Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Обърнах се и се втурнах към къщата. От бузите ми човек сигурно можеше да си запали цигара и през целия път до стаята си (не знам как я намерих в тъмното) със сетни думи проклинах Чапаев с неговия самогон и лук. Проснах се на леглото и се потопих в състояние, близо до комата — вероятно като тазсутрешната.

След малко някой почука на вратата.

— Петка! — чу се отвън гласът на Чапаев. — Къде си?

— Никъде! — измърморих в отговор.

— Ей! — ненадейно се провикна Чапаев. — Браво! Утре ще ти обявя благодарност пред строя. Я как разбираш всичко! Само дето цяла вечер ми се правиш на глупак.

— Какво искате да кажете?

— Помисли си. Какво виждаш в момента?

— Възглавницата — казах аз, — но лошо. И няма нужда пак да ми обяснявате, че тя се намира в съзнанието ми.

— Всичко, което виждаме, се намира в нашето съзнание, Петка. Следователно, не можем да кажем, че нашето съзнание се намира на определено място. Ние не се намираме никъде, просто защото няма точка, където да сме. Тъй че не сме никъде. Сещаш ли се?

— Чапаев — казах аз, — предпочитам да остана сам.

— Е, твоя воля. Утре обаче те искам кукуряк. По обяд тръгваме.

Докато той се отдалечаваше по коридора, дюшемето скърцаше под краката му. Известно време мислих върху думите му — първо за „никъде“-то, а после за неясното тръгване утре по обяд. Е, можеше да изляза от стаята и да му обясня, че няма да мога да тръгна наникъде, защото се намирам „никъде“. Но не ми се искаше да го правя — страшно ми се спеше и всичко останало ми се струваше маловажно и отегчително. Заспах и дълго време сънувах как тънките пръсти на Анна галят ребрестата цев на картечницата.

Събудих се, защото на вратата отново се почука.

— Чапаев, нали ви помолих да не ме закачате. Оставете ме да си почина преди боя.

— Не съм Чапаев. Котовски съм. Повдигнах се на лакти.

— Какво обичате?

— Трябва да поговорим.

Извадих пистолета от джоба си, сложих го на леглото и го завих с одеялото. Кой го знае какво иска. Предчувствах, че е във връзка с Анна.

— Заповядайте, влезте.

Вратата се отвори и Котовски влезе. Изглеждаше много по-различен отколкото през деня — сега беше по халат с пискюли, а под халата се подаваше раирано долнище на пижама. В едната си ръка държеше свещник с три запалени свещи, а в другата — бутилка шампанско и две чаши. Като видях шампанското, предположението ми, че Анна му се е оплакала от мен, се затвърди.

— Сядайте — посочих стола.

Той сложи шампанското и свещника на масата и седна.

— Тук пуши ли се?

— Моля.

Котовски запали и направи някакъв странен жест — прокара разперени пръсти през черепа си, сякаш да отметне невидимия си перчем. Помислих си, че някъде вече бях виждал подобно движение и веднага се сетих къде — в бронирания влак на Чапаев. Почти по същия начин оправи остриганата си коса Анна. Хрумна ми, че двамата принадлежат към някаква странна секта, оглавявана от Чапаев, и бръснатите глави са свързани с техните ритуали. В следващия момент обаче разбрах, че към тази секта принадлежим всички ние, дето трябва за пореден път да сърбаме стоварилата се върху Русия свобода и непременно придружаващите я въшки. Засмях се.

— Какво ви става? — попита Котовски и повдигна едната си вежда.

— Ами помислих си за днешния ни живот. Бръснем главите си, за да не въшлясаме. Кой би могъл да си го представи преди пет години? Невероятно.

— Чудна работа — каза Котовски — точно за същото си мислех и аз. Какво стана с Русия? Затова дойдох. Нещо като импулс. Искам да си поговорим.

— За Русия ли?

— Точно така — каза той.

— Какво има да си говорим — попитах, — всичко е пределно ясно.

— Не, имам предвид — кой е виновен?

— Не знам — отвърнах, — вие как мислите?

— Интелигенцията. Че кой друг? Той ми подаде пълната чаша.

— Интелигентът — каза той с мрачна физиономия — най-вече руският, способен да живее само на чужд гръб, има една гнусна инфантилна черта. Никога не се страхува да нападне нещо, дето подсъзнателно му се вижда праведно и законно. Като дете, което не се страхува да стори зло на родителите си, понеже знае, че не го очаква нищо повече от наказанието да го сложат в ъгъла. От чуждите хора по го е страх. Същото е и с въпросната мерзка класа.

— Не успявам да проследя мисълта ви.

— Както и да се гаври с устоите на създалата го империя, интелигентът много добре знае, че нравственият закон в нея все пак е съществувал.

— Нима? Защо?

— Защото, ако нравственият закон в нея е бил мъртъв, той никога нямаше да посмее да погази нравствените й устои. Наскоро препрочитах Достоевски, и знаете ли какво си помислих?

Бузата ми неволно трепна.

— Какво? — попитах.

— По своята природа доброто е всеопрощаващо. Помислете си: всички днешни палачи едно време са ги изпращали по сибирските села, където те по цели дни са ходили на лов за зайци и пъдпъдъци. Не, интелигентът не се страхува да погазва светините. Интелигентът се страхува само от едно — да засяга темата за злото и неговите корени, защото с основание допуска, че тутакси могат да го нае… т с някой телеграфен стълб.

— Доста силен образ.

— Много е приятно да флиртуваш със злото — разпалено продължи Котовски, — няма никакъв риск, а изгодата е очевидна. Ето откъде се взема огромната армия от доброволни подлеци, нарочно бъркащи понятията горе и долу и дясно и ляво, разбирате ли? Всички тези пресметливи сутеньори на духа, тези хора, изцедени като Чернишевски, изпонамушкани като Рахметов, разложени като Перовски57, надрусани с кокаин като Кибалчич58, всички тези…

— Разбирам.

Котовски отпи една глътка от шампанското.

— Между другото, Пьотър — каза небрежно той, — като стана дума. Чух, че сте имали кокаин.

— Да — отвърнах, — истина е. Щом самият той изскочи в разговора ни…

Бръкнах в чантата, извадих отвътре кутията и я сложих на масата.

— Почерпете се.

Не се наложи да го подканям повторно. Белите пътечки, които направи върху масата, приличаха по-скоро на недостроени магистрали. Той извърши всички необходими манипулации и се облегна назад. Изчаках го любезно около минута и го попитах:

— И често ли си мислите за Русия?

— Когато живеех в Одеса, си мислех поне по три пъти на ден — глухо каза той. — Стигал съм дотам, че ми е потичала кръв от носа. После зарязах. От нищо не искам да завися.

— Ами сега какво стана? Достоевски ли ви обърка работите?

— А, не — отвърна Котовски. — Една вътрешна драма. Хрумна ми неочаквана мисъл.

— Григорий, много ли държите на своите коне?

— Защо? — попита той.

— Можем да направим размяна. Давам половината от тази кутия срещу вашата каляска.

Котовски ме стрелна с остър поглед, после вдигна кутията от масата, надникна в нея и каза:

— Вие сте истински изкусител. За какво са ви моите коне?

— За да се возя. За какво друго?

— Е, добре, съгласен съм. В багажа си случайно имам аптекарски везни…

— Вземете си на око — казах, — получих го без особени усилия.

Той извади от джоба на халата сребърната си табакера, изтърси от нея цигарите, после взе джобното си ножче и с острието му като с малка лопатка пресипа там част от прашеца.

— Няма ли да се изсипе?

— Не се безпокойте, имам тази табакера от Одеса. Тя е специална. Конете са ваши.

— Благодаря.

— Да пием за сделката?

— С удоволствие — казах аз и вдигнах чаша.

Котовски допи шампанското, стана, прибра табакерата в джоба си и вдигна свещника.

— Е, благодаря за разговора. И за Бога, простете ми нощното нахлуване.

— Лека нощ. А вие ми позволете да ви задам един въпрос. Понеже споменахте, бихте ли ми казали, каква е вътрешната драма, дето се лекува с кокаин?

— В сравнение с драмата на Русия тя е нищо — отвърна Котовски, кимна набързо, по военному, и веднага излезе.

Известно време се опитвах да заспя, но не успях. Първо си мислех за него — трябва да призная, че ми бе направил доста добро впечатление. Беше човек със стил. После се върнах към разговора с Чапаев, неговото „никъде“ и всичко останало. На пръв поглед беше просто. Той ми предлагаше да отговоря на въпроса дали аз съществувам благодарение на света или светът съществува благодарение на мен. Е, нещата опираха до баналната диалектика, но имаше една плашеща страна и чрез наглед идиотските си въпроси за мястото, където става всичко, той майсторски ми я бе посочил. Щом целият свят съществува в мен, тогава къде съществувам аз? А ако аз съществувам в този свят, тогава на кое място се намира моето съзнание? Би могло да се каже, че от една страна светът съществува в мен, а от друга — аз съществувам в него. Просто сме двата полюса на един смислов магнит, но цялата работа беше там, че магнитът, диалектическата диада нямаше къде да бъде сложена.

Тя нямаше къде да съществува!

Защото за нейното съществуване беше необходим някой, в чието съзнание тя да възникне. А той също няма къде да съществува, защото всяко „къде“ може да се появи само в съзнанието, за което просто няма друго място, освен създаденото от самото него. Но къде е било то, преди да създаде мястото за себе си? В самото себе си? Но къде?

Изведнъж ме достраша да съм сам. Наметнах си китела и излязох в коридора. В синкавото сияние на грейналата отвън луна видях парапета на водещата надолу стълба и заслизах към изхода.

Разпрегнатата каляска стоеше пред вратата. На два-три пъти я обиколих, възхищавайки се на плавните й линии — лунната светлина ги правеше сякаш още по-очарователни. Някъде наблизо се чу пръхтене. Озърнах се и видях Чапаев — с четка в ръката беше застанал до коня и разресваше гривата му. Приближих се до него и спрях. Той ме погледна. Интересно, помислих си аз, ако го попитам къде се намира неговото „никъде“, какво ли ще ми отговори? Неизбежно ще трябва да определи тази дума чрез самата нея и неговото положение в диалога ни щеше да стане не по-добро от моето.

— Не можеш да заспиш ли? — попита Чапаев.

— Да — казах аз. — Зле ми е.

— Какво, не си ли виждал друг път пустота?

Разбрах, че с думата „пустота“ той нарича именно „никъде“-то. Преди няколко минути го осъзнах за първи път в живота си.

— Не — отговорих. — Никога.

— Ами тогава какво си виждал, Петка? — топло попита Чапаев.

— Хайде да сменим темата — отговорих. — Къде са конете ми?

— В конюшнята — каза Чапаев. — Само че откога са твои, а не на Котовски?

— От около четвърт час.

— Хм. Внимавай с Гриша, той не е толкова наивен, колкото изглежда.

— Вече го разбрах. Знаете ли, Василий Иванович, все не мога да пропъдя от главата си вашите думи. Майстор сте да озадачавате хората.

— Така е — каза Чапаев и със сила прокара четката по разбърканата грива на коня — майстор съм. А после като почна и с картечницата…

— Но ми се струва, че и аз го мога.

— Опитай.

— Добре — рекох. — И аз ще ви задам една поредица от въпроси за местоположението.

— Хайде, хайде — промърмори Чапаев.

— Да започнем по ред. Вие сега например, разресвате гривата на този кон. Той къде се намира?

Чапаев ме изгледа с изненада.

— Петка, какво ти става, да не си мръднал?

— Моля?

— Ами ето го.

Няколко секунди мълчах. Изобщо не бях готов за подобен обрат. Чапаев скептично поклати глава.

— Знаеш ли, Петка, я по-добре иди да спиш. Усмихнах се глупашки и тръгнах обратно към къщата.

Домъкнах се някак до леглото, изтегнах се на него и започнах бавно да потъвам в поредния кошмар, чиято неизбежност бях усетил още на стълбите.

Той не ме накара да чакам дълго. Започнах да сънувам някакъв синеок рус човек, вързан за странно кресло, подобно на зъболекарски стол. В съня си ясно съзнавах, че фамилията му е Сердюк и че каквото става с него сега, скоро трябва да се случи и на мен. Към ръцете на Сердюк се точеха разноцветни кабели, включени в динамомашина със застрашителен вид. Стигна ми трезвост да се досетя, че машината се достроява от моя ум. Двама души с бели престилки, наведени над нея, въртяха ръчката й. Отначало я въртяха бавно и човекът на стола само потрепваше и попрехапваше устни, но постепенно движенията им започнаха да се ускоряват и по тялото на омотания за креслото една след друга взеха да преминават вълни от силни конвулсии. Накрая стана нетърпимо.

— Стига! — помоли той.

Но неговите инквизитори заработиха още по-бързо.

— Спрете това динамо — изрева с всички сили той, — спрете това динамо! Динамо! Ди-на-мо!! ДИ-НА-МО!!!

(обратно)

6

— Следваща спирка — „Динамо“, — съобщи гласът от високоговорителя.

Пътникът, седнал отсреща — един много странен наглед човек със сипаничаво кръгло лице, с мръсен ватен халат и чалма със следи от зелена боя — улови празния поглед на Сердюк, втренчен в него от няколко минути, почеса се по ухото, вдигна два пръста към чалмата си и каза високо: