Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Впрочем, все пак с Анна бяха настъпили някои промени. Сигурно заради осветлението ми се стори, че косата й е станала по-къса и малко по-светла. Вместо със снощната тъмна рокля бе облечена с някаква странна полувоенна униформа — черна пола и широк жълтеникав френч, по чийто ръкав трепкаха пъстри отблясъци от гарафата, пречупваща един слънчев лъч; гарафата стоеше на масата, а масата се намираше в някаква непозната стая. Но най-интересното е, че навън беше лято — зад прозореца в зноя на пладнето се поклащаха сребристозелените, сякаш прашни върхари на тополите.

Помещението приличаше на стая в евтин провинциален хотел — масичка, два тапицирани стола, мивка на стената и лампа с абажур. Нищо общо с купето от препускащия през зимната нощ влак, където бях заспал предната вечер.

Повдигнах се на лакът. Изглежда движението ми бе за Анна напълно неочаквано — тя изтърва книгата и ме изгледа вторачено.

— Къде съм? — попитах и седнах в леглото.

— За Бога, не ставайте — каза тя и се надвеси над мен. — Всичко е наред. Вие сте вън от опасност.

Мекият натиск на ръцете й ме накара да легна по гръб.

— Но мога ли да знам поне къде съм? И защо е лято?

— Да — рече тя и се върна на стола си, — лято е. Нищичко ли не помните?

— Много добре си спомням всичко. Само не разбирам как тъй пътувах с влака, а после изведнъж се озовавам тук.

— Доста често бълнувахте — отговори тя, — но нито веднъж не дойдохте в съзнание. През повечето време бяхте в кома.

— В каква кома? Помня, че пихме шампанско, слушахме Шаляпин… И тъкачите… А после този странен господин… Другарят… А бе, Чапаев. Чапаев взе че откачи вагоните.

Сигурно поне една минута Анна недоверчиво ме гледа в очите.

— Колко странно — каза най-после.

— Кое е странно?

— Че помните точно това. А после?

— После ли?

— Ами да, после. Помните ли, например, боя на спирка Лозовая?

— Не — отвърнах аз.

— А преди боя?

— Преди ли?

— Да, преди. Защото при Лозовая вече командвахте ескадрон.

— Какъв ескадрон?

— Петя, при Лозовая се бихте геройски. Ако тогава не бяхте атакували с ескадрона си откъм левия фланг, всички щяхме да сме загинали.

— Коя дата сме днес?

— Трети юни — каза тя. — Знам, че при раняване в главата подобни неща се случват, но… Разбирам да сте изгубили цялата си памет, но тази странна избирателност ме изненадва. Макар че аз не съм медик. Може да е нормално.

Вдигнах ръце към темето си и се стреснах — дланите ми докосваха обрасла с къса четина билярдна топка. Бях остриган гола глава като болен от тиф. Имаше и още една особеност, някаква гладка издутина на кожата ми. Опипах я и разбрах, че е дълъг белег, минаващ косо през целия ми череп. Имах усещането, че са ми залепили парче каиш.

— От шрапнел е — каза Анна. — Белегът е голям, но няма страшно. Куршумът само ви е одраскал. Дори не е засегнал костта. Но травмата явно е сериозна.

— Кога е станало? — попитах.

— На втори април.

— И оттогава не съм идвал в съзнание?

— На няколко пъти идвахте. Буквално за по три-четири секунди и толкова.

Затворих очи и известно време се опитвах да видя в спомените си поне нещо от онова, за което говореше Анна. Но в чернилката нямаше нищо, освен припламващи ивици и петна.

— Нищо не помня — казах и още веднъж опипах главата си. — Нищичко. Помня само съня си — че съм в Петербург и в някаква мрачна зала ме удрят по главата с бюста на Аристотел. Той всеки път се пръсва на парчета и после всичко започва отново… Готика… Сега обаче разбирам каква е работата.

— Поначало бълнуването ви е много интересно — рече Анна. — Вчера половин ден споменавахте за някаква Мария и че я улучил снаряд. Много объркана история, наистина. Не успях да разбера каква ви се пада Мария. Изглежда сте я срещнали по пътищата на войната.

— Никога не съм познавал никаква Мария. Освен ако не броим един скорошен кошмар…

— Успокойте се — каза Анна. — Нямам намерение да ви ревнувам от нея.

— Много жалко — отговорих и провесих крака към пода. — Моля ви, не смятайте за просташко това, че разговарям с вас по долни дрехи.

— Не бива да ставате.

— Но аз се чувствам чудесно. Бих искал да взема един душ и да се облека.

— В никакъв случай.

— Анна — попитах аз, — щом командвам ескадрон, би трябвало да имам ординарец, нали?

— Разбира се, че имате.

— Докато ние си приказваме, той сигурно пак се е напил като прасе. Бихте ли ми го изпратили? И още нещо — къде е Чапаев в момента?

Най-интересното е, че моят ординарец (един мълчалив жълтокос мъжага с дълго туловище и къси криви крака на кавалерист — нелепо съчетание, което го правеше да прилича на обърнати клещи) наистина беше пиян. Той ми донесе дрехите — сиво-зелена куртка без пагони (затова пък с нашивка на ръкава заради раняването), син брич с двойни червени лампази и чифт чудесни меки кожени ботуши. Хвърли върху кревата и рунтава черна папаха, шашка с гравиран надпис: „На Пьотър Пустота за проявена доблест“, кобур с браунинг и чантата на фон Ернен. Щом я зърнах, едва не ми призля.

От съдържанието й не липсваше нищо, само дето кокаинът в кутията беше понамалял. Вътре открих също малък бинокъл и бележник. Една трета от него бе изписана, без никакво съмнение, със собствената ми ръка. Повечето бележки ми бяха съвсем неясни — отнасяха се за коне, сено и хора, чиито имена нищо не ми говореха. Но пък прочетох няколко фрази, съвсем характерни за мен:

„Християнството и др. религ. може да се разглеждат като съвкупност от различно отдалечени обекти, които излъч. опред. енерг. Как ослепително сияе фигурата наразпнатия Бог! И колко глупаво е хр. да бъде наричано примитивна система! Ако се замислим, Русия е била тласната към революция не от Распутин, а от неговото убийство.“

И още, две страници по-нататък:

„В живота всички «успехи» трябва да бъдат съотнасяни към интервала от време, необходим за постигането им; ако този интервал е прекалено дълъг, тогава повечето постижения в една или друга степен се обезсмислят; всяко от постиженията (или поне практическите), ако бъде отнесено към продължителността на целия живот, в крайна сметка ще е равно на нула, защото след смъртта нищо няма значение. Да не забравя за надписа на тавана.“

За надписа на тавана изглежда бях забравил безвъзвратно. Преди време за подобни бележки изразходвах по един такъв тефтер на месец. Всеки от тях изглеждаше пълен със смисъл и значение и някой ден непременно щеше да потрябва. Но когато това бъдеще дойде, бележниците бяха изчезнали някъде, животът навън бе станал съвсем различен и в крайна сметка аз се озовах на пронизващо студения булевард „Тверской“ с револвер в джоба на палтото. Пак добре, помислих си, че срещнах стар приятел.

След като се облякох (ординарецът не беше донесъл партенки и се наложи да си ги правя от чаршафа) известно време се колебах, но накрая все пак си сложих папахата — тя смърдеше гадно, но бръснатата ми глава ми се струваше доста уязвимо място. Оставих шашката на леглото, а пистолета извадих от кобура и прибрах в джоба — не понасям да плаша хората с оръжие, пък и така по-бързо можех да го извадя. Погледнах се в огледалото над мивката и останах доволен — папахата придаваше на небръснатото ми лице някаква дива гордост.

Анна стоеше долу, в подножието на широката полукръгла стълба, по която слизах.

— Каква е тази къща? — попитах аз. — Прилича на запустяло имение.

— Точно така е — отговори тя. — Тук е щабът ни. И не само той — тук живеем. От времето, когато командвахте ескадрона, много неща се промениха, Пьотър.

— И все пак, къде е Чапаев?

— В момента е извън града — каза Анна, — но скоро трябва да се прибере.

— Между другото, що за град е това? — попитах.

— Нарича се Алтай-Виднянск. Заобиколен е от планини. Направо не ми е ясно как може на подобни места да се създават градове. Отбраното общество са неколцина офицери, две-три странни личности от Петербург и местната интелигенция. Жителите тук едва са чували за войната и революцията. А в околностите болшевиките се занимават с подстрекателства. С други думи — дупка.

— Тогава какво търсим тук?

— Изчакайте Чапаев — отговори Анна. — Той ще ви обясни.

— Ако ми разрешите, ще се разходя из града.

— В никакъв случай — категорично каза тя. — Разберете, че току-що дойдохте в съзнание. Може да изпаднете в криза или не знам какво още. Ами ако ненадейно, тъй както си вървите по улиците, припаднете?

— Много съм трогнат от вашата загриженост — отвърнах, — но ако тя е искрена, ще трябва да ме придружите.

— Не ми остава друго — въздъхна Анна. — Къде по-точно искате да отидете?

— Ами в някой ресторант — казах аз, — нали знаете, както обикновено в провинцията, с повяхнала палма в някоя каца и топъл херес в гарафите. Би било чудесно. И да сервират кафе.

— Наблизо има едно място — отговори тя, — но там няма палма. Мисля, че и херес няма.

Град Алтай-Виднянск беше предимно с малки дървени къщи на по етаж или два, доста отдалечени една от друга. Те бяха заобиколени от високи дъсчени огради, боядисани най-често в кафяво, а зад тях зеленееха стари запуснати градини, така че къщите почти не се виждаха през плътната завеса от листа. Пò към центъра, към който двамата с Анна се спуснахме по стръмна павирана улица, вече имаше зидани сгради, пак не по-високи от два етажа. Видях две-три живописни чугунени огради и пожарна кула, в чийто вид се долавяше нещо германско. Като цяло това бе едно типично, тихо и светло, потънало в цъфнали люляци провинциално градче с девствен чар. Наоколо се издигаха планини и то сякаш лежеше на дъното на образувана от тях чаша. Централният площад с невзрачен паметник на Александър Втори беше най-ниското му място. Прозорците на ресторант „Сърцето на Азия“, където ме заведе Анна, гледаха тъкмо към паметника. Помислих си, че всичко тук направо плаче да бъде възпято в поема.

Ресторантът беше хладен и тих; нямаше палма в каца, но пък в ъгъла на залата стоеше препарирана мечка с алебарда в лапите. Салонът беше почти пуст. На една от масите се черпеха двама доста неугледни офицери. Когато с Анна минавахме край тях, те вдигнаха погледи към мен и тутакси равнодушно ги извърнаха. Да си призная, не бях наясно дали сегашното ми положение ме задължава да открия по тях огън с браунинга си или не. Ако можех обаче да съдя по спокойната реакция на Анна, май не се налагаше. Още повече, че пагоните от униформите им бяха отпрани. Двамата с Анна седнахме на съседната маса и аз поръчах шампанско.

— Нали щяхте да вземете кафе? — попита тя.

— Точно така — отговорих. — Денем обикновено не пия.

— Тогава къде е причината?

— Изключително във вас.

— Хм. Много мило, Пьотър. Но още отсега искам да ви помоля нещо. За Бога, не започвайте пак да ме ухажвате. Да се впусна в евентуален роман с един ранен кавалерист в град, където има проблеми с водата и газта, никак не ми харесва.

Не бях очаквал друго.

— Е, добре — казах, когато сервитьорът сложи бутилката на масата, — щом предпочитате да ме смятате за ранен кавалерист… Но в такъв случай аз за каква да ви смятам?

— За картечарка — отвърна Анна. — Ако предпочитате поточно — за луисистка. Дисковият „Луис“ по ми харесва.

— Знаете ли, като кавалерист мразя вашата професия. Няма по-лоша перспектива от конна атака срещу картечница. Но понеже става дума за вас, вдигам чаша за картечното дело.

Чукнахме се.

— Анна, бихте ли ми казали, какви са тези офицери на съседната маса? — попитах аз. — Изобщо каква е властта в този град?

— Ами общо взето градът е завзет от червените, но в него има и бели. Или, може да се каже, че е завзет от белите, но в него има и червени. Тъй че най-добре е човек да носи неутрални дрехи. Горе-долу както ние сега.

— А къде е нашият полк?

— Искате да кажете дивизия. Тя е пръсната по фронта. Сега имаме съвсем малко хора, не повече от една трета ескадрон. Но понеже наблизо няма значителни вражески сили, можем да смятаме, че сме в безопасност. Тук е глуха провинция, спокойствие. Разхождаш се из улиците, виждаш довчерашните си врагове и си мислиш: нима причината, поради която само допреди няколко дни бяхме готови да се убиваме взаимно, е реална?

— Разбирам ви — казах аз. — По време на война сърцето закоравява, но стига човек да погледне нацъфтелите люляци и изведнъж започва да му се струва, че писъкът на снарядите, дивашките крясъци на конниците, барутният дим, смесен със сладникавия мирис на кръв, са нещо нереално, че всичко е мираж, сън.

— Точно така — рече Анна. — Въпросът е доколко нацъфтелите люляци са реални. Дали и те не са същият сън.

Виж ти, помислих си аз, но реших да не задълбавам в темата.

— Анна, каква е сега ситуацията по фронтовете? Имам предвид общото положение.

— Честно да ви призная, не знам. Както казват напоследък, не съм в час. Тук няма вестници, а слуховете са най-различни. Пък и всичко вече ми омръзна. Превземат и отстъпват някакви неясни градове с безумни имена — Бугуруслан, Бугулма или примерно… как беше… Белебей. Но къде се намират, кой ги превзема и кой ги отстъпва — не е много ясно и най-вече не е особено важно. Е, войната си се води, но да говори човек за нея стана нещо като mauvais genre46. Общо взето, струва ми се, че във въздуха витае умора. Някакъв спад на ентусиазма.