Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Офицерите не чакаха да повтори. Напуснаха салона с чевръсто достойнство, като оставиха недопитото вино и димяща в пепелника цигара. Когато излязоха, господинът сложи пистолетите си върху нашата маса и се наведе към Анна, а тя, както ми се стори, го погледна много благосклонно.

— Анна — той вдигна десницата й към устните си, — толкова се радвам да ви видя.

— Здравейте, Григорий. Откога сте в града?

— Пристигнах преди малко — отговори бръснатият господин.

— Тези жребци отвън ваши ли са?

— Мои са.

— И непременно ще ме повозите, нали? Той се усмихна.

— Григорий — рече Анна, — обичам ви.

Бръснатият господин се обърна към мен и ми подаде ръка.

— Григорий Котовски.

— Пьотър Пустота — отговорих аз и му стиснах ръката.

— А, вие бяхте комисарят на Чапаев, нали? Дето ви раниха край Лозовая. Много съм слушал за вас. От все сърце се радвам да ви видя в добро здраве.

— Той още не е оздравял напълно — каза Анна и ме стрелна с поглед.

Котовски седна на масата.

— Какво всъщност се случи между вас и тези господа?

— Имахме малък спор за метафизиката на съня — отвърнах аз.

Котовски прихна.

— Как можете да разговаряте на подобни теми в един провинциален ресторант? Впрочем, чух, че при Лозовая всичко започнало пак от някакъв разговор в бюфета на гарата.

Свих рамене.

— Той не помни нищо — обади се Анна. — Напълно е загубил паметта си. При тежка травма стават такива неща.

— Надявам се скоро да оздравеете — рече Котовски и взе от масата един от револверите си. Като обърна барабана настрани, той няколко пъти вдигна и спусна петлето, изруга тихо и с разочарование поклати глава. С изненада забелязах, че във всички гнезда на барабана имаше патрони.

— Дяволите да ги вземат тия тулски нагани — каза той и ме погледна. — Човек никога не може да е сигурен в тях. Веднъж вече ми създадоха ядове…

После хвърли нагана обратно на масата и тръсна глава, сякаш да отпъди някакви мрачни мисли.

— Как е Чапаев? Анна махна с ръка.

— Пие — отвърна тя. — Не знам какво става, започвам вече да се плаша. Вчера изскочи навън само по риза, с маузер в ръка, стреля три пъти във въздуха, после се позамисли, стреля три пъти в земята и отиде да си легне.

— Лошо, лошо — измърмори Котовски. — Не се ли опасявате, че някой път в подобно състояние може да употреби глинената картечница?

Анна ме погледна изпод вежди и аз се почувствах напълно излишен на масата. Събеседниците ми май също споделяха моето усещане — продължилата пауза стана тягостна.

— Та какво мислят господата за метафизиката на съня, Пьотър? — попита най-после Котовски.

— Нищо особено — отговорих, — глупости. Не са от най-умните. Извинете, но искам да изляза на чист въздух. Заболя ме главата.

— Да, Григорий — каза Анна, — хайде да изпратим Пьотър, после ще решим какво да правим вечерта.

— Благодаря — казах аз, — но ще си ида сам. Наблизо е и помня пътя.

— Ще се видим по-късно — рече Котовски.

Анна дори не ме погледна. Преди още да съм станал от масата, те подхванаха оживен разговор. Стигнах до вратата и се обърнах: Анна се смееше високо и потупваше Котовски по ръката, сякаш го молеше да спре да говори толкова смешни неща.

Когато излязох от ресторанта, видях една лека ресорна каляска с чифт сиви жребци. Сигурно беше колата на Котовски. Свърнах зад ъгъла и поех нагоре по улицата, по която съвсем наскоро бяхме слезли двамата с Анна.

Беше към три часа следобед и печеше непоносимо. Мислех си, колко се бе променило всичко откак се бях събудил — от спокойното ми и безметежно настроение не бе останала и следа. Най-неприятното беше, че от ума ми все не излизаха конете на Котовски. Досмеша ме, че една тъй малка подробност може така да ми развали настроението. По-точно, исках да си върна предишното, когато подобни неща изглеждат смешни, но не можех. Всъщност бях дълбоко уязвен.

Не бяха виновни нито Котовски, нито неговите коне, разбира се. Виновна беше Анна, нейната неуловима и неописуема хубост, която още от първия момент ме накара да доизмисля и да припиша на душата й деликатност и благородство. За мен беше направо немислимо, че някакви си коне могат да направят притежателя им привлекателен в нейните очи. Но въпреки всичко нещата стояха точно така. Изобщо, мислех си аз, много страшно е да смятам, че на една жена й трябва нещо по-специално. Какво? Някакви духовни ценности ли?

Изсмях се високо и две кокошки, които се разхождаха край пътя, побягнаха в различни посоки.

Виж, това вече е интересно, рекох си, защото ако не се самозалъгвам, аз разсъждавам именно така. Детайлно погледнато, в мен има нещо, способно да привлече тази жена и да ме постави в очите й много по-високо от който и да е притежател на чифт коне. Но едно противопоставяне вече крие някаква ужасна пошлост — допусна ли го, аз самият ще низвергна до нивото на чифт коне онова, което според мен тя би трябвало да цени несравнимо повече. Щом за мен тези неща са от един и същи род, откъде-накъде тя ще прави някакви разлики? И после, кое за нея всъщност трябва да стои по-високо? Моят вътрешен свят? Моите мисли и чувства? Направо изстенах от отвращение към себе си. Стига съм се самозалъгвал. От години наред основният ми проблем е как да се отърва от подобни мисли и чувства и да зарежа на някое бунище своя „вътрешен свят“. Но дори да допуснем за миг, че той има някаква стойност, макар и естетическа, нищо не се променя. Всичко прекрасно, съществуващо евентуално в даден човек, е недосегаемо за другите, защото в истинския смисъл на думата то е недосегаемо даже за самия човек. Нима би могъл, втренчил в него вътрешния си взор, той да си рече: ето го, имало го е, има го и ще го има? Нима е възможно по някакъв начин да го притежава, може ли да каже, че то изобщо принадлежи някому? Как да сравнявам с конете на Котовски нещо, просто видяно в най-добрите мигове от живота ми и нямащо към мен никакво отношение? И как бих могъл да виня Анна, че отказва да открие в мен нещо, което самият аз отдавна вече не виждам? Не, наистина е нелепо — защото дори в редките моменти, когато може би съм го откривал, ясно съм чувствал, че не е възможно да го изразя. По никакъв начин. Е, случва се, загледан в залеза навън, човек да употреби най-точната фраза и толкоз. Но нещото, което аз самият казвам, загледан в залезите и изгревите, отдавна вече ужасно ме ядосва. Красотата не е свойствена за моята душа, дори обратното — аз търся в Анна нещо, което никога не съм притежавал. След като я видя, в мен остава само една всепоглъщаща пустота и да я запълнят са способни единствено нейното присъствие, нейният глас, нейното лице. А какво бих могъл да й предложа в замяна на разходката й с Котовски и неговите коне? Самия себе си? С други думи — надеждата си близо до нея да открия отговора на някакъв мъгляв и неясен въпрос, терзаещ душата ми? Абсурд. По-добре е аз да ида на разходка с Котовски и неговите коне.

Спрях и седнах на един изгладен камък край пътя. Беше невъзможно горещо. Чувствах се разнебитен и угнетен; не помня някога толкова да съм се отвращавал от себе си. В момента киселата воня на шампанското, попило в папахата, ми се видя като истинска визитна картичка на моя дух. Наоколо беше равнодушно вцепенено лято, някъде лениво лаеха псета, а от небето с безкраен картечен огън стреляше нажеженото слънце. Щом ми хрумна това сравнение, се сетих, че Анна нарича себе си картечарка; в очите си усетих сълзи и скрих лицето си в шепи.

След няколко минути станах и продължих нагоре. Беше ми поолекнало; нещо повече, всички мисли, дето допреди малко препускаха в съзнанието ми и сякаш ме бяха стъпкали, изведнъж станаха извор на изтънчена наслада. Завладялата ме носталгия беше неописуемо сладка и аз знаех, че само подир час щях да се опитвам да я извикам в себе си отново, но тя нямаше да дойде.

Скоро стигнах до имението. Забелязах, че в двора са вързани няколко коня, които преди ги нямаше. А пък и от комина над едно от крилата на къщата се виеше дим. Стигнах до портата и се спрях. Улицата продължаваше нагоре и се губеше в гъстака зеленина зад завоя. Нататък не се виждаше нито една къща и беше напълно неясно закъде води. Нямах желание да се срещам с никого и щом влязох в двора, тръгнах близо покрай сградата.

— Хайде — викаше някакъв мъжки бас на втория етаж — дай да те перна по челото, глупако!

Там сигурно играеха карти. Стигнах до края на къщата, свърнах зад ъгъла и се озовах в задния двор. Той беше изненадващо живописен — на няколко метра от стената земята се гмурваше надолу, образувайки естествена вдлъбнатина, скрита в сянката на надвесените отгоре дървета. Там ромолеше ручей и се виждаха покривите на две-три стопански постройки. Встрани се издигаше голяма копа сено — досущ като на идиличните селски картинки в „Нива“. Изведнъж безумно ми се прииска да се потъркалям в сеното и тръгнах към копата. Но точно когато ми оставаха още само десетина крачки, иззад дървото изскочи един човек с пушка и мълчаливо ми препречи пътя.

Пред мен стоеше същият башкирец, който ни прислужваше в ресторанта на щабния вагон, а после бе откачил от влака вагоните с тъкачите. Само че сега лицето му бе покрито с рядка черна брадичка.

— Ама чакайте — казах аз, — та ние се познаваме, нали? Просто исках да се потъркалям в сеното, нищо повече. Обещавам ви да не пуша.

Башкирецът изобщо не реагира на думите ми; очите му ме гледаха напълно безизразно. Опитах се да го заобиколя и тогава той направи крачка назад, вдигна пушката и опря щика в гърлото ми.

Обърнах се и поех обратно. Да си призная, в движенията му имаше нещо, което наистина ме уплаши. Когато насочи щика срещу мен, той хвана пушката като копие, сякаш и през ум не му минаваше, че с нея може да се стреля. От жеста му лъхна такава дива степна сила, че браунингът в джоба ми се видя най-обикновен детски тапешник. Впрочем, всичко се дължеше на изпънатите ми нерви. Когато стигнах до ручея, се обърнах. Башкирецът вече не се виждаше. Клекнах над поточето и дълго си прах папахата.

Изведнъж забелязах, че върху ромона на водата като върху звук от някакъв странен инструмент се наслагва един тих и доста приятен глас. В най-близката барака (по стърчащия над покрива комин личеше, че е бивша баня) някой си тананикаше:

— Тихо, тихо, с бяла риза аз съм тръгнал през полето… Като кръстове черковни виждам жерави в небето…

Нещо в тези думи ме трогна. Зачудих се кой ли пее. Изцедих водата от папахата и я пъхнах под колана си, после се приближих до бараката, и без да чукам, отворих широко вратата.

Вътре видях голяма маса от прясно рендосани дъски и две пейки. На масата бяха сложени огромна бутилка с някаква леко мътна течност, чаша и няколко глави лук. На отсамната пейка с гръб към мен седеше човек с чиста бяла риза, пусната над панталона.

— Моля за извинение — казах аз, — това в бутилката да не би случайно да е водка?

— Не — отговори човекът и се обърна, — това е самогон. Беше Чапаев.

Сепнах се от изненада.

— Василий Иванович!

— Здрасти, Петка — широко се усмихна той. — Виждам, че вече си на крак.

Изобщо не си спомнях момента, когато сме минали на „ти“. Но не помнех и много други неща. Чапаев ме гледаше малко лукаво; върху челото му падаше влажен кичур коса, а ризата му бе разкопчана до пъпа. Видът му бе съвсем гуляйджийски и толкова се различаваше от образа в спомените ми, че няколко секунди се колебах дали няма някаква грешка.

— Сядай, Петка, сядай — каза Чапаев и кимна към другата пейка.

— Василий Иванович, нали бяхте заминали? — попитах аз и седнах.

— Върнах се преди около час — отвърна той, — и веднага в банята. Първото нещо в жегите. Но какво питаш за мен, кажи ти как си. Как се чувстваш?

— Нормално — отговорих.

— Станал, турил си папахата и айде в града. Я не се прави на герой. Какви са тия слухове, че паметта ти се била затрила?

— Така е — рекох, като се мъчех да не забелязвам тая негова буфонада с измислено просторечие. — Кой сколаса да ви каже?

— Ами че Семьон, кой друг. Твоят ординарец. Ти вярно ли нищо не помниш?

— Помня само, как се качихме на влака в Москва, но другото ми се губи. Дори не помня при какви обстоятелства сте започнали да ми говорите на „ти“.

Присвил очи, Чапаев няколко минути ме гледа в лицето така, сякаш бях прозрачен.

— Да — каза най-сетне, — виждам. Лоша работа. Мисля, Петка, че ти просто се правиш на утрепан.

— Откъде накъде?

— Прави се, щом искаш — загадъчно продължи Чапаев, — хлапашка ти работа. А пък на „ти“ минахме още при спирка Лозовая, малко преди боя.

— Какъв е бил този бой — попитах и се намръщих. — Чувам го за кой ли път, но нищо не мога да си спомня. Само дето ме заболява главата.

— Е, щом те заболява, недей мисли. Нали искаше да пийнеш? Ами пий!

Чапаев наведе бутилката над чашата, напълни я догоре и я побутна към мен.

— Благодарско — рекох иронично и я изпих. Макар да изглеждаше мътносинкав, самогонът беше превъзходен — мисля, с настойка от някакви билки.

— Искаш ли лук?

— Още не. Но твърде възможно е скоро да я докарам дотам, че да мога и дори да искам да замезя с лук.

— Какво си се умърлушил? — попита Чапаев.

— Нищо — отговорих, — мисля си разни неща.

— Какви неща?

— Василий Иванович, наистина ли ви интересува за какво си мисля?

— Ами да, защо не?

— Мисля си, Василий Иванович, че любовта на една прекрасна жена в действителност винаги е едно снизхождение. Защото човек просто не може да бъде достоен за такава любов.

— К’во, к’во? — свъси вежди Чапаев.

— Хайде стига театро — казах. — Говоря ви сериозно.

— Сериозно ли? Е добре. Тогава виж — снизхождението винаги е от едно нещо към друго нещо. Както към тази долчинка. Твоето снизхождение от кое към кое снизхожда?

Замислих се. Ясно беше накъде клони. Ако кажех, че говоря за снизхождението на красотата към безобразното и страдащото, той веднага щеше да ме попита дали красотата осъзнава себе си и може ли тя да си остане красота, щом осъзнае себе си в това си качество. Не знаех отговора на този въпрос, който през дългите петербургски нощи ме бе докарвал почти до полуда. А ако се подразбираше неосъзнаващата себе си красота, тогава за какво снизхождение можеше да става дума? Чапаев определено не беше наивен.

— Да го кажем така, Василий Иванович, — не снизхождането на едно нещо към друго нещо, а актът на снизхождане като такъв. Нека го наречем онтологическо51 снизхождение.

— А това „N“-то логическо снизхождение къде се проявява? — попита Чапаев, наведе се и извади изпод масата още една чаша.

— Не съм готов да разговарям в такъв стил.

— Тогава хайде да му пийнем още.

Пихме. Няколко секунди колебливо гледах главата лук.

— Не — отри мустаците си Чапаев, — кажи ми къде се осъществява.

— Ако вие, Василий Иванович, сте способен да разговаряте сериозно, ще ви кажа.

— Хайде де, хайде, кажи ми.

— Всъщност няма никакво снизхождение. Просто една такава любов се възприема като снизхождение.