Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— А, пак ли? Не го одобрявам. Нека обаче не губим време. Хайде да се поразходим.

Юнгерн кимна към хълмистата порта.

— За мен ще бъде чест — преглътна Котовски.

Юнгерн въпросително се обърна към Чапаев, който му подаде някакъв книжен пакет.

— Два ли са? — попита баронът. — Да.

Юнгерн прибра пакета в широкия джоб на дрехата си, прегърна Котовски през раменете и буквално го задърпа към портата; двамата изчезнаха през отвора, а аз се обърнах към Чапаев.

— Какво има зад портата? Чапаев се усмихна.

— Не искам да ви развалям впечатлението.

Оттатък глухо отекна револверен изстрел, И след миг се показа самотната фигура на барона.

— А сега сте вие, Пьотър — подкани ме той. Погледнах Чапаев въпросително. Той присви очи и ми кимна, но толкова необичайно силно, сякаш с брадичка заби в гърдите си невидим пирон.

Бавно поех към барона.

Да си призная, достраша ме. Не защото усетих надвиснала опасност. По-точно беше именно усещане за опасност, но не като преди дуел или бой, когато знаеш, че ако се случи най-страшното, то ще се случи именно на теб. Сега имах чувството, че опасността заплашва не толкова мен, колкото представите ми за себе си. Не очаквах нищо страшно, но онзи аз, който не очакваше нищо страшно, изведнъж ми заприлича на въжеиграч над пропаст, усетил първия полъх на засилващ се ветрец.

— Ще ви покажа своя лагер — каза баронът, когато го наближих.

— Вижте, бароне, ако възнамерявате да ме събудите, както онзи китаец…

— Но моля ви се — усмихна се той. — Кой знае какви ужаси ви е наприказвал Чапаев. Не съм такъв.

После ме хвана за лакътя и ме обърна към хълмистата порта:

— Ще се разходим между огньовете да погледнем как са нашите момчета.

— Не виждам никакви огньове — продумах аз.

— Не виждате ли? Я погледнете по-внимателно. Отново се взрях в отвора между двете заоблени могили.

И тогава изведнъж баронът ме блъсна в гърба. Полетях напред и се проснах на земята. Движението му беше толкова рязко, че за миг се почувствах като портичка, откачена от пантите с ритник. В следващия миг през очите ми мина някаква зрителна конвулсия. Замижах и в тъмното пред мен пламнаха ярки петна, както когато човек натисне очите си или рязко тръсне глава. Но щом ги отворих и се изправих, тези светлини не изчезнаха.

Не разбирах къде сме. Хълмовете, лятната вечер — всичко беше изчезнало. Наоколо беше гъста тъмнина и в нея, чак докъдето стигаше поглед, горяха ярките петна на огньове. Те бяха разположени в неестествено строга последователност, като във възлите на невидима мрежа, разделила света на безброй квадрати. Разстоянието от огън до огън бе петдесетина крачки, така че от единия не се виждаха насядалите около другия. Можех да различа само смътни силуети, но колко са хората там и дали изобщо са хора, не бях сигурен. Но най-странното бе, че полето наоколо също се бе променило безкрайно. Сега вече под краката ни имаше идеално равна плоскост, покрита с нещо като ниска повяхнала трева, и никъде не се виждаха нито бабуни, нито вдлъбнатини — орнаментът на запалените огньове беше идеално правилен.

— Къде сме? — попитах смутено.

— Аха — каза баронът. — Значи, вече виждате.

— Да, виждам.

— Това е един от клоновете на отвъдния свят — поясни Юнгерн, — дето е по моята част. Тук идват предимно лица, които в живота са били воини. Може би сте чували за Валхала76?

— Чувал съм — отговорих и усетих как все повече ме обзема някакво шантаво детинско желание да се вкопча в расото му.

— Е, това е той. За жалост, идват не само воини, но и разни нехранимайковци, които приживе много са стреляли. Бандити, убийци — срещат се изключително долнопробни същества. Затова се налага да обикалям и да проверявам. Понякога имам чувството, че работя като горски.

Баронът въздъхна.

— Макар че доколкото си спомням — каза той с лека носталгия в гласа, — като малък исках да стана тъкмо горски… Пьотър, знаете ли какво, хванете се за ръкава ми. Тук не е много лесно да се върви.

— Не ви разбирам напълно — отвърнах с облекчение, — но, всъщност, защо не.

Вкопчих се в сукното на ръкава му и тръгнахме. Веднага усетих нещо странно — баронът не вървеше много бързо, във всеки случай не по-бързо, отколкото преди цялата кошмарна трансформация на света, но огньовете край нас отлитаха назад с чудовищна бързина. Сякаш двамата бавно крачехме върху някаква платформа, теглена с невероятна скорост от невидим влак, а посоката му на движение зависеше от завоите на барона. Пред нас изникна точката на един от огньовете, втурна се насреща ни, и когато баронът спря, тя замръзна в краката ни.

Край огъня седяха двама души. Мокри и разсъблечени, те приличаха на римляни — единствените им дрехи бяха чаршафи, обвити около телата им. Двамата бяха въоръжени — единият с наган, а другият с двуцевка. Целите бяха в зейнали отвратителни безбройни огнестрелни рани. Щом видяха барона, те се проснаха на земята и направо се разтресоха от непоносим, физически осезаем ужас.

— Вие кои сте? — глухо попита баронът.

— Ние сме бойци на Серьожа Монголоида — отговори единият, без да се изправя.

— Как се озовахте тук?

— Ликвидираха ни по грешка, командире.

— Не съм ви командир — каза баронът. — И по грешка не ликвидират никого.

— По грешка беше, заклевам се — изхленчи вторият. — В сауната. Мислели са, че там Монголоида подписва договора.

— Какъв договор? — Юнгерн с недоумение вдигна вежди.

— Трябваше да върнем един заем. „Нефтехимпром“ ни го отпусна като неотменяем акредитив, но товарителницата не дойде. И, значи, пристигат две говеда от „Ултима Туле“…

— Неотменяем акредитив ли? — прекъсна го баронът. — „Ултима Туле“? Ясно.

Той се наведе и духна пламъка. Огънят веднага се смали и от ревяща жарка факла се превърна в малко, няколко сантиметрово езиче. Това подейства върху двамата разсъблечени мъже по смайващ начин — те се вцепениха и гърбовете им мигновено се покриха със скреж.

— Бойци ми били — рече баронът. — Гледай ги ти!? Напоследък във Валхала се мъкнат какви ли не. Серьожа Монголоида… И все този идиотски закон на джунглата.

— Какво е станало с тях? — попитах.

— Каквото трябва. Не знам. Но можем да погледнем. Баронът още веднъж духна едва забележимото синкаво пламъче, огънят пламна с предишната сила и присвил очи, Юнгерн няколко секунди се взира в него.

— Изглежда, ще заминат като говеда за месокомбината. Сега често се правят такива компромиси. Донякъде заради безкрайното милосърдие на Буда, донякъде защото в Русия вечно има глад за месо.

Смая ме огънят, в който се вгледах едва сега. Всъщност, не можеше да бъде наречен огън. Нямаше нито дърва, нито съчки и идваше от разтопен по ръбовете отвор в земята, по форма подобен на симетрична звезда с пет тесни лъча.

— Бароне, защо огънят гори над пентаграмата?

— Как защо? Ами това е вечният огън на милосърдието на Буда. А така наречената от вас пентаграма всъщност е емблемата на орден „Октомврийска звезда“. Че къде да гори вечният огън на милосърдието, ако не над тази емблема?

— А какъв е този орден „Октомврийска звезда“? — попитах аз и погледнах изпод вежди към гърдите му. — Чувал съм да го споменават в най-различни ситуации, но никой не благоволява да ми обясни какво означава той.

— Октомврийската звезда ли? Много е просто. Нали знаете какво е Коледа? При католиците е през декември, при православните е през януари, а се отнася все за Рождество-то. И в случая е така. Реформи в календара, грешки в преписите — с други думи, макар да се смята, че е било през януари, всъщност е станало през октомври.

— Но какво е станало?

— Пьотър, вие ме изненадвате. Това е една от най-известните истории на Земята. Имало едно време един човек, който не можел да живее както другите. Опитвал се да разбере какво представлява нещото, дето му се случва ден след ден и кой е той самият. Една нощ през октомври, както си седял под някакво дърво, човекът погледнал нагоре към небето и видял ярка звезда. Точно тогава проумял всичко тъй ясно, че отзвукът от онзи далечен миг и до ден днешен…

Баронът млъкна, търсейки подходящата дума, но изглежда не можа да я намери.

— По-добре поговорете с Чапаев. Той обича да разказва тази история. Но най-важното, най-същественото е, че оттогава гори този огън на милосърдието към всички живи същества, огънят, дето не може да бъде напълно загасен дори по служебна необходимост.

Огледах се наоколо. Панорамата наистина беше величествена. Изведнъж ми се стори, че пред мен е една от най-древните картини на Земята — как огромна орда, спряла да пренощува в полето, кладе огньове и край всеки от тях са насядали воини. С неутолима мечта гледат те пламъка и виждат в отблясъците му злато, жени и добитък от ширналите се пред тях земи. Ала накъде бе поела ордата, сред чиито огньове вървяхме двамата с Юнгерн? И за какво ли можеха да си мечтаят хората край огньовете? Обърнах се към барона.

— Бароне, защо всички седят отделно и не си ходят на гости?

— Ами опитайте се да отидете — отговори ми Юнгерн. Бяхме на петдесетина крачки от най-близкия огън. Около него се грееха пет-шест човека. Погледнах Юнгерн въпросително.

— Вървете — повтори той.

Свих рамене и тръгнах напред. Не усещах нищо особено или необикновено. Повървях минута-две и изведнъж разбрах, че изобщо не съм се приближил до ярката точка, към която се бях запътил. Обърнах се. Юнгерн стоеше на три или четири крачки зад мен и ме гледаше с присмех.

— Мястото може да прилича на света, който познавате, но от това изобщо не следва, че е той — рече баронът.

Забелязах, че двете застинали фигури край огъня вече ги няма — бяха останали само две тъмни продълговати петна.

— Да се махаме оттук — каза Юнгерн, — в края на краищата нали тръгнахме да се видим с моите момчета.

Вкопчих се в ръкава му и огньовете отново се понесоха край нас — движехме се толкова стремително, че те се разтягаха в зигзаги и начупени линии. Впрочем, бях почти сигурен, че е някаква илюзия: изобщо не усещах по лицето си неизбежния при подобна скорост вятър. Сякаш се движехме не ние, а светът около нас. Напълно изгубих ориентация и не можех да разбера накъде се носим. От време на време спирахме за няколко секунди и тогава успявах да разгледам насядалите около най-близкия огън. Бяха предимно брадясали, въоръжени с пушки мъже, които много си приличаха — щом се приближахме, те падаха възнак върху черната земя. Вместо пушки, едни от тях май държаха в ръцете си копия, но ние спирахме съвсем за малко, така че не мога да съм сигурен. Разбрах на какво ми прилича нашето летене — точно в такава налудничава и странна траектория се движи прилепът в нощната тъма.

— Пьотър, ясно ви е, надявам се — екна в ухото ми гласът на барона, — че сега двамата сме на място, където не може да се лъже, не може да се говорят дори полуистини?

— Да — казах аз и усетих, че от мержелеенето на жълто-белите начупени линии започва да ми се вие свят.

— Отговорете ми на един въпрос — каза баронът. — Какво най-много искате в живота?

— Аз ли? — попитах и се замислих.

Това беше въпрос, на който трудно бих могъл да отговоря, без да излъжа. Дълго се чудих какво да кажа и все не намирах подходящия отговор, но той ме споходи сам.

— Искам да намеря своя златен шанс. Баронът се разсмя високо:

— Много добре. Но какво е за вас златният шанс?

— Златен шанс — отговорих — е когато самотният полет на свободната мисъл ти дава възможност да видиш красотата на живота. Разбирате ли какво искам да кажа?

— О, да — съгласи се баронът. — Да можеше всички да се изразяват така ясно и по същество. Как постигнахте подобна прецизност в дефинициите?

— От един мой сън — отговорих, — по-точно от един мой кошмар. Запомних тези странни думи съвсем точно. Бяха записани в голямата тетрадка в лудницата. Прелиствах тетрадката в съня си, защото в нея трябваше намеря нещо много важно за себе си.

— Да — рече баронът и зави надясно (при което въртележката от огньове направи странично салто). — Много добре, че сам отворихте дума. Тук сте, защото Чапаев ме помоли да ви обясня едно нещо. Всъщност, не че ме помоли за нещо, което той да не би могъл да ви разтълкува. Казвал ви го е нееднократно и дори на път за насам. Но вие все още си мислите, че светът на вашите сънища е по-малко реален от пространството на банята, където пиянствате двамата с Чапаев.

— Прав сте.

Баронът рязко спря и танцът на огньовете наоколо изведнъж замря. Забелязах, че пламъците придобиха някакъв тревожен червеникав оттенък.

— Защо мислите така? — попита той.

— Ами поне защото в крайна сметка се връщам в реалния свят. Там, където, според израза ви, двамата с Чапаев пиянстваме в банята. Не, на интелектуално ниво се разбира какво имате предвид. Забелязвал съм и нещо повече: в момента, когато сънувам кошмара, всичко е толкова реално, че е невъзможно да го различа от съня. Мога също така да докосвам вещите, да се щипя…

— Как тогава различавате съня от бодърстването? — попита баронът.

— Когато бодърствам, имам ясното и недвусмислено усещане, че това, което става, е реално. Точно като сега.

— Значи, сега го имате?

— Общо взето, да — казах донякъде смутен. — Макар че, да си призная, ситуацията е доста необичайна.

— Чапаев ме помоли да ви взема, за да можете поне веднъж да се озовете на място, което няма нищо общо нито с кошмарите ви за лудницата, нито с кошмарите ви за него самия — рече баронът. — Внимателно се огледайте наоколо. Тук и двата ви натрапчиви съня са еднакво илюзорни. Стига само да ви зарежа сам до някой огън, и ще разберете какво имам предвид.