Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

На сцената излезе един плешив младеж с очила. С изненада отбелязах, че за разлика от повечето Фурманови хора, чертите на лицето му са наистина интелигентни и в тях няма нищо животинско. Беше от често срещания тип вечни зевзеци, с лице, набръчкано от честите гримаси на страдание. Той направи знак да му подадат табуретка, опря се на нея с ръце и застана към залата странично, но с лице, обърнато към зрителите.

— Велики Нострадамус — започна той, — отговори, колко още кървавата хидра на врага ще се съпротивлява на Червената Армия.

Той много ясно изговори „а“-то след „н“87, поради което след споменатото име сякаш се появи сянката на някой настрадал се герой от мрачните пролетарски митове. Невидимият Нострадамус отговори:

— Не много.

— А защо тогава кървавата хидра на врага продължава да се съпротивлява? — попита устата.

— Антантата — отговори невидимият събеседник.

По време на отговорите устните на застаналия на сцената не помръдваха, но пък той правеше бързи движения с надупения си задник. Стана дума за политиката, за здравето на вождовете (носеха се слухове, че Ленин е получил поредния инсулт и са го откарали в Горки и че при него пускат да влезе само началникът на охраната), и залата притихна като омагьосана.

Веднага разбрах каква е работата. Някога, много отдавна във Флоренция бях видял един уличен артист, който говореше с корема си и викаше духа на Данте. Застаналият на сцената разиграваше нещо подобно, с тази разлика, че отговорите, давани от „духа“ можеха да те накарат да предположиш, че Нострадамус е пръв марксист в Европа. Че застаналият на сцената говореше с корема си, беше ясно от особеното звучене на отговорите — ниско, някак гукащо и малко мъгляво. Не можех да разбера само, защо му беше изтрябвало да убеждава тъкачите, че говори със задника си.

Наистина изключително интересен въпрос. Отначало си помислих, че на червените тъкачи не бива да се демонстрира разговор с дух, защото според тях не съществуват никакви духове. Но после ме изненада една догадка — изведнъж разбрах, че не е там работата. Страмински или не знам как точно се казваше, бе усетил, че у дадената публика жив интерес може да предизвика само нещо неприлично. В това отношение неговият талант беше напълно неутрален (доколкото знам, говорещите с корема си използват дори не него, а просто умеят да издават звуци, без да отварят устата си), затова му е трябвало да го представи като нещо непристойно-отвратително.

О, колко ме беше яд, че тук го няма някой от символистите, например Сологуб! Или още по-добре Мережковски. Нима би могъл да се намери по-дълбок символ? Или най-точно — по-широк? Такава, мислех си, ще бъде съдбата на всички изкуства в онзи безизходен тунел, към който ни тегли локомотивът на историята. Щом един коремоговорящ циркаджия трябва да прибегне до подобни трикове, за да поддържа интерес към себе си, какво остава за поезията? Тя изобщо няма да намери място в новия свят, или по-точно, място ще има, но стиховете ще са интересни, само ако се знае и е документирано, че авторът им има два х… я или че в най-лошия случай може да декламира със задника си. Защо, мислех си, защо всеки социален катаклизъм в нашия свят води дотам, че на повърхността изплува тъмният бълвоч, който кара всички останали да живеят по неговите подли и законспирирани закони?

Междувременно коремоговорящият предсказа близък крах на царството на капитала, после разправи някакъв допотопен виц, който залата не разбра, и на сбогуване издаде няколко дълги звука от физиологично естество, които аудиторията прие със смях на благодарност.

Конферансието излезе и съобщи моето име. Изкачих се по пружиниращите стъпала, застанах в края на сцената и мълчаливо изгледах събралите се. Трябва да кажа, че гледката не беше от най-приятните. Случва се в стъклените очи на някой препариран глиган или елен да се долови нещо смислено, някакво доизграждано от ума на наблюдателя чувство, което биха изразявали очите на животното, ако изглеждаха точно по същия начин, но бяха живи, а не стъклени. И в случая бе почти така, само че обратно. Макар множеството вперени в мен очи да бяха живи, а отразеното в тях чувство да изглеждаше разбираемо, аз знаех, че те изобщо не изразяват това, което си мисля. Всъщност никога през живота си нямаше да успея да разшифровам едва мъждукащия в тях разум. Пък едва ли си и струваше.

Не всички ме гледаха — Фурманов беше пиян и си приказваше нещо с двамата си адютанти (етимологията на тази длъжност в техния случай несъмнено сочеше към ада). На един от задните редове забелязах Анна — тя с презрителна усмивка дъвчеше сламка. Не мисля, че усмивката бе адресирана към мен, тя дори не гледаше към сцената. Беше със същата дълга рокля от черно кадифе, както преди около два часа.

Изпънах единия си крак напред, скръстих ръце на гърдите си, но продължавах да мълча и да гледам някъде към пътеката между редовете. Скоро в залата се надигна ропот; за няколко секунди той се разрасна и се превърна в доста силен шум, на фона на който ясно се чуваха подсвирквания и подвиквания. Тогава с пресилено тих глас заговорих:

— Господа, моля да ме извините, че се обръщам към вас чрез устата си, но нямах нито време, нито подходящ случай да се науча на приетите тук форми на общуване…

Първите ми думи не чу никой, но към края на фразата шумът стихна дотолкова, че се чуваше бръмченето на рояците мухи над редовете.

— Другарят Фурманов ме помоли да ви издекламирам някакви стихове, нещо революционно. В тази връзка аз като комисар бих искал да направя следната забележка. Другарят Ленин ни предупреждаваше да не се увличаме прекомерно от експерименти в областта на формата. И нека другарят, който бе на сцената преди мен, да не се обижда, да, да, вие, другарю. Дето говорехте с гъза си. Ленин ни учеше, че изкуството е революционно не когато е външно необичайно, а когато дълбоката му същност е изпълнена с пролетарска идея. И като пример ще ви прочета едно стихотворение. В него става дума за живота на разни князе и графове, но същевременно то е образец на пролетарска поезия.

По редовете се възцари окончателна и пълна тишина. Отдавайки сякаш чест на невидим цезар, вдигнах ръка над главата си и в обичайния си стил, без никаква интонация, само с кратки паузи между стиховете, издекламирах следното:

Княгиня Мешчерская имала една чудно хубава дреха —

рокля от черно като испанската нощ кадифе.

Облечена с нея, посрещнала един столичен приятел техен.

А той, щом я зърнал, затреперил и избягал незнайно къде.

„О, каква мъка, каква отмала — княгинята си рече.

— Дали пък да не изсвиря нещо от Брамс написано?“

Докато гостът в това време, скрит зад завесата, разсъблечен

страстно милвал едно геврече, в черен цвят боядисано.

Тази история е невероятна за децата, що дори не са чували,

че освен селската и работническата класи,

у нас едно време експлоататори са съществували,

които са пиели кръвта на народните маси.

Затова пък днес всеки трудещ се има право и може

да си наниже геврече, както някога графове и велможи.

Няколко секунди над редовете цареше тишина, но после изведнъж избухнаха такива аплодисменти, каквито не ми се бе случвало да получавам дори в „Бездомното куче“. С крайчеца на окото си забелязах, че Анна е станала от мястото си и тръгва по пътеката — но в момента това изобщо не ме вълнуваше. Да си призная, бях истински поласкан и дори забравих за всичките си горчиви мисли относно тукашната публика. Като се заканих с юмрук на някой невидим, аз бръкнах в джоба си, извадих браунинга и гръмнах два пъти във въздуха. В отговор последва възторжен рев и канонада от израслата над редовете гора от дула. Поклоних се кратко, слязох от сцената, подминах групата тъкачи, все още ръкопляскащи встрани от естрадата, и поех към имението.

Успехът донякъде ме опияни. Мислех си, че истинското изкуство се различава от фалшификатите по това, че успява да намери път и до най-закоравялото сърце. Изкуството е способно, макар и за миг, да издигне дори най-безнадеждната жертва на световния инфернален88 транс до небесата, до пълната и от нищо не помрачавана свобода. Впрочем, доста бързо изтрезнях. Бодна ме извънредно болезнената за самолюбието ми догадка, че са ми ръкопляскали, просто защото стиховете са им се сторили нещо като мандат, който с още няколко градуса разширява областта на безнаказаното своеволие. Към даденото от Ленин разрешение „граби награбеното“ се добавяше и не много ясното позволение „да си нанижеш геврече“.

Прибрах се в стаята, легнах на дивана и подложил ръце под тила си, зареях поглед нагоре. Осени ме мисълта, че всичко преживяно през последните два или три часа е великолепно отражение на вечната и неизменна съдба на руския интелигент. Тайно да пише стихове за червени знамена, а да печели от оди за имения ден на началника на полицията. Или обратното: с вътрешния си взор да вижда последното явяване на Негово величество, а на глас да възпява окачването на графски гевречета по мазолестите гениталии на пролетариата. Винаги, мислех си, винаги ще бъде така. Дори да допуснем, че властта в тази страшна държава се падне не на някоя от сражаващите се за нея клики, а просто на мошеници и крадци като тия, дето посещават разните там „Музикални кутийки“, руският интелигент пак ще се втурне към тях за поръчка като същински кучешки фризьор.

Мислех за всичко това вече в полусън, от който в реалността ме върна ненадейно почукване.

— Да, да — извиках аз и дори не си направих труда да се надигна от леглото, — влезте!

Вратата се отвори, но не влезе никой. Изчаках няколко секунди, но после не издържах и вдигнах глава. На прага с все същата затворена черна рокля стоеше Анна.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

— Да, разбира се — казах аз и станах. — Заповядайте. Седнете.

Анна седна в креслото. Секундата, през която бе с гръб към мен, ми стигна точно за да мога с финт да изритам под леглото падналата на пода скъсана партенка.

Анна сложи ръце върху коленете си и няколко секунди ме наблюдава с поглед, замъглен сякаш от някаква неясна мисъл.

— Искате ли да запалите? — попитах.

Тя кимна. Извадих цигарите си, сложих ги на масата пред нея, поставих чинийката, служеща ми за пепелник, и запалих клечка кибрит.

— Благодаря — каза тя, издуха нагоре тънка струйка дим и отново замря. Имах чувството, че в нея се води някаква борба. Понечих да й кажа нещо банално, колкото да завържа разговор, но навреме се овладях, защото се сетих как обикновено свършва това. Изведнъж обаче Анна сама заговори:

— Не бих казала, че стихотворението ви за княгинята ми хареса, но в сравнение с останалите участия в концерта прозвуча доста силно.

— Благодаря.

— Между другото, цяла нощ четох ваши стихове. Намерих една книга в гарнизонната библиотека.

— Коя?

— Не знам. Първите страници ги нямаше, изглежда са ги откъснали, за да си свиват цигари.

— А как познахте, че е моя?

— Няма значение. Попитах библиотекаря. Там имаше едно стихотворение по творба на Пушкин. Че когато отваряш очи, наоколо е само сняг, пустиня и мъгла, но после, после беше много хубаво. Как беше… Чакайте, сама ще се сетя. Аха. „Все още в нас гори желание, то влакове безброй зове и пърха нашето съзнание, но всъщност никъде не е.“

— А, да — казах. — Книгата се нарича „Песни от царството «Аз»“.

— Какво странно заглавие. В него има някакво самодоволство.

— Не, не става дума за самодоволство. Просто в Китай имало някакво царство, наречено с едничката буква „У“. Винаги ме е учудвало. Разбирате ли, понякога казваме: „у мене“, „у нас“, а в случая е само „У“. Сякаш сочи нещо, от което нататък няма думи и човек може да каже само „у“, но у кого точно — не може да каже.

— Чапаев щеше веднага да ви попита какво искате да кажете с това „аз“.

— Питал ме е вече. Колкото до книгата (тя впрочем, е една от най-слабите, някой път ще ви дам други) мога да ви обясня. Някога много пътешествах и в един момент разбрах, че накъдето и да тръгна, всъщност се местя само в едно пространство и пространството съм аз самият. Тогава го нарекох „Аз“, сега обаче може би щях да го нарека „У“. Но както и да е.

— Ами другите? — попита Анна.

— Другите ли?

— Да. Защото много пишете за другите. Например — тя леко свъси вежди, вероятно, за да си спомни нещо — ето това: „Събрани в банята позната, с контешките си одеяния заудряха глави в стената, да смятат дни и разстояния… Противна мутра всеки беше, но търсех тяхната компания — на морга щом като смърдеше, и аз…“

— Достатъчно — казах — спомням си. Не мисля, че е най-доброто ми стихотворение.

— На мен пък ми харесва. Изобщо, Пьотър, вашата книга ужасно ми хареса. Но не отговорихте на въпроса ми — какво да правим с другите?

— Не разбирам напълно какво имате предвид.

— Щом всичко, което можете да видите, почувствате и разберете, се намира във вас самия, във вашето царство „Аз“, тогава значи, другите са просто нереални? Аз например?

— Повярвайте ми Анна — казах разпалено, — ако за мен има нещо реално на този свят, това сте вие. Толкова ми беше криво след нашето, нашето… как да го нарека… скарване, че…

— Аз съм виновна — каза Анна. — Наистина имам ужасен характер.

— Не, не, Анна! За всичко съм виновен само аз. Вие така търпеливо понасяхте нелепите…

— Хайде да не се състезаваме по вежливост. По-добре ми кажете, наистина ли означавам за вас тъй много, както се подразбира от някои изтървани от вас фрази?

— Вие значите за мен всичко — казах напълно искрено.

— Е, добре. Мисля, че ми предложихте една разходка с каляската? Извън града, нали? Тогава да тръгваме.

— Сега ли?

— Защо не? Поприближих се до нея.

— Анна, дори не можете…

— Много ви моля — каза тя, — не тук.

Минахме с каляската през портата и поехме наляво. Анна седеше до мен, по бузите й бе избила руменина и тя избягваше да ме гледа. Започна да ми се струва, че вече съжалява за аванса, който ми е дала. Стигнахме до гората без да си продумаме. Щом зелените арки на клоните се събраха над главите ни и разбрах, че сме скрити от нескромни погледи, спрях конете.

— Вижте какво, Анна — обърнах се към нея. — Повярвайте ми, високо ценя вашия порив. Но ако започвате да съжалявате за него, тогава…

Тя не ме остави да довърша. Обви ръце около шията ми и устните й затвориха устата ми. Всичко стана толкова бързо, че тя вече ме целуваше, докато аз още говорех. Естествено, предпочитах да не довърша фразата си, отколкото да й попреча.

Винаги съм намирал целувката за извънредно странна форма на контакт между хората. Доколкото знам, тя е едно от нововъведенията на цивилизацията. Защото знае се, че диваците от южните острови или жителите на Африка, още непрестъпили границата, отвъд която първоначално предназначеният за човека рай изведнъж става изгубен завинаги, не се целуват никога. Тяхната любов е проста и непосредствена; може и самата дума „любов“ да е неупотребима помежду им. Любовта всъщност възниква в самота, когато обектът й е другаде, и е насочена не толкова към онзи, или онази, които обичаш, колкото към далечния от оригинала образ, изграден от въображението. За да може истински да се появи трябва да умееш да си създаваш химери. Целувайки ме, Анна по-скоро целуваше един никога не съществувал човек, скрит зад впечатлилите я стихове. Откъде можеше да знае, че и аз самият, докато пишех тази книга, също го търсех мъчително. С всяко ново стихотворение се убеждавах, че е невъзможно да го намеря, защото го няма никъде. Думите, оставяни от него, бяха просто фалшификат и приличаха на следи от стъпала в гранита, издялани от робите. Чрез тези стъпала жителите на Вавилон доказвали, че някакво древно божество реално е слизало на Земята. Но всъщност нима едно божество не слиза на Земята точно по този начин?