Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Различно. Общо взето, нарича се милосърдие. Или любов.

— Чия любов?

— Просто любов. Усетиш ли я, вече не мислиш чия е, за какво е, защо е. Изобщо преставаш да мислиш.

— А ти усещал ли си я?

— Да — рече Володин. — Случвало ми се е.

— И какво представлява? На какво прилича?

— Трудно ми е да ти обясня.

— Добре де, примерно. Като морфина ли?

— Глупости — намръщи се Володин. — В сравнение с нея морфинът е направо боклук.

— Добре де, да не е като хероина? Или като хашиша?

— Не, бе Шурик. Не. Хич не се опитвай да ги сравняваш. Представи си, че си се надрусал с хашиш и се кефиш, да речем, цял ден. Дочука ти се или нещо подобно…

Шурик се изхили.

— После пък цял ден се съвземаш. И почваш да си мислиш: за чий ли ми е изтрябвало?

— Случва се — каза Шурик.

— А това, гепи ли те, не пуска. Ни жена може да те шашне, нито нищо. Ни наркотичен глад те гони, ни абстиненция. Само се молиш да продължава и да продължава. Разбра ли?

— И е по-супер от морфина, така ли?

— Много по.

Володин се наведе и побутна съчките. Огънят изведнъж лумна, сякаш му беше сипал бензин. Пламъкът бе някак странен — пръскаше пъстроцветни, неимоверно красиви искри и светлината по лицата на насядалите около него също бе необикновена — като небесна дъга, мека и изключително дълбока.

Сега мъжете се виждаха добре. Володин беше пълен, закръглен, към четиридесетгодишен, остриган гола глава и с къса, добре оформена брадичка. Общо взето приличаше на цивилизован басмач79. Шурик бе слаб, неспокоен блондин, който правеше безброй малки безсмислени движения. Изглеждаше слаботелесен, но в непрекъснатото му нервничене се долавяше нещо тъй страховито, че в сравнение с него здравенякът Колян приличаше на пале. С други думи, ако Шурик олицетворяваше елитарния тип петербургски бандити, Колян бе типичен представител на московските мутри, чиято поява бе гениално предсказана от футуристите от началото на века. Приличаше на комбинация от прости стереометрични фигури — кълба, кубове и пирамиди, а малката му заоблена глава наподобяваше камъка, дето според един от евангелистите строителите са изхвърлили, но той пък станал крайъгълен в новата сграда на руската държавност.

— Ето — рече Володин. — Готиното започна.

— Вярно — потвърди Колян. — И още как. Направо съм посинял.

— Да. — обади се Шурик. — Дозата май е добра. Володин, това, дето го разправи, сериозно ли е?

— Кое „това“?

— Че човек може да си докара кеф за цял живот. И все да не спира?

— Не съм казвал, че е за цял живот. Не бъркай понятията.

— Нали каза, че не спирало?

— И това не съм казвал.

— Колян, каза ли го?

— Не помня — изгъгна Колян. Той май беше изключил от темата и бе зает с нещо друго.

— А какво каза? — попита Шурик.

— Не съм казал, че е непрекъснато. Казах „винаги“. Слушай като ти говоря.

— Че каква е разликата?

— Разликата е, че там, където започва въпросният кеф, няма никакво време.

— Какво има тогава?

— Милосърдие.

— И какво още?

— Нищо.

— Май не стоплям — каза Шурик. — Милосърдието да не виси някъде в празното пространство?

— Там няма и празно пространство.

— Добре де, какво има тогава?

— Нали ти казах: милосърдие.

— Пак не стоплям.

— Карай — успокои го Володин. — Ако всички можеха да стоплят толкова лесно, сега половин Москва щеше да се друса без пари. Представяш ли си каква далавера при положение, че грам кокаин струва две стотачки.

— Две и половина — поправи го Шурик. — Не, не ми е много ясно. Дори да е трудно за стопляне, хората сигурно щяха да го знаят и да се кефят. Как са се сетили да правят хероин от морфина?

— Я си поразмърдай мозъка, Шурик — каза Володин. — Представи си, например, че си пласьор на кокаин. Един грам струва двеста и петдесет в зелено и от всеки грам десет гущера са за теб. И да речем, че пласираш по петстотин грама на месец. Колко ще си докараш?

— Петдесет стотачки.

— А сега си представи, че някое копеле направи така, че вместо петстотин, да продадеш пет грама. Какво става?

Шурик размърда устни, тихо изричайки някакви цифри.

— Става к… р — отговори той.

— А така. Ще ти стигнат да заведеш някоя женска в „Макдоналдс“ и толкоз, а за теб да смръкнеш — няма. Тогава какво правиш с копелето, дето ти върти номера?

— Убит е. Какво друго?

— Сега разбра ли защо никой не знае за това?

— Мислиш, че тия дето пробутват дрогата, вземат мерки ли?

— Работата не е в наркотиците — каза Володин. — Много по-дебела е. Защото ако се докопаш до вечния кеф, ни от кола ще имаш нужда, ни от бензин, ни от реклама, ни от порно, нито от новини. Другите също. И тогава какво?

— Всичко отива на майната си — каза Шурик и се огледа. — И култура, и цивилизация. То е ясно.

— Е, затова никой не знае за вечния кеф.

— А кой контролира цялата тая работа? — след като помисли малко, попита Шурик.

— Получава се автоматично. Пазарът.

— Само не ме будалкай с пазара — рече Шурик и се намръщи. — Знаем го. Автоматично. За едни автоматично, а за други — единично. А се случва и на предпазител. Някой държи козовете и толкоз. После може и да научим кой точно — някъде след четиридесет-петдесет години. Но не по-рано.

— Никога няма да научим — без да отваря очи каза Колян. — Какви ги дрънкаш? Хайде помисли малко. Ако еди-кой си е гушнал един милион в зелено, няма проблеми, но ако друг иде да го накисне, веднага го гръмват. А тия, дето държат козовете или там властта, те пък еша си нямат! Ние какво, пребием някой тъпанар или подпалим някой офис и край. Санитари на джунглата. Докато те, ако не ти увира тиквата, могат да ти пратят танковете. Ако не стига, може и някой самолет. Или атомна бомба. Нали виждаш — Дудаев спря да бута рушвети и веднага му налетяха, нали? Добре, че в последния момент се усетиха, инак вече изобщо нямаше да може да бута мангизи. Или, я си спомни Белия дом. Ние можем ли да тръгнем така срещу „Нефтехимпром“?

— Хайде стига с тоя твой Бял дом — каза Шурик. — Наспа се и почна. Ние не се занимаваме с политика. Говорим си за вечния кеф… Слушай… Ама вярно… Нали по щайгата казаха, че Хасбулатов все е друсан. Може двамата с Руцкой да са научили за вечния кеф. И да са искали да го кажат по телевизията, затова да са тръгнали да превземат Останкино, ама кокаиновата мафия ги спря… Не, тиквата ми взе да отказва.

Шурик се хвана за главата и млъкна.

Гората наоколо трепкаше с равномерно пъстроцветно сияние от неясно естество, а в небето над поляната проблясваха невероятно красиви мозайки, които не приличаха на нито едно от нещата, срещани от човек в неговото изтощително ежедневие. Светът наоколо се промени — стана доста по-смислен и одушевен, сякаш най-после се изясни защо на поляната расте трева, защо духа вятър и светят звездите в небето. Но метаморфоза бе настъпила не само със света, а и с насядалите около огъня.

Затворил очи, Колян сякаш бе вглъбен в себе си. Малкото му квадратно лице, което обикновено излъчваше мрачно отегчение, сега не носеше печата на чувства и приличаше повече на залоено парче развалено месо. Стандартната щръкнала прическа на кестенявата му коса също някак се бе сплъстила и бе заприличала на кожена гарнитура към някоя глупашка шапка. В трепкащата светлина на огъня двуредното му розово сако изглеждаше като древни татарски доспехи, а жълтите му копчета наподобяваха истински скъпоценности.

Шурик стана още по-кльощав, неспокоен и страшен. Приличаше на скована от калпави летви конструкция, върху която преди много години са прострели някакви дрипи и са ги забравили. А в тия дрипи необяснимо как се е зародил живот и така се е наложил, че доста от нещата наоколо е трябвало да се посместят. Общо взето, почти не приличаше на живо същество, заради кашмирения си бушлат най наподобяваше електрифицирано плашило на моряк.

С Володин не настъпиха никакви резки промени. Сякаш невидимо длето бе обрало всички остри ръбове и грапавини по материалната му обвивка и бе оставило само меки и плавни, преливащи една в друга линии. Лицето му попребледня, а в стъклата на очилата му се отразяваха малко повече искри, отколкото изхвърчаха от огъня. Движенията му също станаха по-плавни и точни. С други думи, личеше, че не се друса за първи път.

— Леле, страхотно е — наруши тишината Шурик, — направо е страхотно. Коля, ти как си?

— Никак — отвърна Колян, без да отваря слепените си клепачи. — Някакви светлинки.

Шурик се обърна към Володин, и когато движението на въздуха от рязкото му завъртане утихна, каза:

— Ей, Володин, ти лично знаеш ли как се влиза в тоя вечен кеф?

Володин не отговори.

— Не, всичко разбрах — продължи Шурик. — Май ми е ясно защо никой не знае и защо не бива да приказваме. Но на мен можеш да ми кажеш, нали? Аз не съм кретен. Кротичко ще си се друсам на вилата и толкоз.

— Стига — рече Володин.

— Ама чакай, наистина ли не ми вярваш? Мислиш, че ще си имаш проблеми ли?

— Не, не мисля. Само че от цялата тая работа нищо няма да излезе.

— Хайде де, не се прави на интересен.

Володин свали очилата си, внимателно ги избърса с крайчеца на ризата си и отново ги сложи.

— Трябва да разбереш най-важното — каза той, — но не знам как да ти го обясня… Е, помниш ли, че веднъж си говорихме за вътрешния прокурор?

— Помня. Който може да те прибере за някой зулум. Както стана с Разколников, дето утрепал бабата. Надявал се, че вътрешният му адвокат ще го отърве, ама не познал.

— Точно така. А кой според теб е вътрешният прокурор?

Шурик се замисли.

— Не знам. Сигурно аз самият. Някаква част от мен. Кой друг?

— Ами вътрешният адвокат, дето те отървава от него?

— Сигурно пак аз. Макар да излиза някак странно: сам си откривам дело и сам си се отървавам.

— Няма нищо странно. Винаги е така. Сега си представи, че тоя вътрешен прокурор те е арестувал, всичките ти вътрешни адвокати са се покрили и ти си вече в собствената си вътрешна пандела. Е, остава някой четвърти, дето никой за нищо не го бръсне, и не можеш да го наречеш нито прокурор, нито обвиняем, нито адвокат. И не

можеш да го определиш: нито е криминал, нито е бунак, нито е боклук.

— Добре де, представих си.

— Е, точно този четвърти е, дето тъне във вечния кеф. И няма нужда да му го обясняваш, разбра ли?

— А кой е този четвърти.

— Никой.

— Може ли поне някак да го види човек?

— Не.

— Е, да речем, не да го види, но поне да го усети?

— Също не.

— Значи, излиза, че всъщност го няма?

— Всъщност, ако искаш да знаеш, няма ги нито тия прокурори, нито адвокатите. Пък и тебе също те няма. Ако има някой, това е той.

— Нещо не стоплям. По-добре ми обясни какво да направя, че да вляза във вечния кеф?

— Нищо — каза Володин. — Там е цялата работа, че няма нужда да правиш нищо. Почнеш ли нещо да правиш, тутакси те окошарват, нали?

— Да речем.

— А така. Пък окошарят ли те, веднага — прокурори, адвокати и прочее-.

Шурик млъкна и остана неподвижен. Одушевяващата го енергия моментално се прехвърли на Колян, който изведнъж сякаш се пробуди. Отвори очи, втренчено и враждебно изгледа Володин, ухили се и паладиевата му коронка блесна.

— Володин — подхвана той, — ти онзи път нещо ни метна за вътрешния прокурор.

— Защо? — изненада се Володин.

— Така. После Вовчик Малой ми даде една книга, казвам ти, трепач — направо те светва. Ницше я е писал. Там, копеле, всичко е едно засукано, никой свестен човек да не може да загрее, но иначе умно. Вовчик специално нае някакъв изгладнял професор, тури до него едно пичлеме, дето чактисва от нашата приказка, и двамата за около месец я натаманиха, та всички братоци да могат да я прочетат. Преведоха я на нормален език. А бе с две думи, твойто вътрешно ченге трябва да се ликвидира и край. И тогава никой няма да може да те гепи, разбра ли?

— Ти луд ли си, бе Колян? — нежно и дори някак жално попита Володин. — Мислиш ли като говориш? Знаеш ли колко дават за ченге?

Колян прихна:

— Кой? Другите вътрешни ченгета ли? Е, там е работата, че всички вътрешни ченгета трябва да се ликвидират.

— Добре — рече Володин, — хайде да предположим, че си ги ликвидирал. Ами нали тогава вътрешният ти ОМОН80 ще почне да те работи.

— От километър загрявам какви ще ми ги дрънкаш — рече Колян. — После ще ми споменеш за вътрешното си ДС, после за вътрешната си група „Алфа“ и така нататък. Скивай пък аз какво ще ти кажа: всичките трябва да ги ликвидираш и накрая да си станеш свой вътрешен президент.

— Добре — каза Володин. — Да предположим, че си станал свой вътрешен президент. Ами ако те заглождят съмнения, какво ще правиш?

— Нищо. Смазвам ги и продължавам напред.

— Значи, все пак ще ти трябват вътрешни ченгета, за да смазваш съмненията си? А пък ако съмненията са големи, значи ще ти трябва и вътрешно ДС?