Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Потънах в дълбоко мълчание, защото се замислих върху думите й. Някъде далеч отвън изцвили кон, после долетя викът на файтонджия. Единият от офицерите на съседната маса най-сетне улучи вената си с иглата. През последните пет минути той безуспешно се бе мъчил да го стори, като силно се изпъваше назад, за да вижда скритите си под масата ръце. През цялото време столът му балансираше на задните си крачка и понякога имах чувството, че ей сега ще падне. Той прибра спринцовката в никелираната кутийка и я мушна в кобура. От блясъка, появил се веднага в очите му, личеше, че в спринцовката е имало морфин. Една-две минути той се поклати на стола, а после стовари лакти на масата, сграбчи приятеля си за ръката и с безкрайна искреност в гласа каза:

— Сега се замислих, Николай… Знаеш ли защо болшевиките побеждават?

— Защо?

— Защото в тяхното учение има една жива, пламенна… — той затвори очи и мъчително размърда пръсти да намери подходящата дума, — пълна с екстаз и опиянение любов към човека. Болшевизмът, ако се приеме изцяло, е способен да съживи някаква висша надежда, която дреме в сърцето, нали?

Другият офицер се изплю на пода.

— Знаеш ли, Жорж — мрачно каза той, — ако тия хора бяха обесили леля ти в Самара, дали щеше да приказваш за висша надежда?

Първият офицер затвори очи и няколко секунди мълча. После изведнъж рече:

— Наскоро в града видели барон Юнгерн. Яздел кон, бил с червена пелерина със златен кръст на гърдите и не се боял от никого…

В момента Анна палеше цигара и като чу тия думи, трепна и едва не изтърва кибритената клечка. Помислих си, че трябва да я разсея с нещо.

— Я ми кажете, Анна, какво всъщност стана през това време? Имам предвид, след като напуснахме Москва.

— Сражавахме се — отговори тя. — В боевете вие бяхте същински герой и много се сближихте с Чапаев. По цели нощи разговаряхте с него. После ви раниха.

— Интересно, за какво ли сме си говорили? Анна издуха нагоре тънка струйка дим.

— Защо не го изчакате да се върне и да го питате? Аз се досещам горе-долу за съдържанието на вашите разговори, но не бих искала да се впускам в подробности. То засяга само вас двамата.

— Поне в общи линии, Анна.

— Чапаев — каза тя, — е един от най-задълбочените мистици, които познавам. Предполагам, че във ваше лице е намерил много благодарен слушател и дори ученик. Нещо повече, подозирам, че раняването ви по някакъв начин е свързано с вашите разговори.

— Нищо не разбирам.

— Нормално е — рече Анна. — Той на няколко пъти се опита да говори с мен и аз също нищо не разбрах. Единственото, в което съм сигурна, е, че за няколко часа е способен да докара някой доверчив събеседник до пълна лудост. Чичо ми е много особен човек.

— Ама той чичо ли ви е? — попитах. — Значи, такава била работата. Аз пък бях започнал да си мисля, че ви свързват по-други неща.

— Как може… Впрочем, мислете каквото си искате.

— За Бога, извинете — казах аз, — но след вашите думи за ранения кавалерист си помислих, че може да се интересувате от здрави кавалеристи.

— Само още една просташка реплика и окончателно ще изгубя интерес към вас, Пьотър.

— Значи все пак изпитвате някакъв интерес. Звучи утешително.

— Не се хващайте за думата.

— Защо пък да не се хващам за думи, които ми харесват?

— Просто от съображения за сигурност — отвърна Анна. — Докато бяхте в безсъзнание, доста понапълняхте и те може да не издържат на тежестта ви.

Тя явно не си оставяше магарето в калта. Но все пак беше малко прекалено.

— Мила моя Анна, не разбирам защо се мъчите да ме уязвите. Сигурен съм, че се преструвате. В действителност не сте равнодушна към мен. Разбрах го още щом дойдох на себе си и ви видях до леглото си. И не можете да си представите колко бях трогнат.

— Опасявам се, че ще останете разочарован, ако ви призная защо седях до вас.

— Че какви мотиви може да има човек, който бди край леглото на един ранен, освен искрена… как да го кажа — загриженост?

— Нека съм откровена. Доста ми е неудобно, но сам си го изпросихте. Животът тук е отегчителен, а вашите бълнувания бяха изключително живописни. Та понякога, от нямане какво да правя, идвах да ви слушам. Като говорите сега ми е много по-безинтересно.

Не бях очаквал подобно нещо. За да се съвзема, бавно преброих до десет. После още веднъж. Не ми помогна — изпитвах към нея ясна и чиста омраза от най-висока проба.

— Бихте ли ми дали една от вашите цигари? Анна ми подаде отворената си табакера.

— Благодаря — казах аз. — Вие сте много интересен събеседник.

— Наистина ли?

— Да — отговорих и усетих, че цигарата трепери в пръстите ми, което още повече ме ядоса. — Вашите думи пораждат известни мисли.

— Какви по-точно?

— Преди няколко минути, например, вие подложихте на съмнение факта, че люляците в града са реални. Ето нещо неочаквано и същевременно много руско.

— Какво специфично руско виждате в случая?

— Руският народ отдавна е разбрал, че животът е сън. Знаете ли какво значи думата „суккуб“?

— Да — каза Анна и се усмихна — мисля, че така се наричаше демонът, който се превръща в жена, за да прелъсти някой заспал мъж. Но каква е връзката?

Още веднъж преброих до десет. Чувствата ми не се промениха.

— Най-пряка. Когато в Русия казват, че всички жени са кучки, думата „сука“47 тук е умалителна от „суккуб“. Идва от католицизма. Сигурно помните: Лжедмитрий Втори48, Марина Мнишек49, навред поляци, с две думи, Смут.50 Та оттам е тръгнало. Между другото, панмонголизмът има същият произход — наскоро размишлявах върху това… Да… Но аз се отклоних. Всъщност исках да кажа, че самата фраза: „Всички жени са кучки“ (повторих го с истинска наслада) в действителност означава, че животът, а също и люляците според думите ви, са само сън. Както и всички к-кучки. Тоест, исках да кажа — жени.

Анна дръпна от цигарата си. Скулите й леко порозовяха и нямаше как да не отбележа, че чудесно подчертаха бледото й лице.

— Аз пък си мисля — рече тя, — дали да ви лисна шампанското в мутрата или не?.

— Да ви кажа, не знам. На ваше място не бих го сторил. Още не сме толкова близки.

В следващия момент в лицето ми се вряза ветрило от прозрачни пръски — чашата й беше почти пълна и тя с такава сила лисна шампанското, че за миг ослепях.

— Извинете — смутено продума Анна, — но сам си го…

— Нищо — отговорих аз.

Шампанското притежава една удобна особеност — ако хванеш бутилката, затиснеш гърлото й с палец и я раздрусаш силно, изпод пръста ти започва да блика пяна, докато не изхвърли докрай почти цялото съдържание на бутилката. Мисля, че трикът е бил познат още на Лермонтов. Той има един стих, където недвусмислено разкрива личния си опит: „Така вековната, покрита с мъх бутилка, запазила е струя от кипящо вино“. Е, трудно е човек да строи хипотези за вътрешния свят на някого, който, веднъж решил да обърне своя взор към Злото, в крайна сметка е написал поема за някакъв летящ хусарски полковник. Няма да настоявам, че Лермонтов е поливал жените с шампанско, но намирам, че е доста възможно. Особено като имам предвид колко много са го вълнували въпросите за пола. А се сещам и за непристойните, но абсолютно непреодолими асоциации, възникващи всеки път, когато някоя хубава млада жена стане обект на подобно действие. Трябва да призная, че бях напълно завладян от тях.

Повечето от шампанското се изля върху френча и полата на Анна. Бях се прицелил в лицето й, но в последния момент някакво странно целомъдрие ме накара да отклоня струята надолу.

Тя огледа потъмнялата на гърдите й дреха и сви рамене.

— Вие сте идиот — каза спокойно. — Мястото ви е в някоя психиатрия.

— Не сте единствената, дето мисли така — отговорих аз и сложих празната бутилка на масата.

Настана тягостна тишина. Щеше да е нелепо да продължаваме да обсъждаме отношенията си; да седим един срещу друг и да мълчим пък беше още по-глупаво. Мисля, че Анна чувстваше същото. Изглежда, че в ресторанта само тлъстата черна муха, която методично се блъскаше в прашното стъкло на прозореца, знаеше какво да прави по-нататък. От положението ни измъкна единият от офицерите на съседната маса, този със спринцовката. Напълно бях забравил за тяхното съществуване, но бях сигурен, че в широкия смисъл на думата те също не знаеха какво да правят.

— Ваша милост — чух прочувствения му глас, — ваша милост, ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос?

— Заповядайте — обърнах се към него.

Той държеше в ръцете си едно отворено черно портмоне и докато говореше, надничаше вътре, сякаш там се намираше бележчицата с въпроса му.

— Разрешете да ви се представя: щабс-капитан Овечкин. Случайно чух част от разговора ви. Не, не съм ви подслушвал, разбира се. Просто вие разговаряхте доста високо.

— И какво?

— Наистина ли смятате, че всички жени са мираж?

— Знаете ли — отговорих, като се мъчех да съм колкото може по-любезен, — темата е доста сложна. Накратко, ако намирате за мираж целия този всемир — между другото, обърнете внимание колко дълбоко сродни са думите „всемир“ и „мираж“ — тогава няма никакво основание жените да бъдат отделяни в по-особена категория.

— Значи, все пак са мираж — тъжно изрече той. — Знаех си. Ето тук имам една снимка. Вижте я.

Той ми я подаде. На нея беше увековечена някаква девойка с най-обикновено лице, седнала до саксия с мушкато. С крайчеца на окото си забелязах, че Анна също надникна да я види.

— Годеницата ми Нюра — каза щабс-капитанът. — Тоест, беше ми годеница. Къде е сега, нямам понятие. Щом се сетя за онези дни, те са пред очите ми като на живо. Пързалката на Патриаршите езера или лятно време в имението… А в действителност всичко е минало, отминало е безвъзвратно. И ако не беше се случило, нима нещо в света щеше да се промени? Разбирате ли къде е целият ужас? Никаква разлика.

— Разбирам — кимнах аз, — разбирам, уверявам ви.

— Значи, излиза, че и тя е мираж?

— Така излиза — повторих.

— Аха — със задоволство рече той и се обърна към съседа си, който се усмихваше и пушеше. — Тоест, ваша милост, трябва ли да ви разбирам в смисъл, че годеницата ми Нюра е кучка?

— Какво?

— Ами да — щабс-капитан Овечкин отново се обърна към приятеля си. — Щом животът е сън, значи сънуваме всички жени. Годеницата ми Нюра е жена, следователно и тя е сън.

— Да допуснем. И какво после?

— Нали одеве казахте че „сука“ е умалително от „суккуб“? Да допуснем, че Нюра ме вълнува като жена, а е и мираж. Нима не следва категорично, че тя е кучка? Следва. А знаете ли, ваша милост, до какво водят подобни заявления на публично място?

Погледнах го внимателно. Той беше трийсетинагодишен, имаше мустаци с пшеничен цвят, високо чело с плешивина и дълбоки очи. Целият му вид излъчваше такава концентрация на провинциален демонизъм, че усетих как кипвам.

— Вижте какво — скришом бръкнах в джоба и хванах дръжката на пистолета — май прекалявате. Не съм имал честта да познавам годеницата ви. И не мога да имам мнение за нея.

— Никой няма право — каза щабс-капитанът — да допуска, че годеницата ми Нюра е кучка. Много съжалявам, но при така стеклите се обстоятелства виждам само един изход.

С очи, впити в мен, той сложи ръка върху кобура си и бавно го разкопча. Тъкмо понечих да стрелям, но се сетих, че там държи кутийката със спринцовката си, и ме досмеша.

— Искате да ми направите една инжекция ли? — попитах. — Благодаря, но много мразя морфина. Според мен от него се затъпява.

Щабс-капитанът дръпна ръката си от кобура и се озърна към своя компаньон, пълен младеж със зачервено от жегата лице, който ни слушаше внимателно.

— Махни се, Жорж — рече той, тежко стана от масата и издърпа шашката си от ножницата, — на тоя господин аз ще му направя инжекцията.

Един Господ знае какво щеше да последва. Сигурно след миг щях да го застрелям, без да съжалявам кой знае колко, защото и бездруго цветът на лицето му ясно показваше, че е предразположен към апоплектичен удар и едва ли щеше да живее дълго. Но точно тогава се случи нещо неочаквано.

Откъм вратата отекна глас:

— Никой да не мърда! Само едно движение и ще стрелям! Погледнах натам. На прага стоеше висок широкоплещест човек със сив костюм и алена рубашка. Лицето му беше силно и волево. Ако не го разваляше прекалено малката за мъж брадичка, то щеше да изглежда великолепно като античен барелеф. Човекът беше с обръсната глава и във всяка ръка държеше по един револвер. Двамата офицери замръзнаха на място. Бръснатият господин бързо се приближи до масата и опря револверите в главите им. Щабс-капитанът запримигва.

— Не мърдай — каза господинът. — Не мърдай… Спокойно…

Не щеш ли, лицето му се изкриви в яростна гримаса и той натисна спусъците един по един. Те щракнаха нахалост.

— Чували ли сте за руска рулетка, господа? — попита той. — А?

— Чували сме — отговори офицерът със зачервеното лице.

— Приемете, че сега и двамата играете на нея, а аз съм ви нещо като крупие. Съобщавам ви поверително, че в третото гнездо на всеки от барабаните има по един боен патрон. Ако сте ме разбрали, възможно най-бързо ми дайте знак.

— По кой начин? — попита щабс-капитанът.

— Вдигнете ръце нагоре.

Офицерите вдигнаха ръце; издрънчаването на падналата шашка ме накара да се намръщя.

— Марш оттука — заповяда непознатият — и много ви моля, докато вървите, да не се озъртате. Че може да се ядосам.