Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Автор: Пользователь скрыл имя, 23 Марта 2012 в 18:03, доклад

Краткое описание


Като гледам муцуните на конете и лицата на хората, безбрежния жив поток, отприщен по моя воля и втурнал се наникъде през пурпурната залезна степ, често си мисля: къде съм Аз в този поток?

Файлы: 1 файл

Виктор Пелевин Чапаев и Пустота.doc

— 1.69 Мб (Скачать)

— Къде? — попита Володин. — Според мен все тук си седим. Ето, и огънят си гори, и петлите пеят.

— Какви петли, бе? Това е пейджърът на Колян.

— А… Е, значи ще пропеят.

Шурик се подсмихна и си сръбна от шишето.

— Володин, все пак искам да разбера, кой е онзи четвъртият.

— Кой?

— Четвъртият. Ама не помниш ли? Откъде тръгна приказката за вътрешния прокурор, вътрешния адвокат, и оня с вътрешния кеф? Само не мога да разбера, защо е четвърти. Би трябвало да е трети.

— А за подсъдимия забрави ли? — попита Володин. — Дето го съдят? Нали не можеш изведнъж от свой прокурор да станеш свой адвокат. Поне замалко трябва да си и подсъдим. Та той е третият. А четвъртият хал-хабер няма за всички тия постановки. Освен от вечния кеф изобщо няма нужда от нищо.

— Той откъде знае за вечния кеф?

— Кой ти каза, че знае?

— Нали ти го каза?

— Не съм ти казвал такова нещо. Казах ти, че няма нужда да му се обяснява. Това не значи, че знае за кефа. Ако знаеше нещо — Володин наблегна на думата „знаеше“ — щеше да е свидетел по твоето вътрешно дело.

— Ама вътре в мен и свидетели ли има? Я ме открехни.

— Представи си, че изкензаш някое лайно. Вътрешният прокурор казва, че си тъпанар, подсъдимият вижда, че го чака разстрел, а вътрешният адвокат плещи нещо за тежкото му детство.

— Е?

— Но за да може заседанието да започне, нали трябва да си спомниш за лайното, дето си го изкензал?

— Тъй.

— Та като се сетиш, ставаш свидетел.

— Тебе човек ако те слуша — каза Шурик, — вътре ще му се отвори цяла съдебна зала.

— А ти как я мислиш?

Шурик помълча малко, после изведнъж се плесна по бедрата.

— А! — рязко извика той. — Всичко разбрах! Разбрах как да вляза във вечния кеф! За целта трябва да стана четвъртия, нали? От сорта на прокурора или адвоката.

— Точно така. Само че как ще станеш?

— Не знам. Сигурно трябва да поискам.

— Ако го поискаш, няма да станеш четвъртият, ами този, който го е поискал. Разликата е голяма. Защото нали не ставаш прокурор, когато си поискаш, а когато вътре в душата си казваш: „Шурик, ти си лайно“. И чак после вътрешният ти адвокат забелязва, че току-що е бил прокурор.

— Добре — каза Шурик. — Кажи ми тогава как мога да стана четвъртият, ако не го искам?

— Не е важно искаш ли или не искаш. Там е работата, че щом искаш нещо, значи, със сигурност не си този четвърти, а някой друг. Защото четвъртият изобщо нищо не иска. За какво му е да иска нещо си, след като тъне във вечен кеф?

— Виж какво, стига си ме баламосвал. Толкова ли не можеш да ми кажеш с прости думи кой е четвъртият?

— За казване мога да ти кажа какво ли не. Но няма да има смисъл.

— Хайде, опитай все пак.

— Мога да ти кажа, например, че е синът Божи. Преди още да го доизрече, насядалите около огъня изведнъж чуха отвред да пеят петли. Всъщност беше доста странно, защото петли и кокошки наоколо нямаше още от времето на XX конгрес. Кукуригането обаче продължаваше и тези древни звуци пораждаха мисли за магии и страхотии или може би за напиращи към Москва дудаевски конници, препуснали през степта с насочени напред „Стингъри“ и кукуригащи нарочно, за да заблудят военното разузнаване. Като доказателство за последното можеше да послужи фактът, че кукуриганията долитаха все по три наведнъж, след което наставаше кратка пауза. Беше много загадъчно, много. Известно време всички се вслушваха като омагьосани в тази забравена музика, а после или петлите спряха да пеят, или така се сляха с останалия фон, че вече не предизвикваха интерес. Насядалите около огъня вероятно си помислиха, че когато човек е друсан, му се случва какво ли не, и отново се заговориха.

— Непрекъснато ме правиш на абдал — каза Шурик. — Толкова ли не можеш да ми кажеш как да стана четвъртият?

— Нали ти обясних, че ако се ставаше някак, всички отдавна да се кефят. Там е цялата работа, че единственият начин е да престанеш да ставаш какъвто и да било друг.

— Значи, трябва да стана никой, така ли?

— И никой трябва да престанеш да бъдеш. Трябва хем да не ставаш някой, хем да престанеш да си никой, разбра ли? Тогава изведнъж ще те почне! Още преди да си изохкал. И завинаги.

Колян изохка тихо. Шурик го изгледа изпод вежди. Той седеше неподвижно, като вкаменен. Устата му се бе превърнала в триъгълна дупка, а очите му сякаш се бяха обърнали навътре.

— Ама ти адски прекали — каза Шурик. — Сега ще ми се затрие тиквата.

— Нека де, нека — нежно каза Володин. — За какво ти е?

— Не, така не става — каза Шурик. — Ако моята тиква се затрие, твоята пък хич няма да остане.

— Защо? — попита Володин.

— Сети се де, кой ти е тиква на тебе? Ние двамата с Колян. Нали, Колян?

Колян мълчеше.

— Ей, Колян! — извика Шурик.

Той отново не отговори. Седеше С изпънат гръб пред огъня и гледаше право напред, но макар точно срещу него да беше Шурик, а малко по-вляво — Володин, явно не гледаше тях, а наникъде. Но по-интересното бе, че точно над главата му се появи стълб светлина чак до небето.

В първия момент стълбът приличаше на съвсем тънка нишка, но щом Шурик и Володин го забелязаха, изведнъж започна да се разширява и да става все по-ярък и по-ярък. И осветяваше не поляната и насядалите около огъня, а по някакъв странен начин — самия себе си. Отначало стана широк колкото главата на Колян. После обхвана огъня и четиримата наоколо. После изведнъж навред остана само светлината му и нищо повече.

— Атас!84 — долетя от всички страни гласът на Шурик. Всъщност, вече нямаше нито страни, нито гласове.

Вместо глас имаше някакво напомнящо за себе си присъствие, но от напомнянето ставаше ясно, че е Шурик. А смисълът му най-точно се изразяваше с думата „атас“.

— Вярно си е тас. Володин, чуваш ли ме?

— Чувам те — обади се отвред Володин.

— Това ли е вечният кеф?

— Защо питаш мен? Виж сам. Ти сега сам знаеш и виждаш всичко.

— Да… А какво става наоколо? А, да бе… Разбира се. А къде се дяна всичко останало?

— Никъде не се е дянало. Всичко си е на мястото. Я погледни по-хубавичко.

— Ах, ами да. Колян, къде си? Какво става?

— Аз! — екна в сияйната пустота. — Аз!

— Ей, Колян! Обади се!

— Аз!!! Аз!!!

— Я, каква била работата. Кой би могъл да допусне? — възбудено и щастливо продължаваше Шурик. — Никога не съм си го представял. Володин, няма нужда да ми отговаряш, сам ще го разбера… Кой би могъл да си представи… Сега ще ти кажа. Просто защото е невъобразимо! Напълно невъобразимо! Ама съвсем напълно!

— Аз!!! — обади се Колян.

— Значи, на света нямало нищо страшно — продължаваше Шурик. — Абсолютно нищо. Всичко знам, всичко виждам. Мога да видя и да разбера каквото искаш. Дори… Леле, леле… Знаеш ли, Колян, дето онзи път утрепахме Косой, беше грешка. Той изобщо не беше задигнал мангизите. Ами… Ти ги взе, Колян, ти!

— Аз!!! Аз!!! Аз!!! Аз!!!

— Стига дрънка — намеси се Володин, — че ще ни види сметката!

— Ама той е мръсник — ревна Шурик, — на всички им видя сметката!

— Казах, престани. Намерил време да се разправя. Я по-добре погледни себе си.

— Кой себе си?

— Който говори в момента. Него погледни.

— Себе си? Олеле… Да… Олеле…

— Видя ли сега? А казваш, че на света нямало нищо страшно.

— Да бе… Вярно… Леле, мамка му! Володин, вярно е страшно. Много е страшно. Наистина е страшно. Володин, чуваш ли, къде се дяна светлината? Володин? Страх ме е!

— А викаш, че на света нямало нищо страшно — повтори Володин, вдигна глава и с разширени очи погледна пустотата така, сякаш видя нещо в нея.

— Сега — рече той с променен глас и срита Шурик и Колян — спасяваме се. Бързо!

— Володин! Почти не те чувам! — олюлявайки се крещеше Шурик. — Володин, страх ме е! Ей! Колян! Обади се, Колян.

— Аз. Аз. Аз.

— Ей, Колян! Виждаш ли ме? Само не се гледай, че ще стане тъмно. Виждаш ли ме, Колян?

— Аз? Аз?

— Да се спасяваме, към гората, бързо! — отново ги подкани Володин и скочи.

— Каква гора? Няма никаква гора!

— Ти бягай, пък тя ще се намери. Хайде, бягай! И ти, Колян, спасявай се. Среща край огъня.

— Аз?! Аз?! Аз?!!

— Лайна с праз. Казах вече, да бягаме към гората! Шухер!85

 

Дори да допуснем, че огънят, горял на поляната преди няколко часа, наистина е бил една малка вселена, сега вече тя спря да съществува и всички страдания на нейните обитатели угаснаха заедно с тях. Поляната бе тъмна, пуста и невидима и над угасналата жарава се виеше само лек дим.

Изведнъж радиотелефонът в колата иззвъня и в храстите тутакси прошумоля някаква уплашена животинка. Той звъня дълго и някъде към двайсетия сигнал това упорство бе възнаградено. Откъм гората се чу пукот на съчки и бързо приближаващи стъпки, една неясна сянка се втурна през поляната към колата и отекна глас:

— Ало! Акционерно дружество „Ултима Туле“! Да, разбира се, познах, разбира се. Да! Да! Не! Кажи на Серьожа Монголоида да не ме ядосва. Никакви преводи по банков път. В брой без дедесе и късаме договора. Утре в десет в офиса… Не, не в десет, в дванайсет. Край.

Беше Володин. Той затвори телефона, отвори багажника на колата, намери тубата и изля в огъня каквото бе останало в нея. Не стана нищо — изглежда, дори въглените бяха угаснали. Тогава той драсна клечка кибрит, хвърли я и нагоре се изви ярко кълбо жълто-червен огън.

После прибра тубата в багажника, няколко минути събира по поляната съчки и клони, а когато Шурик и Колян се измъкнаха от гората, огънят вече отново бе лумнал на същото място.

Те дойдоха един след друг. Първо се появи Колян. Преди да излезе на поляната, кой знае защо дълго се кри в храстите по края, взирайки се към пламъците с вдигната към челото длан. Най-после събра кураж, приближи се и седна на предишното си място, без да казва нищо. Шурик дойде след десетина минути. Държеше един „ТТ“ с дълъг заглушител, а щом излезе на поляната и огледа Колян и Володин, прибра пистолета под кашмирения си бушлат.

— Никога през живота си повече няма да лизна от тая отрова — глухо каза той, — ако ще пари да ми дават. Из-стрелях два пълнителя, но не знам по кого.

— Не ти ли хареса? — попита Володин.

— В, отначало беше добре — отвърна Шурик, — но после… А бе за какво си говорихме преди взрива?

— Преди кой взрив? — учуди се Володин.

— Ами това… Как да го кажа?…

Шурик вдигна очи към него, сякаш с надеждата, че ще му подскаже търсената дума, но той запази мълчание.

— Добре де — каза Шурик, — най в началото си говорехме за вечния кеф, помня го. После нещо се разсеяхме, дъра-бъра, а после като блесна… Нали извика да бягаме към гората? Като се съвзех, първо си помислих, че е избухнала колата. Че копелетата от „Нефтехимпром“ са ни заложили бомба. Сетне обаче ми светна, че не са. Че блесна, блесна, но не смърдеше на бензин. Значи, нещо с психиката.

— Да — рече Володин. — Така е. Психиката.

— И какво, това ли беше твоят вечен кеф? — попита Шурик.

— Приеми, че да — отговори Володин.

— А как го направи, та всички да го видим?

— Не съм го направил аз. Колян беше. Той ни завлече там.

Шурик погледна Колян, който с недоумение сви рамене.

— Да, — продължи Володин, докато събираше разхвърляните край огъня неща и ги мяташе през отворената врата в колата, — такива ми ти работи. Виж си приятелчето, Шурик. Уж никога не е бил силен в акъла, ама на, успя. Право е казано, блажени са бедните духом.

— Ти да не се стягаш за тръгване? — попита Шурик.

— Стягам се — рече Володин. — Няма време. В дванайсет имаме среща с „Нефтехимпром“. Докато стигнем, докато това-онова…

— Да ти кажа, нищичко не си спомням — заключи Шурик. — Само дето се чувствам странно. За първи път в живота ми се ще да сторя нещо добро. Да помогна на някого ли… и аз не знам. Или да го спася от мъките. Да взема и да спася всички, ама всички…

Той за миг вдигна към звездното небе лицето си, което доби мечтателно и възвишено изражение, и тихо въздъхна. После, вероятно се съвзе, пристъпи към огъня, обърна се с гръб към двамата си спътници, размърда ръце и огнените езици почти мигом угаснаха под удара на тежката струя.

 

След няколко минути колата вече се движеше по междуселския път, приличащ повече на изровен в гората плитък окоп. Колян похъркваше на задната седалка, а Володин на волана се взираше в прорязаната от лъчите на фаровете тъмнина. Шурик размишляваше и хапеше долната си устна.

— Знаеш ли — обади се накрая, — виж какво не можах да разбера. Ти нали каза, че ако вечният кеф те гепи, повече никога няма да свърши.

— Да, никога няма да свърши — Володин се мръщеше и рязко въртеше волана, — но ако влезеш нормално, през вратата. А сега, приеми, че сме се вмъкнали през прозорчето. Затова се задейства сигнализацията.

— Тарикатска сигнализация — каза Шурик. — Много тарикатска.

— Това нищо не е — продължи Володин. — Можеше да ни приберат. Случвало се е. С тоя Ницше например, за когото спомена Колян, е станало точно така.

— Добре де, там като те приберат, къде те пращат? — със странно почитание в гласа попита Шурик.

Информация о работе Виктор Пелевин Чапаев и Пустота