Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Какво?

— Според мен, няма никаква субстанционна врата. Има само съвкупност от елементи на възприятие, по природа празни откъм съдържание.

— Точно така — зарадва се Сердюк и направи още една мъничка крачка към обувките си.

— Но преди осем сутринта аз няма да отключа тази съвкупност — каза бодигардът и удари с гумената палка по дланта си.

— Защо? — попита Сердюк. Пазителят сви рамене.

— За теб е карма — отговори той, — за мен е дхарма69, а всъщност е просто ала-бала. Едно нищо. Дето и него го няма.

— М-да. Инструктажът ви е доста сериозен.

— Има си хас. Провежда го японската служба за сигурност.

— И сега какво да правя?

— Как какво? Чакаш до осем. И ги помоли да ти издадат пропуск.

Сердюк още веднъж погледна яките му рамене и палката в ръцете му, после бавно се обърна и пое обратно. Имаше ужасното усещане, че думи, способни да накарат пазача да отвори вратата, все пак съществуват, но не е успял да ги намери. „Да би сутрите четяло, би откупа знаяло“ — мрачно си помисли той.

— Ей — подвикна му охранителят, — не се разхождай без гета. Тук подът е бетонен. Ще си простудиш бъбреците.

Сердюк се върна в кабинета, затвори безшумно и долови силен мирис на изгоряло и на женска пот. Скрил лицето си в шепи, японецът продължаваше да седи на пода и да се поклаща насам-натам. Май не беше усетил излизането му.

— Господин Кавабата — тихо рече Сердюк. Кавабата пусна ръцете си.

— Лошо ли ви е?

— Много ми е лошо. Ужасно съм зле. Ако имах стотина корема, незабавно щях да ги разпоря всичките. Никога в живота си не съм изпитвал такъв срам.

— Но какво е станало? — попита Сердюк и със съчувствие коленичи срещу него.

— Аз се осмелих да ви помоля за последна услуга, без изобщо да помисля, че на вас няма да има кой да ви я направи, ако пръв си направя сепуко. Чудовищен позор.

— На мен? — попита Сердюк и се изправи. — На мен??

— Ами да — също стана Кавабата и впери в очите му пламналия си поглед. — На вас кой ще ви отсече главата? Да не би Гриша?

— Кой Гриша?

— Ами бодигардът. Нали току-що разговаряхте с него? Той може само да ви строши черепа с тояжката си. А според правилата тя трябва да се отсече и не просто да се отсече, а да се отсече така, че да увисне само на парче кожа. Представяте ли си колко ще е грозно да се търкулне? Седнете де, седнете.

В погледа му имаше такава хипнотична мощ, че без да иска, Сердюк седна върху рогозката — силите му стигнаха само да отмести поглед от лицето на японеца.

— Изобщо, струва ми се, не знаете какво гласи за сепуко учението за правото и смело завръщане във вечността — каза Кавабата.

— Какво?

— Имате ли представа как се разпаря корем?

— Не — тъпо загледан в стената отвърна Сердюк.

— Начините са различни. Най елементарен е хоризонталният срез. Но той е посредствена работа. Дето казваме ние, пет минути позор и виждаш Буда Амида70. Все едно да влезеш в Чистата Земя със запорожец. Вертикалният срез е малко по-добър, но е в стил lower-middle class71 и то провинциален. Накрая може да си позволим нещо по-изискано. А може и накръст. Тук има два начина — прав кръст и диагонален кръст. Но пак не ви ги препоръчвам. Защото ако срезът е отгоре надолу, някои хора могат да видят в него християнски алюзии, а ако е диагонален — Андреевския флаг72. Освен това, могат да си помислят, че го правите заради Черноморския флот. А вие не сте морски офицер, нали?

— Така е — безизразно потвърди Сердюк.

— Затуй ви казвам — няма смисъл. Преди година-две двойният успореден срез беше много на мода, но той е сложно нещо. Така че бих ви посъветвал да направите дълъг диагонален разрез отдолу нагоре и отляво надясно и накрая леко да се върнете към средата. От чисто естетическа гледна точка е безупречен и след вас аз сигурно ще сторя същото.

Сердюк се опита да стане, но Кавабата сложи ръка на рамото му и го накара отново да седне.

— За съжаление, налага се да правим всичко набързо

— въздъхна той. — Няма нито бели паравани, нито подходящи ароматни пръчици. Няма воини с извадено оръжие, които да чакат в края на площадката… Макар че има един Гриша, но какъв воин е той. Пък всъщност не ни и трябват. Освен при положение, че самураят измени на клетвата и откаже да си направи сепуко. Тогава го пребиват като куче. В спомените ми няма подобни случаи, но все пак много е красиво, когато около заградения квадрат чакат хора с извадено оръжие и слънцето блести по стоманата… Всъщност… Искате ли да повикам Гриша? И Семьон от втория етаж? Та всичко да е възможно най-близо до истинския ритуал?

— Недейте — каза Сердюк.

— Прав сте. Напълно сте прав. Вие, естествено, разбирате, че най-важното във всеки един ритуал е не как изглежда отвън, а какво е вътрешното му съдържание.

— Разбирам, разбирам. Всичко разбирам — с омраза го погледна Сердюк.

— Затова съм напълно сигурен, че всичко ще мине много добре.

Кавабата вдигна от пода късия меч, който бе купил в магазинчето, извади го от ножницата, рязко замахна с него два-три пъти във въздуха и рече:

— Върши работа. Сега вижте. Винаги има два проблема: след пробождането да не паднете по гръб, защото никак, ама никак няма да е красиво, но тук аз ще ви помогна. И вторият — да не засегнете гръбнака. Значи, острието не бива да влиза прекалено дълбоко. Хайде да направим следното…

Той взе няколко листа с факсове, между които Сердюк забеляза и онзи с нарисуваната хризантема, наслага ги един върху друг, сгъна ги на две и внимателно обви острието тъй, че от него да се подават само десетина сантиметра.

— Така. Сега с дясната ръка хващате дръжката, а с лявата — ето тук. Забивате не много силно, инак, да ви кажа, ще се заклещи и… После нагоре и надясно. А сега сигурно искате да се съсредоточите. Нямате много време, но за толкова ще ви стигне.

Сердюк седеше някак вцепенен и продължаваше да гледа стената. В главата му пъплеше мисълта, че трябва да блъсне Кавабата, да изскочи в коридора и… Но там вратата бе заключена, пък и този Гриша с палката. Имало и някакъв Семьон на втория етаж. По принцип, можеше да се обади в милицията, но тук е Кавабата с меча… А и милицията няма да дойде по туй време. Но най-неприятното беше следното: всеки от изброените начини на поведение предполагаше, че ще настане мигът, когато по лицето на Кавабата ще се изпише почуда и после тя ще се смени с презрителна гримаса. А в днешната вечер все пак имаше нещо, на което Сердюк не искаше да изневери и дори знаеше какво е то — моментът, когато двамата вързаха конете за клона на дървото и започнаха да си декламират стихове. И макар всъщност да нямаше нито коне, нито стихове, все пак беше истинско, тоест каквото трябваше да бъде. Докато онзи свят зад вратата, която се отключва в осем сутринта…

В мислите на Сердюк настана кратка пауза и той веднага дочу слаби звуци, долитащи от всички страни. Кавабата седеше със затворени очи пред факса и коремът му тихо къркореше. Сердюк си помисли, че той със сигурност ще извърши цялата процедура бляскаво и с лекота. Но светът, който японецът щеше да напусне (ако тази дума означава всичко почувствано и преживяно), със сигурност бе много по-привлекателен от вмирисаните и огласяни от пеенето на Филип Киркоров московски улици, връхлитащи Сердюк всяка сутрин.

Той разбра защо изведнъж си помисли за Киркоров — откъм стаята с момичетата долиташе някаква негова песен. После се чуха гласове в кратък спор, приглушен плач и щракна дистанционно. Невидимият телевизор започна да предава новините, но на Сердюк му се стори, че всъщност не каналът се смени, а просто Киркоров спря да пее и започна да говори. Сетне долетя трескавият шепот на едно от момичетата:

— Ами да, гледай! Пак е къркан! Походка оверлог! Направо е кьоркютук, заклевам се!

Сердюк помисли още няколко секунди.

— А бе майната им на всичките — решително каза той. — Дай меча.

Кавабата бързо се приближи до него, полуколеничи и с дръжката напред му го подаде.

— Чакай — Сердюк разкопча ризата под сакото си. — Може ли през тениската?

Кавабата се замисли.

— Общо взето, случвало се е. През хиляда четиристотин петдесет и четвърта година, след като губи битката при Окехадзама, Такеда Кацуери си разпаря корема направо през ловните дрехи. Тъй че, нормално е.

Сердюк хвана меча.

— Не — спря го Кавабата. — Нали ви казах: с дясната хващате дръжката, а с лявата — обвитото с хартия. Ето така.

— Просто го забивам и край, нали?

— Един момент, един момент. Сега.

Кавабата се затича през стаята, взе големия си меч, върна се при Сердюк и застана зад него.

— Вие може да не го мушкате много дълбоко. Докато аз ще трябва. Защото… нали нямам секундант. А вие сте късметлия. Сигурно добре сте си поживели.

— Ами — леко се усмихна Сердюк. — Като другите.

— Затова пък умирате като воин — каза Кавабата. — Е, аз съм готов. Броим до „три“.

— Добре — отвърна Сердюк.

— Поемаме си дълбоко въздух, и… Хайде. Едно… Две… Сердюк изведнъж се сети, че все пак не успя да види дали пламъчето във фенера, дето му го дадоха на влизане, е истинско, но сега, естествено, беше вече късно.

— Две и половина… И-три! Сердюк заби меча в корема си.

Хартията опря в тениската му. Болката не беше особено голяма, но студеното острие се усещаше доста неприятно.

Факс-апаратът на пода иззвъня.

— А така — рече Кавабата. — А сега нагоре и надясно. По-смело, по-смело… Точно така, правилно.

Сердюк зарита с крака.

— Сега бързо връщане към средата и с двете ръце навътре. А така, така… Правилно… Хайде сега само още един-два сантиметра…

— Не мога — едва чуто продума Сердюк, — всичко ми пари!

— Че как иначе — каза Кавабата. — Ей сега. Той се втурна към факса и вдигна слушалката.

— Ало! Да! Именно, тук е. Да, модел деветка, на две хиляди километра.

Сердюк изтърва меча на пода и с две ръце затисна кървящия си корем.

— Бързо! — изхриптя той. — Бързо!

Кавабата се навъси и му направи знак да изчака.

— Какво? — изрева в слушалката той. — Как ще е скъпо три и петстотин? Миналата година я взех за пет хиляди!

Бавно, като в кино преди да започне прожекцията, светлината пред очите на Сердюк угасна. Известно време той продължи да седи на земята, а после започна полека да се свлича настрани. Но преди дясното му рамо да докосне пода, всичките му сетива изчезнаха; остана само безкрайната болка.

— Къде е ударена бе! Къде! — долиташе от червената пулсираща тъмнина. — Две драскотини на бронята, на това ударена ли му викаш? Какво? Какво? Ти си простак! Лайно скапано! Какво? А бе що ти не си е… ш майката!

Слушалката издрънча върху вилката и факс-апаратът веднага започна да звъни отново.

Сердюк забеляза, че пространството, откъдето долитат телефонните позвънявания и ругатните на Кавабата и където изобщо става нещо, е някъде много далеч и представлява толкова нищожен сегмент от реалността, че човек трябва да напряга всички сили, за да успее да проследи какво се случва там. Същевременно нямаше никакъв смисъл да се напряга тъй мъчително, макар вече да знаеше, че животът е точно това. Значи цялото му дълго, изпълнено с тъга, надежда и страх човешко съществуване е било просто мимолетна мисъл, за миг привлякла вниманието му. А сега Сердюк (всъщност, не беше никакъв Сердюк) плуваше в една неокачествима пустота и чувстваше, че се приближава към нещо огромно, излъчващо непоносима жега. Най-ужасното бе, че огромното и бълващо огън нещо идва откъм гърба му и той няма никаква възможност да види какво представлява. Чувстваше се кошмарно и започна трескаво да търси точката, където бе останал целият познат му свят. По някакво чудо успя да я намери и в главата му като камбана екна гласът на Кавабата:

— На островите отначало не повярваха, че ще се справите. Но аз бях сигурен. А сега разрешете да ви направя последната услуга. Ос-с-с!!

Дълго време след това нямаше абсолютно нищо, така че би било неправилно да се каже „дълго време“, защото и времето също го нямаше. А после се чу покашляне, скърцане на дюшеме и гласът на Тимур Тимурович:

— Да, Сеня. Ето така те намерихме пред калорифера с розичка в ръка. Помниш ли поне с кого всъщност си пил?

Отговор не последва.

— Татяна Павловна — каза Тимур Тимурович — два кубика, ако обичате. Да.

— Тимур Тимурович — ненадейно се обади откъм ъгъла Володин, — били са духове.

— Нима? — любезно попита Тимур Тимурович. — Какви духове?

— Ами от дома на Тайра. Заклевам се. И той се е държал с тях така, сякаш е търсел смъртта. И май наистина я е търсел.

— Тогава защо е останал жив?

— Защото е бил по тениска с олимпийска символика. Нали помните Московската олимпиада? Много, много мънички емблемки, нали? А той се е пробол през тениската.

— И какво?

— Да предположим, че са били магически йероглифи. Чел съм, че в древността имало един монах, целият изписан със защитни знаци. Само ушите забравили да му изпишат. И когато дошли духовете Тайра, те му ги взели, защото всичко останало било за тях просто невидимо.

— А защо са дошли? В смисъл — при този монах?

— Защото много хубаво свирел на флейта.

— А, на флейта — каза Тимур Тимурович — Съвсем логично. А не ви ли изненадва, че въпросните призраци са привърженици на „Динамо“?