Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Във физическо отношение в лудницата, а в по-деликатно — направо не знам. Загадка.

— Я ми кажи — попита Шурик, — ти да не би да можеш да идеш там просто ей така? Когато си поискаш?

— Не — отвърна Володин. — Аз… Как да ти обясня? Не мога да се провра. Твърде много духовни богатства съм натрупал. А после да се отърве човек от тях е по-трудно, отколкото да изчисти лайно от грайфера на обувката си. Така че, обикновено изпращам напред някой беден духом, за да може да се промуши през игленото ухо и да ми отвори вратата отвътре. Като одеве. Откъде да знам обаче, че като се съберат двама бедни духом, от тая своя бедност ще направят такъв золум.

— Какъв золум?

Володин не отговори — беше зает с трудна отсечка от пътя. Колата подскочи, после още веднъж. Няколко секунди напрегнато буча с мотора си по стръмното, сетне зави и нататък вече пое по асфалта, бързо набирайки скорост. Край нея профуча едно старо жигули и колона от няколко военни камиона. Володин пусна радиото и много скоро около четиримата в колата се затвори предишният познат и разбираем до най-малката подробност свят.

— За какъв золум ми спомена? — повтори въпроса си Шурик.

— Добре де — каза Володин, — хайде после. Ще си го имаш за домашно. А сега дай да мислим какво ще се разбираме с „Нефтехимпром“.

— Ти мисли — рече Шурик. — Ние нали сме главата. А ти си шията.

Той помълча още няколко секунди.

— И все пак изобщо не мога да стопля — каза той, — кой е този четвърти?

(обратно)

9

Но кой бе този четвърти, наистина? Не се знае. Може да е бил дяволът, издигнал се от вечния мрак, за да отмъкне някоя и друга греховна душа. Може да е бил Бог, който след определени събития предпочитал да слезе на земята инкогнито и гледал да не прави особено впечатление на околните, а общувал, както обикновено, предимно със страдалци и грешници. А може (и е най-вероятно) да е бил някой трети. Много по-реален от всички насядали около огъня, защото ако няма и не може да има гаранция, че Володин, Колян и Шурик, всички тия петли, богове, дяволи, неоплатоници и двайсети конгреси са съществували, тогава ти, ти, дето допреди малко си седял до огъня, ти поне съществуваш наистина и нима това не е най-първото, което изобщо някога е било?

Чапаев остави ръкописа върху бюрото и се загледа през полукръглия прозорец на кабинета си.

— Петка, струва ми се, че писателят в теб е множко — каза накрая. — Едно обръщение към всъщност несъществуващия читател е доста евтин трик. Защото, ако освен мен някой друг прочете невероятната ти история, бъди сигурен, че изобщо няма да помисли за очевидния факт на съществуването си. По-скоро ще си представи как пишеш въпросните редове. И се страхувам…

— Аз пък не се страхувам от нищо — прекъснах го нервно и запалих цигара. — Отдавна не ме интересува. Просто записах последния от кошмарите си така, както мога. А този абзац се появи… Как да кажа… По инерция. След разговора ми с господин барона.

— Какво всъщност ти каза той? — попита Чапаев. — Като имам предвид, че се върна с жълта папаха, двамата сте провели доста емоционален разговор.

— О, да — отговорих. — Общо взето ме посъветва да се изпиша от болницата. Той оприличи на лудница света с неговите непрекъснати тревоги и страсти, мисли за нищото и бягство заникъде. И още — ако правилно съм го разбрал — обясни ми, че всъщност я няма нито лудницата, нито него самия, нито дори вас, драги ми Чапаев. Че съществувам само аз.

— Хм. Тъй си го разбрал, значи. Интересно. Пак ще се върнем на въпроса, обещавам ти. А колкото до съвета му да се изпишеш от лудницата, според мен, е казано много точно. Не знам защо аз не съм се сетил. Наистина, вместо да изпадаш в ужас от всеки пореден кошмар, пораждан нощем от болното ти съзнание…

— Моля? — попитах. — Моето болно съзнание ли поражда кошмара или кошмарът поражда съзнанието ми?

— Все едно е — махна с ръка Чапаев. — Всички тия постановки ти вършат работа, само колкото да се отървеш от тях завинаги. Където и да си, в който и свят да се озовеш, ако живееш по неговите закони, използвай ги, за да се освободиш от тях. Изпиши се от болницата, Петка.

— Струва ми се, че разбирам вашата метафора — казах. — Ами после? Дали ще ви видя отново?

Чапаев се усмихна и скръсти ръце на гърдите си.

— Обещавам ти.

Изведнъж се чу звън и горното стъкло се изсипа на пода. Строшилият го камък се удари в стената и падна до бюрото. Чапаев се приближи до прозореца и внимателно надникна навън.

— Тъкачите ли са? — попитах.

— Съвсем са се опиянчили — кимна той.

— Защо не поговорите с Фурманов?

— Не мисля, че е способен да се справи с тях — отвърна Чапаев. — Той остава техен командир, само защото им дава точно онези нареждания, които те искат да чуят. Достатъчно е веднъж да допусне сериозна грешка, и веднага ще си намерят нов началник.

— Да си призная, доста ме тревожат. Имам усещането, че ситуацията е извън всякакъв контрол. Не си мислете, че изпадам в паника, но в един прекрасен момент всички ние може да… Нали знаете какво стана през последните няколко дни.

— Довечера всичко ще свърши — каза Чапаев и ме изгледа съсредоточено. — Между другото, щом изразяваш безпокойство по проблема, който наистина е много сериен, защо не вземеш участие в него? Помогни ми малко да разсеем хората. Накарай ги да видят, че ние също сме въвлечени в тази вакханалия. Те трябва да почувстват, че с тях сме едно цяло.

— Как?

— Днес ще има нещо като концерт. Бойците ще представят разни ъ-ъъ… неща. Който каквото може. Искаш ли да застанеш и да им издекламираш нещо революционно? Както направи в „Музикалната кутийка“? Почувствах се засегнат.

— Знаете ли, не съм сигурен, че ще се впиша в стилистиката на подобен концерт. Страхувам се…

— Нали преди малко каза, че от нищо не се страхуваш — прекъсна ме Чапаев. — И после, гледай по-широко на нещата. В края на краищата ти също си един от моите бойци и всичко, което трябва да направиш, е да покажеш на какво си способен.

За момент ми се стори, че в думите му има голяма доза подигравка; дори си помислих, че е реакция от текста, който току-що му бях прочел. Но после разбрах, че е възможно и друго обяснение. Просто е искал да ми покаже, че при поглед от реална перспектива изчезва цялата йерархия в професиите на хората и няма особена разлика между един от най-известните поети в Петербург и някакви си полкови дарования.

— Е, добре — склоних аз, — ще опитам.

— Чудесно. Тогава до довечера.

Той се обърна към бюрото и потъна в изучаване на разгърнатата карта. Върху нея се свличаха купчина книжа, сред които няколко телеграми и два-три плика, запечатани с червен восък. Тракнах токове (Чапаев изобщо не забеляза сарказма, който вложих в това действие), излязох от кабинета, изтичах надолу по стълбата и на вратата се сблъсках с влизащата от двора Анна. Тя беше с рокля от черно кадифе, затворена до шията и дълга до петите; от всичките й дрехи тази й отиваше най-много.

Наистина се сблъсках с нея в буквалния смисъл. Ръцете ми, инстинктивно протегнати напред, за миг я обгърнаха в несъзнателна и неловка, но въпреки това — вълнуваща прегръдка. В следващия миг отскочих назад като ударен от ток, препънах се в стълбата и се проснах по гръб. Сигурно всичко изглеждаше ужасно нелепо. Но Анна не се изсмя, напротив, на лицето й се изписа уплаха.

— Главата ли си ударихте? — тя се наведе загрижено над мен и ми подаде ръка.

— Не — казах, поемайки дланта й, и се изправих. — Благодаря.

Тя не дръпна ръката си. За секунда настана неловка пауза и тогава, неочаквано за самия себе си, заговорих:

— Анна, как не разбирате, че всъщност не аз съм такъв, а вие, вие ме правите най-смешното същество на света?

— Аз ли? Защо?

— Нима не виждате?… Изпратена сте от Бога или от дявола, не знам точно от кого, за мое наказание. Преди да ви срещна, нямах понятие колко съм безобразен. Не, не разглеждан отделно, а в сравнение с висшата и недосегаема красота, която вие символизирате за мен… Вие сте като огледало, отразяващо всичко свидно и имащо за мен смисъл и значение. И само вие, Анна, чувате ли, само вие можете да върнете в живота ми светлината и смисъла, изчезнали след мига, когато ви видях за първи път във влака. Единствено вие сте способна да ме спасите — казах на един дъх.

Лъжех я, разбира се. С нейната поява от живота ми не бяха изчезнали никаква кой знае каква светлина или смисъл, просто защото там ги нямаше, но докато го казвах, всяка произнасяна дума ми се струваше свята истина. Анна ме слушаше мълчаливо и изразът върху лицето й постепенно започна да става недоверчив, примесен с недоумение — като че ли най-малко бе очаквала да чуе от мен подобно нещо.

— Но как бих могла? — попита тя и свъси вежди. — Бих се радвала да ви спася, повярвайте ми, но какво точно трябва да направя?

Ръката й оставаше в морята и аз изведнъж почувствах как гореща вълна от налудничава надежда заля гърдите ми.

— Знаете ли, Анна — заговорих бързо, — нали обичате да се возите? Спечелих от Котовски конете му. Тук в имението е неудобно, затова хайде довечера, щом се мръкне, да се повозим извън града!

— Какво? — попита тя. — Защо?

— Какво значи „защо“? Предположих, че… По лицето й се изписаха умора и отегчение.

— Боже мой — каза тя и дръпна ръката си. — Колко долнопробно! Предпочитам просто да миришехте на лук като миналия път.

Заобиколи ме, бързо се качи нагоре по стълбите и без да почука, влезе в кабинета на Чапаев. Останах за малко на мястото си, а щом си възвърнах контрола върху лицевите мускули, излязох на двора. След кратко търсене намерих Фурманов. Беше в щабната барака. Изглежда, окончателно се бе настанил в нея. Върху масата до огромното мастилено петно сега стоеше самовар с водевилен ботуш на тръбата — изглежда служеше за нещо като мях за раздухване на жарта. До самовара върху някакви парцали бе нарязана сельодка. Казах на Фурманов, че довечера ще декламирам революционни стихове и го оставих да пие чай в компанията на двама тъкачи (бях сигурен, че под масата криеха водка). Минах през портата и бавно поех към гората.

Странно, но почти не мислех за одевешното обяснение с Анна. Дори не ме беше кой знае колко яд на себе си. Е, мярна ми се мисълта, че тя всеки път сякаш ме разиграва, като ми дава възможност за примирие и после, щом се хвана на въдицата, ме поставя в ужасно глупаво положение. Но дори и тази мисъл изчезна, без да положа никакви усилия.

Просто вървях нагоре и се оглеждах наоколо. Скоро улицата свърши. Изминах още няколко метра, свърнах встрани и надолу, седнах и се облегнах на едно дърво.

Сложих на коляното си сгънат на две лист хартия и доста бързо написах един текст като за тъкачите — както ме бе помолил Чапаев, в духа на „Музикалната кутийка“, тоест сонет със съвсем накъсан, като накълцан от шашки ритъм и начупена рима. Но когато бе готов, изведнъж се сепнах, че не съм вмъкнал никаква революционна символика и се наложи да преработя последните няколко реда. Най-после всичко бе готово. Прибрах изписания лист в джоба на гимнастьорката си и тъкмо понечих да си тръгна, когато изведнъж усетих, че мъничкото усилие, което направих, за да напиша това стихотворенийце за тъкачите, е пробудило в мен заспалата творческа сила. Над главата ми се простря някакво невидимо крило и абсолютно всичко загуби смисъл. Спомних си за смъртта на Негово величество (Фурманов бе донесъл мрачната вест) и върху бялото пространство на листа от само себе си се изля един чист, пронизан от междинни рими анапест, които сега ми се видя като невъзможно ехо от миналото:

Два моряка сред мрак

към гора и към вятър обърнати,

днес разсичат шубрак

с тъмна кожа на мощни плещи.

А сърца им — далеч,

под каиши, в куршуми обгърнати,

и нозе им — подпори,

край които поток ромони.

Уморен е сега императорът.

Пътища влачат се,

колене, рамене —

разнебитени, с пукот възглух,

в храсталака — лица,

санитари брадясали храчат все

и какво още не

от разпада на руския дух.

Той не чува псувни,

ни гласа на подмолни съветници,

ни как някой крещи,

ни отнейде как пушка трещи…

Императорът сбогува се

с лес, слънчев лъч и несретници.

Не му пука дори

кой за него какви ги реди.

Той ще викне към тях:

„In the midst of this stillness and sorrow,

In these days of distrust

May be all can be changed — who can tell?

Who can tell what will come

To replace our visions tomorrow

And to judge our past?“86

Туй да кажа бе моята цел.

Никак не ми се виждаше странно, че императорът говори на английски. Само това липсваше: преди смъртта си (или преди не знам какво — така и не разбрах) да почне да се изразява на език, осквернен от декретите на Совнаркома. Къде по-чудни ми се видяха тия санитари — изобщо не можех да разбера какво означаваха. Впрочем, никога не съм разбирал стиховете си напълно и отдавна се досещах, че авторството е нещо съмнително. Всичко, което се иска от човека, взел перото и навел се над листа хартия, е да подреди безбройните разхвърляни из душата му дупки на ключалки в една линия така, че през тях върху листа изведнъж да падне слънчев лъч.

Когато се върнах в имението, представлението беше вече в разгара си. В ъгъла на двора се издигаше импровизирана естрада, която тъкачите бяха сковали набързо от дъските на разтурената ограда. Бойците седяха по надовлечени отвсякъде пейки и столове и внимателно наблюдаваха какво става на сцената. Видях, че от нея смъкват за юздите един кон, съпровождан от гръмогласния смях и шегите на присъстващите — изглежда клетото животно притежаваше някакъв талант и го бяха накарали да го демонстрира. После до ръба на естрадата застана един слаб човек със сабя на кръста и с лице на селски атеист. Доколкото разбрах, изпълняваше функциите на конферансие. Той изчака шумът от гласове да стихне и тържествено каза:

— Кон с два х… я не е шега работа. Сега следва изпълнението на редник Страмински, който може да изговаря руски думи с гъза си, и преди освобождението на народа е работил като цирков артист. Говори тихо, така че моля да мълчите и да не цвилите.