Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Да, ама вече ще работят за мен — каза Колян. — Нали съм си президент. Няма шест-пет.

— Да, Вовчик Малой здравата те е подковал. Е, добре, да предположим, че си станал свой вътрешен президент и си имаш собствени вътрешни ченгета и дори една много голяма служба за вътрешна сигурност с разните и там тибетски астролози.

— Точно така — каза Колян. — Та никой да не може да припари.

— И какво ще правиш тогава?

— Ами каквото си искам — рече Колян.

— Примерно, вземам някое гадже и заминавам за Канарските острови.

— И после?

— Нали ти казвам — каквото си искам. Ако искам, се къпя, ако искам, чукам гаджето, ако искам — пуша трева.

— Аха — каза Володин и в очилата му блеснаха червените огнени езици, — пушиш трева, значи. А от тревата размърдва ли ти се мозъкът?

— Размърдва се.

— Е, щом си президент, значи и мислите ти трябва да са държавнически, нали така?

— Тъй де.

— Тогава гледай какво следва. След първия път, когато попушиш трева, ще те налегнат държавнически мисли и за вътрешния ти президент ще има вътрешен импийчмънт.

— Няма страшно — каза Колян, — ще докарам вътрешните танкове.

— Как ще ги докараш бе? Кой са го налегнали мислите? Тебе. Значи на тоя вътрешен президент ти самият ще си му обявил импийчмънт. Тогава кой ще прати танковете?

Колян не отговори.

— Веднага идва нов президент — каза Володин. — И какво ще прави службата за вътрешна сигурност с предишния, та да се натегне на новия, направо няма да ти обяснявам.

Колян се замисли.

— Е — колебливо рече той. — Новият президент си е нов президент.

— Ама нали ти ще си предишният? Значи, тогава във вътрешната „Лубянка“81 кого ще млатят с палки по бъбреците? Мълчиш ли? Тебе. Сега си помисли кое е по-добре — вътрешните ченгета да те приберат заради бабата или като бивш президент да те пратят във вътрешното ДС?

Колян се намръщи, изпъна напред ръце с разперени пръсти, като се мъчеше да каже нещо, но изглежда му хрумна някаква неприятна мисъл, защото изведнъж наведе глава и се умърлуши.

— Ох, да… — каза той. — Май е по-добре да си кютам. Много е шибано…

— Видя ли сега, как те прецакаха вътрешните ти ченгета — констатира Володин. — А ти: Ницше, та Ницше… Знаеш ли какво се е случило на твоя Ницше?

Колян се изкашля. От устните му се отдели храчка като мъничък бултериер и пльосна в огъня.

— Ти си гад, Володин — каза той. — Пак се изтарикати, копеле. Наскоро гледах един филм на видеото, „Криминале“, за американските мутри. Направо ми олекна! Разбрах как да я карам занапред. А като говоря с теб, само ми причернява… Скивай сега: тия твои вътрешни ченгета лично аз никога не съм ги срещал. А срещна ли ги, или ще ги изтрепя, или ще се побъркам.

— Че защо ще ги трепеш? — обади се Шурик. — От какъв зор, като можеш да им бутнеш сухо?

— Ама вътрешните ченгета също ли вземат? — попита Колян.

— Вземат, разбира се — каза Шурик. — Ти „Кръстникът“-3 гледал ли си го? Помниш ли дон Корлеоне какво направи там? За да се спаси от вътрешните си ченгета, прехвърли на Ватикана шестстотин милиона в зелено. И с всичките си мокри поръчки отърва вътрешната пандела условно.

Той се обърна към Володин.

— К’во, ще кажеш ли, че вътрешните ченгета не вземат?

— Има ли значение дали вземат или не?

— Така е — рече Шурик, — не ставаше дума за подкупите. Колян взе да намесва вътрешните ченгета. А, сетих се, говорехме си за вечния кеф. Да. За някой си четвърти, дето се кефел, докато ти се оправяш с вътрешните прокурори и адвокати.

— Именно. Работата не е как се оправяш с вътрешните ченгета — дали ги бастисваш, дали им буташ сухо или им се предаваш доброволно. Защото нито ченгето, нито тоя, дето му пуска рушвети или се предава, всъщност не съществуват. Понеже ти самият се правиш ту на единия, ту на другия. Нали уж го беше разбрал.

— Е, не съвсем.

— Помниш ли как преди демокрацията двамата с Колян работехте пред ГУМ82? Той продаваше валута, а ти с карта на ченге идваше и уж го прибираше заедно с клиента му. Сещаш ли се? Нали разправяше, че ако поне замалко не си повярваш, че си ченге, клиентът също няма да повярва и няма да мръдне от мястото си. Значи, чувствал си се ченге, нали?

— Добре де, чувствах се.

— Може пък наистина да си ставал?

— Володин — каза Шурик, — ти си ми приятел, но много те моля, мери си приказките.

— Аз за приказките си отговарям, пък ти слушай по-нататък. Разбираш ли какво се получава? Може за известно време да си повярваш, че си ченге. Но сега си представи, че цял живот правиш същото, само че лъжеш не клиента, а себе си и непрекъснато си вярваш. Ту ставаш ченге, ту човека, дето го прибират. Ту си прокурор, ту си адвокат. Защо ти викам, че те всъщност не съществуват? Защото, когато си прокурор, тогава адвокатът къде е? А когато си адвокат, къде е прокурорът? Никъде. Та излиза, значи, че ги сънуваш, нещо такова, загря ли?

— Да речем.

— А освен тия ченгета, вътре в теб има още толкова най-различни тарикати, мошеници и копелдаци, които чакат реда си, че докато станеш всеки един от тях, ще пукясаш. Чакат за теб на опашка, каквато по време на комунистите не е имало за салам. А ако искаш да разбереш вътрешния кеф, цялата тая опашка ще трябва да я разкараш, разбра ли? Да не ставаш никакъв и това е. Нито прокурор, нито адвокат.

— Но как?

— Нали ти казвам — никак. Докато правиш нещо по някакъв начин, през цялото време ту си прокурор, ту си адвокат. А всъщност трябва да не правиш нищо по никакъв начин.

Шурик се позамисли.

— А бе, я по-добре да си взема пет грама кокаин, отколкото да се побърквам — каза той. — Може пък тоя вечен кеф да не ми подейства, както не ми действат кървищата.

— Е, затова никой не знае за вечния кеф — рече Володин. — Точно затова.

Настана тишина, този път по-задълго. Володин взе да троши съчки и да ги подхвърля в огъня. Шурик извади от джоба си едно плоско метално шише с вдлъбната Статуя на свободата, отпи няколко големи глътки и го подаде на Колян. Колян също пи, предаде шишето на Шурик и започна на равни интервали да плюе по въглените.

Съчките в огъня тихо попукваха — ту поединично, ту на кратки откоси, сякаш огънят бе малка вселена. Там някакви миниатюрни гърчещи се същества, чиито сенки се мяркаха между езиците на пламъка, се бореха за място около падащите по въглените плюнки, за да могат поне за няколко мига да се спасят от непоносимата горещина. Съдбата на тези същества беше печална. Дори някой да се досещаше за призрачното им съществуване, нима би могъл да им обясни, че всъщност живеят не в огъня, а в изпълнената с нощна прохлада гора. Достатъчно е да спрат да се стремят към кипящите върху въглените бандитски храчки, за да се свършат всичките им страдания. Може би някой би могъл. Може би щеше да успее да го стори неоплатоникът, който бе живял някога наблизо. Но за нещастие той, клетият, умря, без да дочака XX конгрес.

— Наистина — тъжно каза Володин, — светът прилича на подпалена къща.

— Каква ти подпалена къща? — с готовност се обади Шурик. — Пожар в бардак по време на наводнение.

— Какво да се прави? Животът продължава, нали? — каза Колян. — Володин, я ми кажи, ти вярваш ли в края на света?

— Това е нещо много индивидуално — отвърна Володин. — Като те гръмне някой чеченец, ей ти го краят на света за теб.

— Не знам кой кого ще гръмне — възрази му Колян. — А как мислиш, вярно ли е, че за всички православни ще има амнистия?

— Кога?

— На страшния съд — бързо и тихо рече Колян.

— Ти да не би да вярваш в тая дивотия? — скептично го попита Шурик.

— А бе не знам дали вярвам или не. Веднъж се прибирам от акция, на душата ми кофти, някакви терзания, с други думи — мъка. Изведнъж гледам: сергийка с разни иконки, книжки. Та си купих една, „Задгробен живот“ се казва. Прочетох какво било, след като умреш. Направо позната работа. Веднага загрях. Предварителен арест, съд, амнистия, години, алинеи. Да умреш е все едно от панделата да те пратят в лагер. И душата ти тръгва по етапния ред, ходене по мъките му се вика. Всичко си е както трябва, двама те конвоират, така, па иначе, отдолу — карцер, отгоре — няма значение. И междувременно ти прикачат разни деяния — и твои, и чужди, а ти трябва да се спасяваш по всеки член. Най-важното е да познаваш кодекса. Но ако шефът реши, пак ще те прати в карцера. Защото кодексът му е такъв, че още от момента, в който се родиш, вече си сгазил лука по половината членове. Там например, има един член, дето отговаряш за приказките си. И не само, че си плямпал не където трябва, а изобщо за всяка дума, която си изрекъл през живота си. Разбираш ли? Колкото и да се пънеш, пак ще се намери за какво да те опандизят. Имаш ли душа, страдания — бол. Но шефът може да ти посмали присъдата, особено ако се признаеш за последно лайно. Много му харесват тия работи. Освен това, много му харесва да се страхуват от него. Да се страхуват и да се чувстват лайна. А той — целият в сияние, крилата му разперени, гардове… Каквото искаш. Погледне те отгоре: е, как е, лайно? Всичко ли ти е ясно? Попрочетох я тая книжка и си спомних, че някога, още когато учех за щангист, през перестройката, бях чел нещо подобно в „Огоньок“. И се сетих, а като се сетих, направо ми прималя. Значи, по времето на Сталин човек е живял, както сега след смъртта!

— Не стоплям — каза Шурик.

— Виж, по негово време след смъртта е било атеизъм, а сега пак е религия. А според нея след смъртта всичко е като по времето на Сталин. Спомни си как е било. Всички знаят, че нощем в Кремъл свети едно прозорче, а вътре е Той. И те обича като роден син, а ти се страхуваш от него до насиране и също уж трябва да го обичаш от все сърце. Като в религията. Защо споменавам Сталин — чудно ми е как става тая работа: хем да се насираш от страх, хем да обичаш от все сърце.

— Ами ако не те е страх? — попита Шурик.

— Значи, нямаш страх от Бога. И отиваш 8 карцера.

— Какъв карцер?

— Там не пише много за него. Има най-вече тъмнина и скърцане със зъби. Като го прочетох после половин час се питах как може душата да има зъби? Направо се шашнах. Сетне зачетох нататък. И разбрах, че ако овреме се признаеш за лайно, дори не да се признаеш, а наистина да проумееш, че винаги си бил пълно лайно, тогава ти дават амнистия и те пускат в рая, при него. Доколкото загрях, най-големият им кеф е все в шефа да гледат — как стои на трибуната и приема парада. И повече от нищо нямат нужда, защото там е или шефът, или скърцането със зъби пред кофата за лайна — толкоз. А най-важното, копеле, най важното в цялата тая работа е, че нищо друго не може да има — или си на горния нар, или си в карцера. С две думи, цялата им система ми стана ясна. Само не загрях, кой го е измислил толкова тарикатски? Володин, ти как мислиш?

— Помниш ли Глобуса? — попита Володин.

— Дето стана банкер ли? Помня го — отвърна Колян.

— И аз го помня — обади се Шурик и си сръбна малко отпускаща течност от шишенцето с релефа. — Преди да умре, беше направо върхът. Караше порше и носеше ланци за по пет стотака. Показваха го по телевизията — станал спонсор, да го…

— Да — рече Володин, — а като отишъл в Париж да иска заем, знаеш ли какво направил? Завел тамошния банкер на ресторант, да си поговорят откровено и на маса. И се натряскал като в „Славянски пазар“, че като се разкрещи: „Келнер, два педераста и кофа чифир83“. Не че бил педал, просто в лагера…

— Не ми обяснявай. И после какво?

— Нищо. Донесли му. И му довели. Там нали е пазар.

— А заем отпуснали ли му?

— Няма значение дали му отпуснали. Но си помисли. Щом понятията му са били такива, значи, всъщност, никога не е напускал лагера. Просто се е поиздигнал, колкото да покара порше и да раздаде няколко интервюта. А после в тоя лагер се намерил дори съответният Париж. Та ако Глобуса с неговия чифир и педерасти се бе замислил за задгробния живот, какво щеше да се сети?

— Той никога не е мислил за подобни неща.

— Ами ако беше мислил? Щом не знае нищо освен панделата, но като всеки човек се стреми към висшето, какво щеше да си представи?

— Не те разбирам — каза Колян. — Какво искаш да кажеш? Кое висше? Да нямаш предвид Пугачова и Киркоров? Той никога не се е стремил към висшето общество. Но че е виждал как свети вишка, виждал е.

— Аз пък загрях — каза Шурик. — Ако Глобуса беше мислил за задгробния живот, сто на сто щеше да си представи тая твоя брошурка. И не само Глобуса. Коля, кажи ми не съм ли прав: Русия винаги е била лагер и лагер ще си остане. Затова и Богът ни е такъв, с прожектори. Кой да повярва в нещо друго?

— Искаш да кажеш, че Русия не ти харесва, така ли? — строго попита Колян.

— А, защо, харесва ми. Тук-там. Колян се обърна към Володин.

— А бе, на Глобуса в Париж дадоха ли му заем?

— Май са му дали — рече Володин. — На оня банкер всичко адски му допаднало. Те никога не са имали проблеми с педалите, но не били опитвали чифир. И той станал на мода, викали му чай а-ла рус нуво.

— Знаеш ли — каза изведнъж Щурик, — леле, какво си помислих… Направо… Ужас…

— Какво? — попита Колян.

— Може пък изобщо да не е така. Може при нас Бог да е нещо като шеф с прожектори, не защото живеем в лагер, а обратно — че живеем в лагер, защото сме си харесали за бог нещо като шеф със сирена. Защото цялата тая дивотия за душата със зъбите, за казаните, в които варят комунягите, за конвоя в небето — всичкото това знаеш ли отпреди колко века е измислено! А тук просто са решили да построят рая на Земята. И взели, че го построили! Е, по чертежи, ама го построили! Но като го построили, разбрали, че той не работи без ада, защото за какъв рай можем да си говорим без ад? То няма да е рай, ами к… ц. Значи… Не, направо не ми се мисли.

— Може пък там, където хората се насират по-малко, Бог да е по-добър. Като в Щатите, или да речем в Япония — каза Колян.

— Володин, ти какво ще кажеш? — попита Шурик.

— Какво ще кажа ли? Каквото горе, такова и долу. А каквото долу, такова и горе. А когато всичко е надолу с главата, как да обясниш, че няма нито горе, нито долу? Затова в Русия викат, че нощем гъзът командва.

— Ама че се кефи тая шматка — каза Колян. — А бе ти колко излапа?

— А ти не се ли кефиш? — попита Шурик. — Одеве се разходи из целия задгробен свят. Че и нас ни разкара. Значи, вътре си носиш не само ченге и адвокат, ами и цял синод.

Колян протегна ръка напред и я огледа внимателно.

— Ето — каза. — Пак посинях. Защо непрекъснато посинявам от тая дрога?

— Бързо се разваляш — рече Шурик и се обърна към Володин. — Ама че работа. Приказките ни изветряват заедно с тиквите. Нали си говорехме за вечния кеф, а я къде се отплеснахме.