън. Имаше отвратителното усещане, че е направил голям гаф, но като погледна няколко пъти към небето, където вече примигваха влажните пролетни звезди, се успокои. После пред очите му отново се мярнаха разперените пръти-лъчи от решетките на прозорците и с тъга си помисли, че всъщност и Русия е страна на изгряващото слънце, най-малкото понеже то над нея нито веднъж не е изгрявало напълно. Реши, че може да сподели наблюдението си с Кавабата, но когато, хванал под мишница тесния пакет, японецът излезе от павилиона, тази мисъл вече бе отлетяла, изместена от непреодолимата жажда за алкохол.

Изглежда Кавабата бе разбрал всичко от половин поглед. Той се отдалечи на няколко метра от вратата, сложи пакета до едно мокро черно дърво, което растеше от четвъртита дупка в асфалта, и каза:

— Сигурно знаете, че в Япония пием сакето затоплено. И, разбира се, никой никога не би го пил направо от бутилката, защото ще е в разрез с ритуала. А да го пиеш някъде навън е просто позор. Но има един древен начин, който позволява да го сториш, без да станеш за резил. Нарича се „конникът си почива“. Може да се преведе и като „почивката на конника“.

Без да откъсва очи от Сердюк, Кавабата извади бутилката от джоба си.

— Според преданието — продължи той, — великият поет Аривара Нарихира навремето си трябвало да замине като пратеник в провинция Исе. Пътят бил дълъг, а тогава се пътувало на кон и това отнемало много дни. Вило лято. Нарихира яздел заедно с неколцина приятели и неговата възвишена душа била изпълнена с печал и любов. Когато конниците се уморявали, те слизали от конете и подкрепяли силите си с обикновена храна и няколко глътки саке. За да не привлекат разбойниците, не палели огън и го пиели студено. Декламирали си чудни стихове за това, което виждали наоколо и за това, което носели в сърцата си. Сетне отново поемали пътя си…

Кавабата отвори запушалката.

— Оттогава е станало традиция пиеш ли саке като мъжете от древността, да мислиш за тях. После мислите ти постепенно да прелеят в светла печал, родена в сърцето, когато всички заедно осъзнавате преходността на целия свят и сте завладени от неговата хубост. Хайде сега заедно…

— С удоволствие — каза Сердюк и посегна към бутилката.

— Не така изведнъж — дръпна я Кавабата. — Вие за първи път участвате в ритуала, тъй че нека ви разкрия последователността на действията и тяхното значение. Правете като мен, а аз ще ви обясня символичния смисъл на всичко.

Той сложи бутилката до пакета.

— Първо трябва да вържем конете.

Подръпна долния клон на дървото да провери дали няма да се скърши и взе да върти ръце около него, сякаш намотаваше въже. Сердюк разбра, че е негов ред да стори същото. Вдигна ръце към по-горния клон и приблизително повтори манипулациите на Кавабата, който го гледаше внимателно.

— Не така — рече японецът, — нали ще му е неудобно.

— На кого? — попита Сердюк.

— На коня ви. Вързахте го прекалено високо. Как ще пасе? Почивката не е само за вас, но и за вашия верен другар.

По лицето на Сердюк се изписа недоумение и Кавабата въздъхна.

— Разберете — търпеливо продума той, — чрез ритуала ние един вид се пренасяме в епохата Хейан. Пътуваме за провинция Исе и е лято. Много ви моля, вържете юздата на друг клон.

Сердюк реши, че е по-разумно да не спори. Завъртя ръце над горния клон, а после — над по-долния.

— Сега вече е съвсем друго нещо — каза Кавабата. — Остава да съчиним стихове за това, което виждаме наоколо.

Той затвори очи, помълча няколко секунди, а после гърлено занарежда някаква дълга фраза, но Сердюк не долови в нея нито ритъм, нито рима.

— Имам предвид горе-долу онова, дето си говорехме — поясни японецът. — Как невидими коне пасат невидима трева, и че всичко е къде по-реално от асфалта тук, който в действителност не съществува. Но общо взето е изградено върху игра на думи. Сега е ваш ред. Сердюк се почувства смазан.