Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Е, Гриша — попита Чапаев и завъртя в ръка димящия маузер — разбра ли какво е ум?

Котовски скри лицето си в шепи, обърна се и хукна навън. Личеше, че е преживял неописуем шок. Впрочем, същото се отнасяше и до мен.

Известно време Чапаев ме гледа внимателно. После изведнъж се намръщи и каза:

— Я ми дъхни! Подчиних се.

— Браво бе — рече той. — Няма и секунда, и вече се натряскал. И защо шапката ти е жълта? Защо ти е жълта шапката, питам? Какво, за трибунал ли плачеш, келеш с келеш?

— Ама аз само една чаша…

— Млък! Млъък, ти казвам! Ние трябва да посрещаме полка на тъкачите, да го настаняваме, а той ми се разхожда пиян! Да ме излага пред Фурманов! Я марш да се наспиш! И ако пак се повтори, ще те пратя на трибунал! Искаш ли да знаеш какъв е тука трибуналът?

Чапаев вдигна никелирания си маузер.

— Не, Василий Иванович — казах, — не искам.

— Марш да спиш! — повтори Чапаев. — И докато вървиш към леглото, гледай да не лъхнеш на някого.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато стигнах до нея, отново се обърнах. Чапаев стоеше до масата и ме гледаше застрашително.

— Имам само един въпрос — рекох. — Е?

— Искам да кажа… Отдавна ми е ясно, че единствения реален миг от времето е „сега“. Но не разбирам, как може да побере толкова дълга последователност от усещания? Ако се намираме изключително само в него и не се хлъзгаме нито към миналото, нито към бъдещето, значи ли, че въпросният момент може така да се разтегли, та феномени като този, който току-що преживях, да станат възможни?

— Накъде се каниш да го разтегляш?

— Изразих се неправилно. Значи ли, че въпросният момент, въпросната граница между миналото и бъдещето, всъщност е врата към вечността?

Чапаев поклати маузера и аз млъкнах. Две-три секунди той ме гледа с известен скептицизъм.

— Този момент, Петка, всъщност е вечността. А не някаква си врата. Как можем да кажем, че се случва някога? Кога най-после ще дойдеш на себе си…

— Никога — отговорих. Чапаев се втрещи.

— Я! — с изненада каза той. — Петка, да не би да си разбрал?

Щом се озовах в стаята си, се зачудих с какво да се залисам. Сетих се, че Чапаев ме посъветва да си записвам кошмарите, и си помислих за неотдавнашния сън на японска тематика. В него имаше много необясними и объркани неща, но все пак го помнех почти в подробности. Започваше с това, че в някакъв странен подземен влак съобщават името на следващата спирка. Помнех го и дори знаех откъде се е взело: явно, че подчинено на сложните закони на съновния свят, миг преди събуждането съзнанието ми го бе създало от името на кобилата, подвиквано навън от някакъв боец. Подвикването се бе отразило в две огледала едновременно и се бе превърнало освен в име на спирка, и в име на футболния отбор, споменат в края на съня ми. А той, колкото и подробен и продължителен да ми се е сторил, всъщност е траел не повече от секунда. Но след днешната среща с барон Юнгерн и разговора с Чапаев вече нищо не можеше да ме учуди. Седнах до масата, придърпах към себе си купчината листове, топнах перото в мастилницата и в горната част на листа с големи букви изписах: „Внимание, вратите се затварят! Следваща спирка «Динамо»!“

Работих дълго, няколко часа, но времето не ми стигна да запиша и половината от това, което помнех. От точката, където перото ми докосваше хартията, изплуваха детайли и подробности, излъчващи такъв декаданс, че накрая изобщо престанах да разбирам дали наистина записвам своя сън или започвам да импровизирам на негова тема. Допуши ми се; взех от масата цигарите си и слязох на двора.

Долу цареше суетня; част от пристигналите войници се бяха строили в колона; вонеше на катран и конска пот. Забелязах малкия полкови оркестър, застанал зад колоната — няколко очукани фанфари и огромен барабан на хълбока на един висок младеж, който приличаше на Петър Първи без мустаци. Не знам защо, но гледката на оркестъра ми навя неописуема горест.

Построяването се командваше от същия човек с белега от шашка на бузата, когото бях зърнал през прозореца. Пред очите ми изплува заснеженият площад пред гарата, обвитата с червен плат трибуна, Чапаев, разсичащ въздуха с жълтата си ръкавица и този човек, застанал до парапета и проникновено кимащ с глава в отговор на чудовищно безсмислените фрази, стоварвани от Чапаев върху заснежените бойци. Това несъмнено беше Фурманов. Той обърна лице към мен, но преди да ме познае, аз се шмугнах през вратата вътре.

Качих се в стаята, легнах на леглото и вперих поглед в тавана. Спомних си седналия пред огъня в отвъдното бръснат шишко с брадата и се сетих как се казваше: Володин. Някъде от дълбините на спомена ми изплува фаянсовата зала с ваните и този Володин, гол и мокър, клекнал като жаба на пода пред една от тях. Стори ми се, че ей сега ще си спомня още нещо, но точно тогава фанфарите на двора екнаха, полковият барабан тежко избумтя и хорът на тъкачите от незабравимата железопътна нощ подхвана гръмогласно:

Бялата армия, Черний барон

искат да върнат монарх и трон.

Но за Червената армия пак

непобедим няма нийде враг.

— Идиоти — прошепнах аз и докато се обръщах към стената, усетих как очите ми се пълнят със сълзи на безсилна омраза към този свят. — Боже мой, какви идиоти… Дори не идиоти, ами сенки на идиоти… Сенки в здрача…

(обратно)

8

— Защо, всъщност, ви се е сторило, че приличат на сенки? — попита Тимур Тимурович.

Володин се размърда нервно, но каишите притискаха ръцете и краката му към гаротата и не му позволяваха да мръдне. По челото му блестяха едри капки пот.

— Не знам — рече той. — Нали ме питахте какво съм си мислил тогава. Ами мислех си, че ако наоколо имаше някой страничен наблюдател, сигурно щеше да реши, че сме нереални, че сме просто игра на сенки и огнени отблясъци. Нали ви казах, бяхме наклали огън. Макар в случая всичко да зависи от въпросния наблюдател, Тимур Тимурович…

Огънят на поляната едва се бе разпалил и още не излъчваше достатъчно светлина, за да разпръсне мрака и да освети насядалите около него хора. Те приличаха на размазани призрачни сенки върху невидимия от главните и буците пръст екран. Може в известен възвишен смисъл да си бяха точно такива. Но понеже много преди XX конгрес на партията дори и последният местен неоплатоник бе престанал вече да се срамува, че има тяло, затова в радиус от сто километра около поляната нямаше кой да стигне до подобен извод.

Та по-просто казано, в мрака около огъня бяха насядали три мутри. И то такива, че ако нашият неоплатоник бе надживял XX конгрес с всичките му последващи прозрения и ако беше излязъл от гората да иде при огъня и да си поговори с непознатите за неоплатонизма, той сигурно щеше да получи тежки травми, веднага след като думата „неоплатонизъм“ нарушеше нощната тишина. Това личеше по много признаци.

Първо, по паркирания до огъня скъп японски джип-амфибия „Пърл Харбър“. Второ, по огромната му лебедка отпред — вещ напълно непотребна в ежедневието, но често срещана по колите на бандитите. (Антрополозите, занимаващи се с изучаване на руските новобогаташи, смятат, че по време на акции подобни лебедки се използват за таран, а някои учени дори виждат в тях широко разпространено косвено доказателство за отдавна жадуваното възраждане на националната духовност. Лебедките изпълнявали мистичната функция на фигурите, които някога са красели носовете на славянските ладии.) С две думи, ясно беше, че хората, пристигнали с джипа, са сериозни и пред тях е по-добре много-много да не приказваш. Те говореха тихо.

— По колко, Володин? — попита единият.

— Зависи — Володин разтвори върху коленете си хартиен пакет. — Аз, например, вече съм на по сто. Но на теб ти препоръчвам да почнеш от трийсет.

— Ще ми стигне ли?

— Ще ти стигне, Шурик — Володин раздели съдържанието на пакета (тъмна купчинка от нещо сухо и ронливо) на три различни по големина части. — Даже ще побегнеш през гората да търсиш къде да се скриеш. И ти, Колян, ще побегнеш.

— Кой? Аз? — басово попита третият от насядалите край огъня. — Че от кого ще побегна?

— От себе си, Колян. От самия себе си — отвърна Володин.

— Аз никога през живота си от никого не съм бягал — рече Колян и пое своята порция в подобната си на детско самосвалче шепа. — Я си мери приказките. Откъде накъде ще побегна от себе си? Ти чуваш ли се какво говориш?

— Мога да ти го обясня, само ако ти дам пример — каза Володин.

— Давай.

Володин се позамисли.

— Хайде, представи си, че в офиса ни дойде някой гад, пошава с пръсти и рече да си делкаме. Какво правиш?

— Ще му светя маслото — отговори Колян.

— Ти луд ли си бе? Как ще му светиш маслото в офиса? — обади се Шурик.

— Не ми пука. Да не е идвал.

Шурик го потупа по рамото, обърна се към Володин и каза миролюбиво:

— Няма да е в офиса, естествено. Ще му редим среща.

— Добре — съгласи се Володин. — Редите му среща, значи? И после? Нека Колян каже.

— Ами после — подхвана Колян, — после пристигаме. Щом тоя балък се изтърси, го питам: брато, я се легитимирай. Като почне да ми се прави на интересен, ще го изчакам малко, ще поклатя глава и ще го очистя. А после и останалите.

Той погледна тъмната купчинка в ръката си:

— К’во сега, направо да го глътна ли?

— Първо го сдъвчи — отговори Володин. Колян го изсипа в устата си.

— Мирише на гъбена чорба — съобщи той.

— Гълтай — рече Шурик. — Аз го глътнах, няма страшно.

— Значи ще го очистиш — замислено се обади Володин. — Ами ако той ви вземе на мушка?

Колян задъвка, помисли малко, преглътна и каза уверено:

— Не, няма да ни вземе.

— Добре — съгласи се Володин, — но как ще го ликвидираш? Направо в колата, отдалеч, или ще го изчакаш да слезе?

— Ще го изчакам да слезе. В колата гърмят само тъпанарите. Дупки, кървища. Защо да я хабя? Най-добре ще е, ако се приближи към нашата кола.

— Ясно. Да приемем, че се приближи. Представи си: слиза от колата, идва до твоята и тъкмо се каниш да го очистиш, изведнъж…

Володин направи голяма пауза.

— Изведнъж гледаш, че това не е той, ами си ти. И трябва да го гръмнеш. Хайде, кажи ми сега, няма ли да превъртиш?

— Ще превъртя.

— А щом превъртиш, как ще го очистиш?

— Ще го очистя.

— И ще го гръмнеш, така ли?

— Щом трябва, разбира се.

— Е, значи, излиза, че ще побегнеш от себе си. Разбра ли?

— Не — след кратка пауза каза Колян. — Не разбрах. Щом това не е той, ами аз, тогава аз къде съм?

— Ти си той.

— А той?

— Той си ти.

— Нищо не разбирам — рече Колян.

— Гледай сега — каза Володин. — Представи си, че наоколо няма нищо. Че си само ти.

— Представям си. Случвало ми се е. Когато съм взимал морфин. Или опиум, не помня вече.

— Тогава как ще го ликвидираш, щом наоколо си само ти? Каквото и да правиш, все ти ще си го отнесеш. Превърташ ли? Превърташ. Вместо да стреляш, ще си плюеш на петите. Хайде, помисли сега, какво излиза, значи? Излиза, че ще побегнеш от себе си.

Колян дълго остана замислен.

— Шурик ще го гръмне — рече накрая.

— Но нали ще улучи теб? Защото съществуваш само ти. — Защо? — намеси се Шурик. — Не аз съм превъртял,

нали? Когото трябва, него ще гръмна.

Този път Володин остана дълго замислен.

— Не — каза той, — не мога да го обясня така. Примерът ми е кофти. Сега ще дойде готиното и тогава ще продължим.

Следващите минути се изнизаха в тишина; насядалите около огъня отвориха няколко консервени кутии, нарязаха малко салам и пийнаха водка — направиха го безмълвно, сякаш обичайните за подобен случай думи бяха маловажни и неуместни на фона на нещо общо и за тримата, мрачно и недоизречено.

След като пиха, също така мълчаливо изпушиха по една цигара.

— Защо изобщо отворихме тоя лаф? — ненадейно попита Шурик. — Имам предвид за срещата, за пукотевицата?

— Защото Володин каза, че като дойде готиното, сме щели да побегнем от себе си през гората.

— Аха. Я ми обясни, защо му се вика, че „идва“? Откъде изобщо идва?

— Мен ли питаш? — изненада се Володин.

— Примерно, теб — отговори Шурик.

— Мисля, че идва отвътре.

— Искаш да кажеш, че все там си седи, така ли?

— Горе-долу. Може и така да се каже. И не е само то. Вътре в нас е всичкият кеф на света. Когато гълташ нещо или се боцкаш, просто освобождаваш някаква част от него. В дрогата няма кеф, тя си е просто прашец или да речем, трева… Нещо като ключ от желязна каса. Разбираш ли?

— Хитро — замислено рече Шурик и кой знае защо завъртя глава по посока часовниковата стрелка.

— Вярно, хитро — съгласи се Колян и разговорът замалко замря.

— Слушай — отново подхвана Шурик, — тоя кеф там вътре много ли е?

— Безкрайно много — авторитетно заяви Володин. — Безкрайно и невъобразимо много и дори има такъв, какъвто ти никога няма да опиташ.

— … бах маа… му. Значи, викаш, вътре сейф и в сейфа — кеф?

— Общо взето, да.

— А мога ли да взема сейфа? Да направя така, че кефът, дето е вътре, да няма спиране?

— Можеш. — Как?

— На това трябва да посветиш целия си живот. Защо, според теб, някои хора отиват в манастир и остават да живеят там? Да не мислиш, че само чукат чело в пода? Кефят се страхотно, така се кефят, че ти тук и за хиляда гущера не можеш да го изпиташ. Без да спират, разбираш ли? Сутрин, обед, вечер. Някои дори когато спят.

— И от какво се кефят? Как се нарича това нещо? — попита Колян.