Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Какво чудно има? — отговори Володин. — Едни призраци са привърженици на „Спартак“, други — на ЦСКА. Защо пък трети да не са привърженици на „Динамо“?

(обратно)

7

— Динама! Динама! Къде тръгна, мамка ти!

Скочих от леглото. Някакъв младеж с дрипав фрак, облечен на голо, тичаше из двора след една кобила и крещеше:

— Динама! Спри, мамка ти! Къде тръгна!

Долу пръхтяха коне и се тълпяха безброй червеноармейци, каквито довчера тук нямаше. Всъщност, човек можеше да познае, че са червеноармейци само по неугледния им вид. Бяха облечени както дойде, предимно с цивилни дрехи, следователно, бяха предпочели да се екипират чрез грабеж. В средата на тълпата стоеше един мъж с будьоновски шлем с криво залепена червена звезда. Той ръкомахаше и нещо се разпореждаше. Приличаше извънредно много на комисаря на ивановските тъкачи Фурманов, дето го срещнах на митинга пред Ярославската гара, само че през цялата му буза преминаваше червен белег от шашка.

Не гледах дълго това пъстро гъмжило — вниманието ми бе привлечено от файтона в средата на двора. В него тъкмо впрягаха два чифта врани коне. Беше дълго открито ландо73 с гумени колела, ресори и меки кожени седалки, направени от скъпо дърво със следи от позлата. Имаше нещо неимоверно тъжно в тази луксозна вещ, в тази отломка от един потънал завинаги в небитието свят, чиито обитатели наивно са се надявали да се прехвърлят в бъдещето с ей такива превозни средства. Но в бъдещето бяха успели да се прехвърлят единствено самите превозни средства, и то превърнати в нещо като хунски бойни колесници. Точно такива асоциации пораждаха трите свързани с щанга картечници „Луис“, закрепени в задната част на ландото.

Дръпнах се от прозореца, седнах на леглото и изведнъж се сетих, че бойците наричат подобни колесници с непонятната дума „тачанка“. Произходът на термина бе загадъчен и неясен. Докато си обувах ботушите, изредих наум всички варианти на евентуалната му етимология, но не можах да намеря нито един подходящ. Е, хрумна ми забавният каламбур: „тачанка“ — „touch Anka“. Но след вчерашния разговор с Анна, който само като си спомних, се изчервих и намръщих, нямаше с кого да споделя тази шега.

Горе-долу с такива мисли бързо се спуснах надолу по стълбата и излязох навън. Някой ми каза, че Котовски помолил да се отбия до щабния хамбар и аз, без да губя време, тръгнах нататък. На пост пред входа стояха двама войници с черни униформи, и когато минах край тях, те се изпънаха и ми козируваха. По напрегнатите им лица разбрах, че добре ме познават — за жалост, контузията бе изтрила от паметта ми техните имена.

Котовски със закопчан догоре кафяв френч седеше на масата. Беше сам в стаята. Забелязах мъртвешката бледност на лицето му, покрито сякаш с дебел пласт пудра. Явно още от сутринта здравата се беше заредил с кокаин. До него стоеше прозрачен цилиндър, в който се виеха и бавно се издигаха нагоре малки облачета от разтопено бяло вещество. Беше лампа, направена от спиртник и дълга стъклена колба, и вътре в оцветен глицерин плуваха топчета восък. Преди около пет години в Петербург подобни лампи бяха доста на мода.

Котовски ми подаде ръка. Забелязах, че тя леко потреперва.

— Не знам защо още от сутринта — вдигна той ясните си очи към мен — все мисля какво ли ни очаква след капака на ковчега.

— Смятате ли, че там ни очаква нещо? — попитах аз.

— Може би не се изразих съвсем правилно. Казано по-простичко, мисля си за смъртта и безсмъртието.

— Защо ви е обзело такова настроение?

— О, — хладно се усмихна Котовски, — всъщност, то не ме е напускало още от онзи незабравим случай в Одеса… Впрочем, няма значение.

Той скръсти ръце на гърдите и ми посочи с брадичка лампата.

— Вижте восъка тук. Погледнете какво става с него. Как се нагрява на спиртника и капките му, приели причудливи очертания, се издигат нагоре. При издигането си те изстиват; колкото са по-нагоре, толкова по-бавно се движат. Накрая в даден момент спират и започват да падат там, откъдето са се вдигнали, понякога даже преди да са докоснали повърхността.

— В това има някакъв платоновски трагизъм — замислено казах аз.

— Възможно е. Но аз нямам предвид него. Представете си, че застиналите капки, издигащи се нагоре в лампата, притежават съзнание. В такъв случай у тях веднага възниква проблемът за самоопределянето.

— Несъмнено.

— Е, точно тук започва най-интересното. Ако някое от восъчните топчета смята, че е формата, която е приело, тогава то е смъртно, защото формата се разрушава. Но ако разбира, че е восък, тогава какво може да му се случи?

— Нищо — отговорих аз.

— Точно така — рече Котовски. — Тогава то е безсмъртно. Но там е работата, че за восъка е много трудно да разбере, че е восък. Практически е невъзможно да осъзнаеш първичната си природа. Как да забележиш нещо, дето от памтивека е точно пред очите ти? Дори когато очите изобщо не са съществували? И единственото, което забелязва восъкът, е собствената му временна форма. И си мисли, че той самият е тази форма, разбирате ли? А формата е произволна — всеки път възниква под влиянието на хиляди и хиляди фактори.

— Великолепна алегория. Но какво следва от нея? — попитах аз и си спомних снощния ни диалог за съдбините на Русия и лекотата, с която той смени въпроса с темата за кокаина. Нищо чудно сега просто да поискаше да му дам останалия прашец и постепенно да насочваше разговора към него.

— Ами следва, че за капката восък единственият път към безсмъртието е да престане да смята, че е капка и да разбере, че е восък. Но понеже нашата капка е способна да забележи само своята форма, тя през целия си кратък живот се моли на Господ Восък да спаси формата й, макар всъщност въпросната форма да няма нищо общо с нея. Същевременно всяка капчица восък притежава свойствата на цялото му количество. Разбирате ли? Капката от великия океан на битието всъщност е целият океан, свил се за миг до нейните размери. Но как, кажете ми, да го обясним на късчетата восък, дето най-много се страхуват за своята мимолетна форма? Как да им внушим тази мисъл? Защото тъкмо мислите ни носят към спасение или гибел, понеже и спасението, и гибелта всъщност също са мисли. Струва ми се, Упанишадите74 гласят, че умът е кон, впрегнат в колесницата на тялото.

Изведнъж той щракна с пръсти, сякаш му хрумна неочаквана мисъл, и вдигна към мен хладния си поглед:

— А, като стана дума за каляски и коне. Не смятате ли, че половин кутия кокаин за чифт орловски жребци…

Някакъв силен гръм ме блъсна в ушите и аз залитнах. Лампата избухна и заля масата и картата с водопад от глицерин. Котовски отскочи встрани и в ръката му като у фокусник, сякаш отникъде, се появи наган.

На вратата стоеше Чапаев и държеше никелиран маузер. Беше със сив кител, пристегнат с ремъци, носеше папаха с диагонална лента от моаре и бе обут в поръбен с кожа черен брич с тройни лампази. На гърдите му блестеше сребърна пентаграма (сетих се, че я наричаше орден „Октомврийска звезда“) и висеше малък черен бинокъл.

— Добре го рече за капката восък, Гриша — с въздрезгав тенор се обади той, — само че какво ще кажеш сега? За океана на битието?

Котовски смаяно отмести поглед към мястото, където допреди малко стоеше лампата. Върху картата се бе разляло огромно мазно петно. Добре, че фитилът на спиртника угасна при взрива, инак в стаята вече да бе пламнал пожар.

— Форма, восък — кой е създал всичко това? — страховито попита Чапаев. — Отговаряй!

— Умът — отвърна Котовски.

— А той къде е? Покажи ми го.

— Умът е лампата — рече Котовски. — Беше.

— Щом умът е лампата, къде отиваш като се счупи?

— Тогава какво е умът? — объркано попита Котовски. Чапаев стреля още веднъж и куршумът превърна сложената на масата мастилница в облак от сини пръски.

Не знам защо за миг ми се зави свят.

По белите скули на Котовски избиха ярко-червени петна.

— Да — каза той, — сега вече разбрах. Прав си, Василий Иванович. Наистина си прав.

— Ех, Гриша — тъжно продума Чапаев. — Бива ли така? Нали знаеш, че сега не бива да правиш грешки. Не бива. Защото заминаваш там, където вече няма да има кой да те учи. Както кажеш ти, така ще бъде.

Със сведен поглед Котовски се обърна и бързо излезе от хамбара.

— Тръгваме — каза Чапаев и прибра димящия маузер в кобура. — Я да се повозим в каляската, дето вчера я спечели от Гришка. Тъкмо ще си поговорим.

— С удоволствие — съгласих се аз.

— Затова наредих да я приготвят. А Гришка и Анка ще тръгнат с тачанката.

Изглежда, че по лицето ми премина сянка, защото Чапаев се засмя високо и с всичка сила ме тупна по гърба.

Излязохме на двора, проправихме си път през тълпата червеноармейци и се озовахме пред конюшните. Там цареше познатата на всяко кавалеристко сърце тревожно-весела суетня около сбора на отряда, потеглящ на бой. Бойците затягаха седлата, проверяваха подковите и си подмятаха закачки, но в настроението им се долавяше трезва стегнатост и всички струни на душата им бяха обтегнати докрай. Човешките чувства изглежда се предаваха и на конете — те пристъпваха от крак на крак, от време на време цвилеха, и опитвайки се да изплюят мундщука, въртяха тъмните си магнетични очи, сияещи от някаква налудничава радост.

Почувствах, че хипнозата на приближаващата опасност завладява и мен. Чапаев започна да обяснява нещо на двама бойци, а аз отидох при най-близкия кон, вързан за една халка, забита в стената, и зарових пръсти в гривата му. Много добре си спомням този момент — гъстите косми под пръстите ми, възкиселия мирис на съвсем новото кожено седло, петното слънчева светлина на стената пред лицето ми и онова чудно, с нищо не сравнимо усещане за пълнотата, за завършената реалност на мига. Сигурно беше усещането, скрито в думите: „да дишаш с пълни гърди“, „да живееш пълнокръвен живот“. И макар да продължи само един кратък миг, аз за пореден път успях да разбера, че поради самото си естество този пълнокръвен и истински живот никога не трае по-дълго.

— Петка! — извика зад мен Чапаев. — Хайде!

Потупах коня по шията и тръгнах към каляската, поглеждайки изпод вежди тачанката, в която вече се качваха Анна и Котовски. Анна беше с бяла фуражка с червена околожка и с обикновена гимнастьорка, пристегната от коланче с малък велурен кобур. Синият панталон за езда с тесни червени лампази бе пъхнат във високите й обувки с връзки. С тези дрехи изглеждаше влудяващо млада и приличаше на гимназист. Тя улови погледа ми и се извърна.

Чапаев вече беше в каляската. Отпред седеше съшият мълчалив башкирец по прякор Батъй, който във влака сервираше шампанското, а после на своя глупав пост до копата сено едва не ме прободе с щика си. Щом седнах до Чапаев, башкирецът опъна юздите, рече „Дий!“ и ние минахме през портите.

След нас потегли тачанката с Котовски и Анна, а накрая и конниците. Завихме надясно и поехме нагоре по улицата. Всъщност вече не улица, а път, защото нашето имение беше последното на нея. Той се издигаше стръмно нагоре, после завиваше надясно и стигаше до зелена стена от листа.

Вмъкнахме се в нещо като тунел, образуван от сплитащите се над пътя клони. Дърветата бяха доста странни и повече приличаха на прекалено избуяли храсти. Тунелът бе много дълъг или може би така ми се стори, защото пътувахме доста бавно. Слънцето просветваше през листака и блестеше в последните капки утринна роса; зеленината бе тъй ярка и ослепителна, че за момент загубих ориентация. Стори ми се, че бавно падаме в някакъв безкраен зелен кладенец. Притворих очи и ми мина.

Гъсталакът наоколо свърши също така внезапно, както бе започнал. Озовахме се на коларски път към планината. От лявата му страна започваше полегат дол, а отдясно се издигаше изветрена каменна стена с чудно хубав синкав оттенък. Тук-там в пукнатините растяха малки дръвчета. Изкачвахме се още близо четвърт час.

Чапаев седеше на мястото си, затворил очи и сложил ръце върху дръжката на опряната си в пода шашка. Изглеждаше дълбоко замислен или задрямал. Изведнъж се обърна и ме погледна.

— Още ли те измъчват онези кошмари, от които се оплакваше?

— Както винаги, Василий Иванович — отговорих.

— И пак ли тая лечебница?

— О, да беше само тя. Нали знаете, както във всеки сън, там всичко се променя фантастично лесно. Днес например, сънувах Япония. А вчера наистина сънувах лечебницата и знаете ли какво стана? Палачът, дето се разпорежда там, ме кара подробно да изложа на хартия всичко, което ми се случва тук. Каза, че му трябвало за работата. Представяте ли си?

— Представям си — отвърна Чапаев. — Защо не вземеш да го послушаш?

Погледнах го изумен.

— Сериозно ли ме съветвате да го направя? Той кимна.

— Но защо?

— Нали каза, че в кошмарите ти всичко се променя с фантастична бързина. А всяка еднообразна дейност, към която се връщаш в съня си, ти позволява да създадеш в него нещо като фиксиран център. Така става по-реален. Какво по-добро от това да си водиш записките насън? Замислих се.

— Но защо ми е фиксиран център в кошмарите, щом искам всъщност да се отърва от тях?

— Точно за да се отървеш. Понеже човек може да се отърве само от нещо реално.

— Да допуснем. Значи, мога да пиша за абсолютно всичко, което става тук?

— Разбира се.

— А как да ви наричам в записките? Чапаев се засмя.