Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Баронът млъкна, сякаш за да ме остави да почувствам възможната кошмарна перспектива. Бавно огледах черното пространство с безбройните точки от недостижими огньове. Той беше прав. Къде бяха Чапаев и Анна? Къде беше мъглявият нощен свят с фаянсовите стени и строшеният на прах бюст на Аристотел? Нямаше ги. Нещо повече — знаех, бях сигурен, че няма място, където евентуално да съществуват, защото аз, точно аз, застанал до този загадъчен човек (пък и дали бе човек?) бях единственият потенциален начин на света да се появяват всички психиатрии и граждански войни. Същото се отнасяше и до това мрачно преддверие на ада, за изплашените му обитатели и за неговия висок безкомпромисен часови. Всички те съществуваха, само защото съществувах аз.

— Струва ми се, че разбирам — казах. Юнгерн ме изгледа скептично.

— И какво точно разбирате?

Изведнъж някъде отзад долетя ужасен вик:

— Аз! Аз! Аз! Аз!

Двамата се обърнахме едновременно.

Съвсем наблизо — на трийсет-четирийсет метра от нас, гореше огън. Но изглеждаше съвсем различно от останалите. Първо, цветът на пламъка му беше друг. Огънят беше блед и не пушеше. Второ, попукваше и пръскаше искри. И трето, излизаше от строгата схема на останалите огньове — явно, гореше не на място.

— Я да идем да видим — измърмори Юнгерн и ме дръпна за ръкава.

Хората, наобиколили огъня, изобщо не приличаха на останалите подопечни на барона. Бяха четирима. Най-немирен бе един тлъст мъжага с отровно розово сако и щръкнали кестеняви коси на главата, подобна на малко гюлле. Седеше на земята, обхванал с ръце раменете си така, сякаш собственото му тяло възбуждаше у него необуздана страст. Той не спираше да вика:

— Аз! Аз! Аз!

Интонацията на виковете му се променяше. Когато с барона ги чухме най-напред, в тях звучеше животинско ликуване, а когато се приближихме, това „Аз“ стана въпросително. До кресльото седеше един мършав тип с бухнал перчем, облечен с нещо като моряшки бушлат. Стоеше неподвижно, гледаше огъня втренчено, и ако устните му от време на време не помръдваха, човек можеше да си помисли, че не е на себе си. Май само обръснатият гола глава шишко с добре оформената брадичка беше съвсем в ред — той с всичка сила блъскаше двамата си другари, сякаш се опитваше да ги свести. Донякъде успя — мършавият блондин с перчема занарежда нещо и започна да се поклаща като при молитва. Бръснатият понечи да разбута втория си спътник, но изведнъж вдигна очи към нас. Лицето му мигом се изкриви от ужас. Шишкото извика нещо на останалите и скочи на крака. Баронът тихо изруга. В ръката му се появи една граната лимонка; той дръпна халката и я метна в огъня — тя тупна на около пет метра от краката ни. Аз по рефлекс се захлупих върху земята и закрих с ръце главата си, но минаха няколко секунди, а взрив не последва.

— Станете — рече баронът.

Отворих очи и видях, че се е надвесил над мен. Виждах го като в преувеличена перспектива — протегнатата му десница беше съвсем до лицето ми, а втренчените в мен очи, в които се сливаха и отразяваха пламъците на безбройните огньове, изглеждаха като две единствени звезди на тукашното небе.

— Благодаря — казах аз и станах, — мога и сам. Не се задейства ли?

— А, не, защо, свърши работа.

Погледнах да видя огъня от преди малко и с изненада открих, че го няма нито него, нито насядалите наоколо му хора, нито дори личи някое изгорено петно на земята.

— Какво беше това? — попитах.

— Нищо — отвърна баронът, — келеши. Надрусали се, та чак не знаят къде се намират.

— И вие ги…

— А, не. Как можахте да си го помислите? Просто ги свестих.

— Почти съм сигурен — продумах аз, — че някъде съм виждал тоя шишко с брадичката. Тоест, не почти, а напълно съм сигурен.

— Може да сте го сънували.

— Може — отговорих и си помислих, че е точно така. Бръснатият господин недвусмислено пораждаше в мен асоциации за бели облицовани стени и студено докосване на игла до кожата ми — обичайните атрибути на моите кошмари. Няколко секунди имах усещането, че дори мога да си спомня и името му, но после се разсеях от някакви други мисли. Същевременно Юнгерн стоеше до мен и мълчеше, сякаш претегляше думите, които щеше да каже.

— Пьотър — заговори най-после той — какви са политическите ви убеждения? Предполагам, че сте монархист.

— Естествено. Защо, не личи ли, че…?

— А, не — прекъсна ме баронът. — Просто искам да ви дам един пример, който трябва добре да разберете. Представете си задушна стая, претъпкана с хора. И всички са насядали по разни грозни табуретки, разклатени столове, вързопи и изобщо — където им падне. А по-чевръстите се опитват да седнат на по два стола или да отпъдят някого от мястото му, за да го заемат. Такъв е светът, в който живеете вие. В същото време всеки един от тях има свой собствен трон, огромен, бляскав, дето се извисява над целия този свят, а също и над всички други светове. Тронът наистина е царски — няма нищо неподвластно за възкачилия се на него. И най-важното: въпросният трон е абсолютно легитимен — той принадлежи по право на всеки човек. Но възкачването дотам е почти невъзможно. Защото стои на място, каквото няма. Разбирате ли? Намира се никъде.

— Да — отговорих, — тъкмо за това си мислех вчера, господин барон. Знам какво значи „никъде“.

— Тогава си помислете за следното. Тук, както вече ви казах, двете ви натрапчиви състояния — и с Чапаев, и без него — са еднакво илюзорни. За да се озовете „никъде“ и да се възкачите на трона на безкрайната свобода и щастие, е достатъчно да махнете само останалото пространство, тоест онова, където виждате мен и себе си. Нещо, дето се опитват да сторят моите подопечни. Но техните шансове са малко и след известно време им се налага да повтарят безинтересния кръг на съществуването. Та защо приживе да не се озовете „никъде“? Кълна ви се, че ще е най-доброто, което можете да направите в живота си. Сигурно обичате метафорите? Е, то е все едно да вземете и да се изпишете от психиатрията.

— Повярвайте ми, бароне… — прочувствено започнах аз, притиснал ръце към гърдите си, но той не ме остави да се изкажа.

— Трябва да го направите, преди Чапаев да употреби глинената си картечница. Защото, както знаете, после няма да остане нищо, дори това „никъде“.

— Глинената картечница ли? — попитах аз. — Това пък какво е?

— Не ви ли е казвал?

— Не.

Юнгерн се намръщи.

— Да не задълбаваме в темата. Нека в спомена ви остане метафората за излизането ви от лудницата на свобода. И тогава може би в някой от своите кошмари ще си спомните какво сме си говорили. А сега е време да вървим. Момчетата отдавна ни чакат.

Баронът ме хвана за ръката и наоколо отново започнаха да се мяркат хаотични ивици светлина. Вече бях свикнал с фантастично зрелище и не ми се виеше свят. Баронът вървеше напред, вторачен в мрака. Погледнах безволевата му брадичка, червеникавите мустаци и горчивата гънка в ъгъла на устните и си помислих, че едва ли би могъл да уплаши някого с външния си вид.

— Бароне, защо всички наоколо толкова се страхуват от вас? — не издържах най-после. — Не искам да ви обиждам, но според мен, в облика ви няма нищо страшно.

— Не всеки вижда същото, което вие — отвърна ми той. — Пред приятелите си обикновено се показвам като петербургски интелигент, какъвто някога наистина бях. Но не бива да си правите извода, че действително изглеждам така.

— Тогава какво виждат останалите?

— Няма да ви отегчавам с подробности. Ще ви кажа само, че във всичките си шест ръце държа по една остра шашка.

— А кой е истинският ви облик?

— За съжаление, никой — отговори баронът.

Да си призная, думите му ми направиха известно впечатление. Макар че всъщност бих могъл и сам да се сетя за всичко.

— Почти стигнахме — рече той, сякаш наближавахме вила за почивка.

— Извинете — попогледнах го изпод вежди, — защо ви наричат Черния Барон?

— А — усмихна се Юнгерн. — Сигурно, защото когато воювах в Монголия, живият Буда Богдо-Геген Тутухту ме възнагради с правото да притежавам черен паланкин.

— А защо се движите със зелен?

— Защото точно по същия начин ми бе дадено правото да ползвам и зелен паланкин.

— Добре де, тогава защо не ви наричат Зеления Барон? Юнгерн се намръщи.

— Не ви ли се струва, че множко питате? По-добре се огледайте наоколо, за да запомните мястото както трябва. Повече никога няма да го видите. Тоест можете, разбира се, да го видите отново, но аз искрено се надявам да не ви се случи.

Последвах съвета му.

Далеч напред се появи огън, който изглеждаше по-голям от останалите. Носеше се срещу нас със същата скорост, както и другите, но приближаваше постепенно, сякаш наистина вървяхме към него с обикновена крачка. Досетих се, че това е крайният пункт на нашата разходка.

— Вашите приятели пред големия огън ли са? — попитах.

— Да — отвърна баронът. — Не бих ги нарекъл приятели. Те са ми по-скоро бивши съратници от полка. Някога им бях командир.

— Какво, заедно сте се сражавали?

— Да — рече баронът. — Но по-важно е друго. Навремето заедно ни разстреляха в Иркутск, не бих казал, че беше по моя вина, но все пак… Затова чувствам към тях особена отговорност.

— Разбирам. Ако ненадейно се озова в такова тъмно и пустинно място, сигурно много ще ми се иска някой да ми се притече на помощ.

— Знаете ли — каза баронът, — не забравяйте, че засега сте жив. Цялата тъмнина и пустота около вас всъщност е възможно най-ярката светлина. Я чакайте.

Спрях се машинално и, без да ми даде време да усетя какво се кани да направи, баронът рязко ме блъсна в гърба. Сега обаче не ме завари толкова неподготвен. И докато тялото ми падаше на земята, сякаш успях да осъзная неуловимо краткия миг на завръщането си обратно, в обикновения свят — или, тъй като нямаше абсолютно нищо за осъзнаване, успях да разбера какво представлява то. Не знам как да го опиша. Сякаш някой махна единия декор, но не успя веднага да сложи на мястото му другия и аз цяла секунда гледах през пространството помежду им. Но секундата бе достатъчна, за да видя измамата, скрита зад всичко, което винаги съм смятал за реалност, да видя елементарното глупаво устройство на вселената. От познанството с него не оставаше нищо, освен обърканост, яд и малко гузна съвест.

Баронът ме бе блъснал тъй силно, че чак в последния момент успях да протегна ръце напред, затова ударих челото си в земята.

Когато вдигнах глава, пред мен отново беше обикновеният свят — степта, свечеряващото се небе и близките очертания на хълмовете. Гърбът на барона се поклащаше някъде напред. Той вървеше към единствения в цялата степ накладен огън, над който се издигаше онзи вертикален стълб от бял пушек.

Скочих на крака, отупах изцапаните си на коленете панталони, но не посмях да го последвам. Баронът се приближи до огъня; насреща му се изправиха брадати мъже с маскировъчни дрехи и рунтави жълти папахи.

— Здравейте, момчета! — гръмко, с юнашки командирски бас изрева Юнгерн. — Как е?

— Стараем се, ваше високоблагородие! Караме я някак! Слава Богу! — чуха се в отговор различни гласове. Мъжете го наобиколиха от всички страни и вече не го виждах. Бойците явно го обичаха.

Забелязах, че към мен върви казак с жълта папаха. Лицето му беше тъй страховито, че за миг се уплаших, но като видях, че носи синьо-зелена стъклена чаша, се поуспокоих.

— Какво, господине — ухили се той, щом ме наближи, — май се стресна?

— Да — казах, — малко.

— Хайде, ела на себе си — рече казакът и ми подаде чашата.

Пих. Беше водка. Наистина, почти веднага ми олекна.

— Благодаря. Добре ми дойде.

— Какво — попита той и пое от ръцете ми празната чаша, — с господин барона ли другаруваш?

— Нещо такова — отвърнах уклончиво. — Познати сме.

— Много е строг — рече казакът. — Всичко по режим. Сега ще се пее, после пък ще се отговаря на въпроса. Демек, те ще отговарят. Аз вече си минах по реда. Днеска си отивам. И край.

Погледнах го — отблизо не изглеждаше чак толкова страшен, просто лицето му бе грубо, изпръхнало и обгорено от планинското слънце. И въпреки всичко, притежаваше някакво замислено и сякаш дори мечтателно изражение.

— Как ти е името? — попитах казака.

— Игнат — отговори той. — А ти, значи, си Пьотър.

— Да — казах — откъде знаеш? Игнат се усмихна леко.

— Аз съм от Дон. А ти, като те гледам, май си от столицата.

— Да, от Питер съм.

— Виж какво, Пьотър, недей още да ходиш до огъня. Господин баронът не обича да му пречат на песента. Дай двамата с теб да седнем тук и да послушаме. Пък, ако нещо не разбираш, ще ти го обясня.

Свих рамене и седнах по турски на земята.

Около огъня наистина ставаше нещо странно. Казаците с жълти папахи насядаха в полукръг, а баронът застана пред тях и вдигна ръце като същински капелмайстор.

— Ех, тази вечер, тази вееечер — запяха строгите мъжки гласове, — мене сън ме не лови…

— Една от любимите ми песни — казах аз.

— Как ще ти е любима, господине, като никога не си я чувал? — попита Игнат и седна до мен.

— Защо да не съм я чувал? Това е стара казашка песен.

— Не, бъркаш. Тая песен господин баронът я съчини специално за нас, да я пеем и да си мислим. А за да ни е по-лесно да я запомним, и думите, и музиката й са същите като в песента, дето казваш.

— Че какво тогава е съчинил? — попитах. — Искам да кажа, как човек може да различи онази, предишната песен, от тази, която господин баронът е съчинил, след като и думите, и музиката са същите?

— Ами песента, дето я съчини баронът, има съвсем друг смисъл. Слушай да ти обясня. Чуваш ли как пеят: „Мене сън ме не лови и в съня ми се яви…“. Знаеш ли какво значи? Че макар сън да не го лови, пак като че ли сънува. Тоест, няма разлика — дали спиш, дали не спиш, все е сън.