Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Разбирам — казах. — Ами по-нататък? Игнат изчака следващия куплет.

— Ето — каза той. — Слушай. — „И на сън ми се яви, че съм яхнал коня мой. Конят вран под мен играе и не ще да слуша той.“ Тука пък е скрита цяла мъдрост. Ти си човек образован, сигур знаеш, че в Индия има една стара книга, Ебанишада се казва.

— Знам — отвърнах и веднага си спомних за неотдавнашния разговор с Котовски.

— Та там пише, че на човека умът му е като на казака конят. Все напред го носи. Ама господин баронът казва, че сега при хората работата станала съвсем друга. Никой не можел да озапти коня си, затова той, тъй да се каже, е захапал гема и вече не конникът го команда, ами конят препуска накъдето си иска. Тъй че конникът направо забравя закъде е тръгнал. Накъдето го носи конят — натам. Господин баронът обеща да ни донесе дори една специална книга, „Конникът без глава“ се казва, била написана по истинска случка. Ама все забравя. Много са заети хората. То пак да се благодарим, че…

— И какво по-нататък? — прекъснах го аз.

— Нататък ли? Нататък. „Есаулът се досети и съня ми разгада… Ще изгубиш, той ми каза, момко, клета си глава“. Е, за есаул е ясно — господин баронът има предвид себе си, той вярно си е досетлив. Пък и за главата е ясно — направо си е според Ебанишада. Щом умът така се е разиграл, че не му е ясно, де отива, то се знае, лошо му се пише. Ама тука има още една смисла. Господин баронът съвсем наскоро ми я подшушна. Такава смисла, че всичката хорска мъдрост трябва да я зарежем. Но не бива да съжаляваме, каза господин баронът, не бива, защото не става дума за най-важното. То затуй в песента е казано, че се затриваш не ти, а само клетата ти глава. Пък на нея и без друго тъй й е писано.

Игнат замислено подпря брада на ръцете си и млъкна, заслушан в песента:

Буен вятър — люта хала

пак от изток връхлетя

и отнесе жълта шапка

ех, от клета ми глава…

Почаках малко за коментар, но той не последва. Тогава реших сам да наруша мълчанието.

— Колкото до халата от изток ми е ясно — рекох, — дето се казва ex orienta lux77. Но защо му отнася шапката?

— За да няма какво да го спира.

— А защо шапката му е жълта?

— Ами понеже ние сме Гелугпа. Затова шапките ни са жълти. Ако бяхме Кармапа, шапката щеше да е червена. А ако бяхме Бон-по, като на Дон, тогава щеше да е черна. Но все тая. Щом ще ти се затрива главата, какво значение има за нея, каква й е била шапката? Инак погледнато, там дето почва свободата, никой цвят не важи.

— Да — казах, — господин баронът добре ви е научил. Но кое най-важно нещо започва, когато клетата ти глава се затрие?

— Е, тука е цялата магия — тежко въздъхна Игнат. — Господин баронът пита всяка вечер. И пак никой не може да му отговори, макар всички да се стараят. Знаеш ли поне какво става, когато някое от момчетата отговори на тоя въпрос?

— Откъде да знам.

— Господин баронът веднага го мести в специалния Полк на тибетските казаци. Те са особен род войски. Направо гордостта на цялата Азиатска конна дивизия. Макар че, ако речеш, на полка мястото му не е в конната дивизия, защото тия, дето служат в него, яздят не коне, а слонове.

Помислих, че сигурно си имам работа с някой зевзек, който без много да умува, може да съчини каква ли не измишльотина, но да я накичи с толкова много реални подробности, че макар и за миг, да му повярваш.

— Е, как става тая работа — яхнали слонове, да размахват шашки? — попитах аз. — Някак не е удобно.

— Не е удобно, ама службата си е служба — подсмихна се Игнат и вдигна очи към мен. — Не ми вярваш, нали, господине? Ако щеш. И аз, докато не отговорих на въпроса на господин барона, също не вярвах. Но сега няма нужда да вярвам, защото знам всичко.

— Искаш да кажеш, че си отговорил на въпроса? Игнат важно кимна с глава.

— Затуй сега се разхождам из полето като човек. А не се свивам край огъня.

— И какво си казал на барона?

— Каквото съм му казал, на теб не ти върши работа — отвърна Игнат. — Тоя отговор не идва от устата. Нито от главата.

Помълчахме известно време; Игнат сякаш се бе замислил за нещо. Изведнъж се сепна.

— Ей го, господин баронът идва. Време е с теб да се сбогуваме.

Обърнах се и видях високата суха фигура на барона. Той се приближаваше към нас. Игнат стана; аз за всеки случай сторих същото.

— Е, готов ли си? — попита го баронът, щом се приближи.

— Тъй вярно — отвърна Игнат, — готов съм.

Баронът мушна два пръста в устата си и изсвири като същински бандит. След което се случи нещо абсолютно неочаквано и невъобразимо.

Откъм тясната ивица ниски храсти пред нас ненадейно излезе огромен бял слон. Появи се именно откъм храстите, макар да беше поне десет пъти по-висок от тях. За мен бе абсолютно необяснимо как стана. Не че беше малък в момента, когато се появи, а после, докато идваше, размерите му неколкократно да нараснат. И не че излезе иззад някаква невидима стена, съвпадаща по разположение с тези храсти. От самото начало си беше неправдоподобно огромен и същевременно излезе именно иззад мъничката ивица храсти, където едва ли би могла да се скрие и овца.

Точно както преди няколко минути, ми се стори, че ей сега ще разбера нещо много важно, ей сега ще започна да виждам скритите зад покривалото на реалността ръчки и лостове, задвижващи всичко наоколо. Но това усещане отмина, а огромният бял слон пред мен остана.

Той имаше шест бивни — по три от всяка страна. И аз си помислих, че халюцинирам, но после се сетих, че ако е халюцинация, тогава тя едва ли се различава по естеството си от всичко останало.

Игнат се приближи до слона и бързо се изкатери по наредените му един над друг бивни, образуващи нещо като стълба. Държеше се така, сякаш цял живот из разни степи, които се привиждат някому, се е занимавал само с обяздване на бели слонове с по шест бивни. После се обърна към огъня с мълчаливо насядалите фигурки с маскировъчни дрехи и жълти шапки, махна им за сбогом и сръга слона с пети. Животното тръгна напред, направи няколко крачки, изведнъж лумна ослепителна светлина и слонът изчезна. Светлината беше толкова ярка, че няколко секунди не можех да виждам нищичко, освен жълто-лилавия му отпечатък в ретината на очите си.

— Забравих да ви предупредя, — каза Юнгерн. — По принцип е вредно за очите. В Азиатската ни конна дивизия в подобни случаи ги предпазвахме с превръзка от черен плат.

— Защо, често ли се случва?

— Едно време да — каза баронът. — По няколко пъти на ден. Ако става толкова често, човек може направо да ослепее. Но напоследък хората някак се изродиха. Е, мина ли ви? Виждате ли?

Бях започнал вече да различавам околните предмети.

— Виждам — казах аз.

— Искате ли да ви покажа как е ставало някога.

— Как мислите да го направите?

Вместо отговор баронът извади шашката си от ножницата:

— Ето, вижте.

Загледах острието и върху яркобялата ивица стомана като на киноекран видях някакво подвижно изображение. Беше пясъчна дюна и застанала на нея група от десетина офицери. Някои от тях носеха обикновени военни униформи, а двама иди трима — папахи и маскировъчни казашки балахони78 с нещо като патрондаши на мястото на горните джобове. Всички бяха с черни превръзки на очите и главите им бяха обърнати в една посока. Изведнъж между застаналите на хълма разпознах Чапаев, макар превръзката да скриваше очите му. Изглеждаше доста по-млад, нямаше прошарени коси. С едната си ръка държеше малък полеви бинокъл и гледаше през него, а с другата се потупваше със стика по ботуша. Стори ми се, че човекът с казашката униформа до него е барон Юнгерн, но не успях да го видя по-добре, защото острието се обърна и застаналите на хълма изчезнаха. Сега виждах безбрежния пустинен простор. В далечината, откроени на фона на яркото небе, се движеха два силуета. Взрях се и успях да различа контурите на два слона. Те бяха твърде далеч, за да разпозная ездачите, които наподобяваха просто миниатюрни издатинки върху гърбовете им. Изведнъж на хоризонта пламна ослепителна светлина, а когато тя угасна, бе останал само единият слон. От хълма изръкопляскаха. И тутакси видях второто лумване.

— Барове, така ще остана без очи — казах аз и отместих поглед от острието.

Юнгерн прибра шашката в ножницата.

— Какво е това жълтото в тревата? — попитах. — Да не би нещо да ми се привижда?

— Не, не ви се привижда. Шапката на Игнат е.

— А, дето му я отнесли буйните ветрове? От изток?

— Пьотър, вие наистина сте приятен събеседник — рече баронът, — всичко разбирате. Искате ли да я вземете за спомен?

Наведох се и я вдигнах от земята. Папахата ми ставаше точно. Известно време се чудех какво да правя със своята, но като не успях да измисля нищо по-добро, просто я захвърлих.

— Всъщност, далеч не всичко ми е ясно — казах аз. — Например, изобщо не разбирам… е, откъде намерихте слон в тая пустош?

— Мили Пьотър, наоколо е пълно с невидими слонове, повярвайте ми. В Русия те са повече от гаргите. Но сега бих искал да сменя темата. Вижте, време е вече да се връщате, така че нека накрая ви кажа нещо. Може би най-важното.

— Кое?

— Къде отива човек, успял да се възкачи на трона, който се намира никъде. Ние наричаме мястото Вътрешна Монголия.

— Кои „ние“?

— Приемете, че става дума за Чапаев и за мен — усмихна се баронът. — Макар да се надявам, че в „ние“ след време ще можем да включим и вас.

— А къде е въпросното място?

— Там е цялата работа, че е никъде. Не може да се каже, че се намира еди-къде си в географски смисъл. Вътрешна Монголия се нарича така, не защото е във вътрешността на Монголия. Тя е вътре в човека, който вижда пустотата, макар думата „вътре“ в случая изобщо да не подхожда. И всъщност не е истинската Монголия. Просто така й казват. Най-глупаво би било да се опитам да ви я опиша. Повярвайте ми поне в едно: наистина си струва човек непрекъснато да се стреми нататък. И в живота няма нищо по-хубаво от това, да се озове там.

— А как да видя пустотата?

— Вижте самия себе си — отвърна баронът. — Извинявайте за неволния каламбур.

Позамислих се.

— Мога ли да съм откровен с вас?

— Разбира се — отговори Юнгерн.

— Мястото, където бяхме преди малко — имам предвид черната степ с огньовете — ми се стори доста мрачно. Ако Вътрешна Монголия, за която ми говорите, е нещо подобно, едва ли бих искал да се озова там.

— Знаете ли какво, Пьотър — усмихна се Юнгерн, — когато правите някоя щуротия в кръчма като „Музикалната кутийка“ например, по всяка вероятност виждате горе-долу същото, което виждат и околните. Макар че е доста под въпрос. Но там, където бяхме преди малко, всичко е много индивидуално. Там няма нищо, което да съществува, както се казва, в действителност. Всичко зависи от това, кой го гледа. За мен, например, всичко наоколо тъне в ослепително ярка светлина. А моите момчета — Юнгерн кимна към фигурките с жълти папахи около огъня, — виждат същото, което и вие. По-точно, вие виждате същото, което и те.

— Защо?

— Знаете ли какво е визуализация? — попита баронът. — Когато множество вярващи започнат да се молят на някой бог, той наистина им се явява, и то точно както си го представят.

— В течение съм — казах.

— Същото се отнася и за всичко останало. Светът, в който живеем, е просто колективна визуализация. Учат ни да я правим от момента, щом се родим. По-точно казано, това е единственото нещо, предавано от едно поколение на друго. Когато достатъчен брой хора виждат степта, тревата и лятната вечер, ние също получаваме възможност да ги виждаме. Но каквито и форми да са ни завещани от миналото, в действителност всеки един от нас вижда в живота само отражение на собствения си дух. И ако вие откривате наоколо непрогледен мрак, значи вашето вътрешно пространство е подобно на нощ. Пак добре, че сте агностик. Инак знаете ли колко много най-различни богове и дяволи щяха да щъкат сега из тъмнината?

— Господин бароне… — понечих да попитам, но Юнгерн ме прекъсна.

— Само не си мислете, че в това има нещо унизително за вас. Малцина са хората, готови да признаят, че са досущ като останалите. А нима обичайното състояние на човека не е да седи в тъмното около огън, запален от нечие милосърдие, и да чака да му се притекат на помощ?

— Може би сте прав — рекох аз. — Но какво представлява Вътрешна Монголия?

— Вътрешна Монголия е мястото, откъдето идва помощта.

— А вие ходили ли сте там?

— Да — отвърна баронът.

— Тогава защо сте се върнали?

Той кимна към огъня, около който се бяха струпали смълчаните казаци.

— Всъщност — каза той, — не съм се връщал. Аз и сега съм си там. Докато за вас, Пьотър, наистина е време да се връщате.

Огледах се.

— Къде?

— Ще ви покажа.

Забелязах в ръката му тежък оксидиран пистолет и трепнах. Баронът се засмя.

— Хайде стига де, какво ви става Пьотър? Бива ли толкова да се съмнявате в хората?

С другата си ръка той бръкна в джоба на шинела и извади пакетчето, дадено му от Чапаев. После го разгъна и ми показа една най-обикновена мастилница с черна капачка.

— Гледайте внимателно, само в нея.

С тези думи той я подхвърли, и когато тя отхвръкна нагоре на около два метра, стреля.

Мастилницата се превърна в облак от сини пръски и парченца стъкло, които за секунда увиснаха във въздуха, а после се изсипаха върху масата.

Олюлях се и за да не падна от внезапния световъртеж, се подпрях с ръка на стената. Намирах се до масата с разстланата върху нея безнадеждно повредена карта, а наблизо стоеше онемелият от почуда Котовски. На пода се стичаше глицеринът от счупената лампа.