Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Не, Петка, не случайно сънуваш психиатрия. Какво значение има как ще ме наричаш в записки, които правиш насън?

— Вярно — съгласих се аз и се почувствах пълен идиот. — Просто се опасявах, че… Не, наистина ми има нещо на главата.

— Наричай ме с каквото искаш име. Може дори Чапаев.

— Чапаев ли? — попитах отново.

— Защо не? Можеш да пишеш — леко се усмихна той, — че съм имал мустаци и след тия думи съм ги засукал.

Сетне посегна и внимателно засука мустак.

— Но предполагам, че съветът, който са ти дали, засяга повече реалността — продължи той. — Трябва да започнеш да записваш сънищата си, но се старай да го правиш, докато ги помниш с подробности.

— Невъзможно е да ги забравя — казах аз. — Щом дойда на себе си, разбирам, че е било просто кошмар, но докато го сънувам… Направо не ми е ясно кое всъщност е истина. Каляската, с която пътуваме сега, или онзи фаянсов ад, където нощем ме измъчват вампири с бели престилки?

— Кое всъщност е истина ли? — отново попита Чапаев и пак затвори очи. — На този въпрос едва ли ще намериш отговор. Защото всъщност няма никакво „всъщност“.

— Как така?

— Ех, Петка, Петка — въздъхна Чапаев, — познавах един китайски комунист на име Дзъ Джуан. Той често сънувал един сън — че е красива пеперуда и лети сред тревите. А събудел ли се, не можел да разбере дали пеперудата е сънувала, че се занимава с революционна дейност или нелегалният — че пърха сред цветята. Та когато в Монголия го арестували за саботаж, на разпита им казал, че всъщност е пеперуда, която сънува. Понеже го разпитвал лично барон Юнгерн (а той е човек, който много добре разбира тия неща), следващият въпрос бил защо пеперудата е на страната на комунистите. Дзъ Джуан отвърнал, че изобщо не е на страната на комунистите. Тогава го попитали защо в такъв случай пеперудата се занимава с подривна дейност. И той отговорил, че всичко, с което се занимават хората, е ужасно и няма никакво значение на чия страна си.

— И какво станало с него?

— Нищо. Изправили го до стената и го събудили.

— А той?

Чапаев сви рамене.

— Сигурно е литнал по-нататък.

— Разбирам, Василий Иванович, разбирам — замислено казах аз.

Пътят направи още един завой и отляво се разкри главозамайваща гледка към града. Видях жълтата точка на нашето имение и яркозелената ивица на гъсталака, през който толкова дълго бяхме пътували. Отвред се спускаха полегати планински склонове и образуваха нещо като чашка, а на самото й дъно се намираше Алтай Виднянск.

Силно впечатление правеше не самата гледка към града, а именно панорамата на образуваната от планинските склонове чаша; градът беше неугледен и повече приличаше на купчина смет, довлечена от дъждовните потоци в някоя яма. Хора не се виждаха; къщите се губеха в още неразсеялата се утринна мъгла. Изведнъж с изненада открих, че съм част от света, разположен на дъното на тази гигантска помийна яма, където се води някаква странна гражданска война, където някой алчно си поделя с другиго мъничките грозни къщи, ромбовидно нарязаните зеленчукови градини и въжетата с пъстроцветно пране, за да може още по-здраво да стъпи на същинското дъно на битието. Помислих си за китаеца със сънищата от разказа на Чапаев и още веднъж погледнах надолу. Пред лицето на неподвижно ширналия се наоколо свят, под спокойния поглед на изучаващото света небе ставаше пределно ясно, че градчето в ямата е досущ като всички останали градове в света. Всички те, мислех си аз, се намират на дъното на също такива, макар и невидими котловини. Всички те врат в огромни адски котли върху огъня, бушуващ в центъра на земята. Просто са различни варианти на един и същи кошмар и нищо не може да се промени към по-добро. Кошмар, от който човек може само да се събуди.

— Ако от твоите кошмари те събудят както китаеца, Петка — каза Чапаев, без да отваря очи, — просто ще се озовеш от един сън в друг. Точно така си се мъчил сума ти време. Но ако разбереш, че абсолютно всичко, което ти се случва, е просто сън, тогава няма да има никакво значение какво ще сънуваш. А когато след това се събудиш, ще се събудиш вече истински. И завинаги. Ако пожелаеш, разбира се.

— Защо всичко, дето ми се случва, да е сън?

— Ами защото, Петка — отвърна Чапаев, — просто не съществува нищо друго.

Стръмнината свърши. Бяхме стигнали до широко плато. Далеч на хоризонта, отвъд полегатите хълмове се издигаха синкавите, бледолилави и виолетови издатини на планините, а пред нас се простираше огромно пространство, покрито с трева и цветя. Техните багри бяха пастелни и избледнели, но цветята бяха тъй много, че степта изглеждаше не зелена, а по-скоро някак жълто-розова. И толкова красива, че за малко забравих и думите на Чапаев, и всичко на този свят.

Освен, колкото и да е странно, онзи китаец.

Като гледах бледите петна на цветята, които плуваха покрай каляската, си го представях как пърха сред тях и от време на време се опитва, доколкото може, да залепи за някой стрък антиправителствен позив и всеки път се стряска, защото се сеща, че отдавна няма никакви позиви. Пък и да ги имаше, кой ли щеше да ги чете?

Скоро обаче стана невъзможно да се възхищавам на цветята.

Изглежда Чапаев беше дал знак на нашия кочияш. Каляската се понесе по-бързо и всичко наоколо започна да се слива в цветни ивици. Башкирецът безмилостно шибаше конете, понадигаше се на капрата и подвикваше някакви гърлени думи на непознат език.

Пътят, по който се движехме, беше чисто символичен. Може би по него растяха по-малко цветя, отколкото наоколо, и май в средата му личеше диря от някакъв много стар коловоз, но общо взето човек трудно можеше да се досети, че има път. Въпреки това почти не друсаше, полето беше идеално гладко. Конниците в черно от края на малкия отряд ни настигнаха и образуваха две групи от двете ни страни. Сега вече се носеха по тревата успоредно с нас, разтеглени в дълга дъга като две тесни тънки крила, пораснали на каляската.

Картечното ландо, в което пътуваха Анна и Котовски също увеличи скоростта си и почти ни настигна. Видях, че Котовски побутва със етика си кочияша в гърба и кима към нашата кола. Явно бяха решили да ни изпреварят. И по едно време почти успяха. Във всеки случай препускаха съвсем наблизо, на няколко метра от нас. Забелязах върху едната стена на тачанката някаква емблема — кръг, разделен от вълниста линия на две части — черна и бяла. Във всяка от тях имаше по едно малко кръгче от противоположния цвят. Това май беше някакъв източен символ. До него с големи букви, грубо нацапотени с бяла боя, пишеше:

ДАЛИ Е ЧЕРНО ИЛИ БЯЛО,

ВСЕ СИ Е МАЙКАТА ЕБАЛО75

Нашият башкирец шибна конете и тачанката изостана. Стори ми се почти невъзможно Анна да се е съгласила да пътува в кола, изписана с такива пошлости. Но след миг изведнъж ми хрумна една догадка, която тутакси премина в увереност, че тъкмо тя е написала тия думи върху ландото. Колко малко всъщност познавах тази жена!

Нашият отряд препускаше през степта, съпровождан от дивашките подсвирквания и викове на конниците. Така пропътувахме може би пет-шест версти и хълмовете, издигащи се на хоризонта, толкова се приближиха, че ясно се различаваха стърчащите им, обрасли с дървета скали. Повърхността на полето стана далеч по-неравна, отколкото в началото, и понякога заедно с каляската подскачахме тъй високо, че се опасявах някой да не си строши врата. Най-после Чапаев измъкна маузера си от кобура и гръмна във въздуха.

— Хайде стига! — кресна той. — Ходом!

Каляската тръгна по-бавно. Конниците сякаш се страхуваха да пресекат някаква невидима линия през оста на задните й колела, затова рязко намалиха темпото си и един по един започнаха да изчезват някъде назад. Ландото с Анна и Котовски също изостана и след няколко минути ние се озовахме далеч напред, както в самото начало на пътуването.

Забелязах вертикален стълб пушек. Издигаше се оттатък хълмовете, бял и гъст, като от огън, напален с трева и влажни листа. Най-странното бе, че почти не се разсейваше, и приличаше на висока бяла колона, подпряла небето. Намираше се на не повече от верста, а самият огън беше скрит зад хълмовете. Продължихме напред още няколко минути, а после спряхме.

Пътят свършваше пред две ниски стръмни могили с тесен проход между тях. Те образуваха нещо като естествена порта и бяха тъй симетрични, че наподобяваха някакви древни кули, потънали в земята преди много векове. Сякаш бележеха граница, отвъд която местността променяше своя релеф. Усетих върху лицето си полъх на вятър и с недоумение се загледах в идеално правия димен стълб, чийто невидим източник сега вече беше съвсем близо.

— Защо стоим? — попитах.

— Чакаме — каза Чапаев.

— Кого? Враговете ли?

Той не отговори. Изведнъж забелязах, че съм си забравил шашката и нося само браунинга, така че ако се наложеше да си имаме работа с конница, щях да изпадна в много неприятно положение. Впрочем, Чапаев продължаваше спокойно да седи в каляската, значи, не ни заплашваше някаква непосредствена опасност. Обърнах се. Ландото стоеше наблизо. Видях бялото лице на Котовски — скръстил ръце на гърдите си, той седеше неподвижно на задната седалка. Малко приличаше на оперен певец преди представление. Анна, която виждах откъм гърба, беше заета с картечниците — май не за да ги приготви за стрелба, а защото й дотягаше компанията на прекалено тържествения Котовски. Придружаващите ни конници сякаш не смееха да се приближат към хълмистата порта, затова стояха съвсем далеч. Забелязах само тъмните им силуети.

— Та кого чакаме все пак? — повторих въпроса си.

— Имаме среща с Черния Барон — отговори Чапаев. — Предполагам, че за вас, Пьотър, запознанството ви ще остане незабравимо.

— Що за странен прякор? Надявам се, че си има име.

— Да — каза Чапаев. — Истинската му фамилия е Юнгерн фон Щернберг.

— Юнгерн ли? Юнгерн… Май съм го чувал… Случайно да има някаква връзка с психиатрията? Да се е занимавал с тълкуване на символи?

Чапаев ме изгледа учудено:

— Не. Доколкото ми е известно, той презира всички символи, независимо на какво.

— А — рекох, — сетих се. Това е човекът, дето е разстрелял вашия китаец.

— Да. Пазителят на Вътрешна Монголия. Казват, че бил въплъщение на бога на войната. Преди е командвал Азиатската Конна Дивизия, а сега — Специалния Полк на Тибетските Казаци.

— Никога не съм чувал за тях. А защо го наричат Черния Барон?

Чапаев се замисли.

— Наистина не знам — отвърна той. — Защо не го попитате лично? Той е вече тук.

Трепнах и се обърнах.

В тесния проход между двата хълма се бе появил някакъв странен предмет. Взрях се и разбрах, че е паланкин, много архаичен и странен, представляващ кабинка със заоблен покрив и четири дълги дръжки. Материалът, от който бяха направени покривът и дръжките, приличаше на позеленял от времето бронз, покрит с множество миниатюрни нефритови пластинки, които блестяха загадъчно, както котешки очи — в тъмното. Наоколо не се виждаше никой, който би могъл незабелязано да донесе паланкина. Оставаше само човек да си мисли, че незнайните носачи, чиито ръце бяха полирали дългите дръжки до блясък, са успели да се скрият зад хълмистата порта.

Паланкинът стоеше върху извитите си крачета и приличаше на жертвен съд или може би на миниатюрна колиба с четири къси подпори. Впрочем, приликата с колибата беше доста голяма — засилваха я завесите от тънка копринена мрежа в зеленикав цвят. През тях се долавяше силуетът на неподвижно седнал човек.

Чапаев скочи от каляската и се приближи до паланкина.

— Здравейте, бароне — каза той.

— Добър ден — отговори нисък глас иззад завеската.

— Отново имам една молба.

— Сигурно и този път не молите за себе си.

— Да — отвърна Чапаев. — Помните ли Григорий Котовски?

— Помня го — рече гласът от паланкина. — Какво има?

— По никакъв начин не мога да му обясня, що е ум. Сутринта ме докара дотам, че да извадя пистолета. Всичко, което може да се каже, съм му го казвал много пъти, така че ще се наложи една демонстрация, бароне, нещо, което да не може да игнорира.

— Проблемите ви, драги Чапаев, са доста еднообразни. Къде е протежето ви?

Чапаев се обърна към колата и махна с ръка на Котовски.

Завеската на паланкина се дръпна и аз видях човек на около четиридесет години, рус, с високо чело и студени безцветни очи. Въпреки провисналите татарски мустаци и отдавна небръснатата брада, лицето му беше много интелигентно. Бе облечен в странна наглед дреха — нещо като расо или може би шинел, който много приличаше на монголски халат с кръгло деколте. Всъщност никога нямаше да си помисля, че е шинел, ако на раменете му нямаше пагони с генералски зигзаг. На кръста му висеше шашка, досущ като на Чапаев, само че пискюлът на дръжката й беше не лилав, а черен. А на гърдите му, една до друга, имаше цели три сребърни звезди. Той бързо излезе от паланкина (забелязах, че е почти с една глава по-висок от мен) и ме измери с поглед.

— Кой е този?

— Моят комисар Пьотър Пустота — отговори Чапаев. — Отличи се в боя при спирка Лозовая.

— Чувал съм нещо — рече баронът. — И той ли е тук за същото?

Чапаев кимна. Юнгерн ми подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Пьотър.

— Взаимно е, господин генерал — отговорих аз и стиснах силната му суха десница.

— Наричайте ме просто „бароне“ — каза Юнгерн и се обърна към приближаващия Котовски. — Григорий, откога…

— Здравейте, бароне — отвърна Котовски. — Сърдечно се радвам да ви видя.

— Като ви гледам колко сте блед, явно толкова се радвате да ме видите, че всичката ви кръв е отишла в сърцето.

— Не, не, бароне. Това е заради мислите ми за Русия.