Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Последната мисъл вече се отнасяше за Анна. Усещах нежното докосване на потрепващия й език. Очите й зад при-творените мигли бяха тъй близо, сякаш можех да се гмурна във влажния им блясък и да се стопя там завинаги. Накрая въздухът започна да не ни стига и нашата целувка свърши. Тя извърна лицето си встрани и сега го виждах в профил. Затвори очи и прокара език по устните си, сякаш бяха пресъхнали. Всички тези уж незначителни движения в друга ситуация нямаше да имат никакво значение или смисъл, но сега бяха невероятно вълнуващи. Изведнъж разбрах, че вече нищо не ни разделя, че всичко е възможно и ръката ми, легнала върху рамото й — това обикновено докосване, което допреди минута изглеждаше почти кощунство — просто и естествено легна върху гърдите й. Тя леко се дръпна, но веднага разбрах, че е само за да може дланта ми да не среща никакви препятствия по пътя си.

— За какво мислите сега? — попита тя. — Но честно.

— За какво мисля ли? — обгърнах шията й с ръце. — Че движението към върха на щастието прилича буквално на изкачване на планина…

— Не, не така. Откопчейте кукичката. Не така. Чакайте, аз сама. Извинете, че ви прекъснах.

— Да, то прилича на рисковано и трудно изкачване. Докато самото желание все още предстои, всички чувства са погълнати от процеса на катерене. Следващият камък, на който можеш да стъпиш, буренът, за който можеш да се хванеш… Колко сте прекрасна, Анна… За какво бях почнал… Да, целта дава на всичко това смисъл, но в отделните точки на движението тя напълно липсва. Всъщност, приближаването към целта е по-висше от самата цел. Мисля, че имаше един опортюнист на име Берщайн, който казва, че движението е всичко, а целта — нищо…

— Не Берщайн, а Бернщайн89. Това как да ви го разкопчая… Откъде намерихте този колан?

— О Боже, Анна, искате да ме подлудите…

— Продължавайте да говорите — каза тя и ме погледна за миг, — само не ми се сърдете, ако за известно време няма да мога да участвам в разговора.

— Да — отметнах назад глава и затворих очи, — но най-важното в случая е, че щом се качите на върха, щом я постигнете, целта моментално изчезва. Всъщност, както и всички създадени от фантазията обекти, тя е неуловима. Представяте ли си, Анна, когато човек мечтае за най-прекрасната жена, тя присъства във въображението му с цялото съвършенство на красотата си, но щом я вземе в обятията си, всичко изчезва. Нещото, с което той се сблъсква, се свежда до съвкупност от най-обикновени и често пъти доста първични усещания, изпитвани предимно на тъмно… Ооо!… Но колкото и да са вълнуващи те, зовящата го допреди миг красота изчезва. Заменя я някакъв направо смешен стремеж. Тоест, красотата е недосегаема. По-точно, тя е досегаема, но сама по себе си, а това, което търси в нея опияненият от страстта разум, просто не съществува. Поначало красотата е дори… Не, не мога повече. Елате тук… а така. Да. Да. Добре ли ви е така? О, Боже мой… Как казахте, че се казвал човекът, който говори за движението и целта?

— Бернщайн — пошушна ми Анна.

— Не ви ли се струва, че думите му напълно важат и за любовта?

— Да — прошепна тя и леко ме ухапа за меката част на ухото. — Целта е нищо, движението е всичко.

— Движете се тогава, движете се, моля ви.

— А вие говорете, говорете…

— Какво да говоря?

— Няма значение, само говорете. Искам да чувам гласа ви, когато това стане.

— Добре. Ако трябва да продължа мисълта… Представете си, че всичко, което може да ти даде една прекрасна жена, е сто процента…

— Счетоводител…

— Да, сто. Значи, деветдесет процента тя ти дава, просто докато я виждаш, а останалото, заради което се води хилядолетното наддаване, е само един мъничък остатък. И първите деветдесет процента няма как да бъдат разложени на никакви съставни части, защото красотата е неопределима и неделима, каквито и да ги дрънка Шопенхауер. А колкото до останалите десет, те са просто съвкупност от нервни сигнали и нямаше да струват нищо, ако на помощ не им идваха въображението и паметта… Анна, моля ви, отворете за малко очи… Така… да, именно въображението и паметта. Знаете ли, ако ми се наложеше да напиша една наистина силна еротична сцена, щях да си послужа с няколко бегли фрази, а останалото щях да запълня с несвързан разговор като нашия… О Боже, Анна… Като нашия, който водим сега. Защото няма нищо за описване — умът трябва да си доизгради всичко сам. Лъжата и може би една от най-големите женски тайни… Ах, ти мое момиче от старото имение,… се крие в това, че красотата прилича на етикет върху нещо неизмеримо по-голямо, нещо неизразимо по-желано, отколкото е етикетът, и той само го означава, докато всъщност не крие нищо особено… Златен етикет върху празна бутилка… Магазин, където всичко е изложено на великолепно подредената витрина, а зад нея, в мъничкия, нежен, тесен, много тесен салон… Моля ви, мила, не бързайте… Да, салонът е празен. Спомнете си стихотворението, което декламирах на онези нещастници. За княгинята и гевречето… Ах, Анна… Колкото и да е примамливо, идва един момент, когато разбираш, че в центъра на черното геврече геврече геврече е пустота пустотаа пуустоооотааа!

— Какво? — възкликнах и вдигнах глава от възглавницата.

— Пустота! — отново се провикна някой зад вратата. — Може ли да вляза?

— Merde — промърморих, понадигнах се в кревата и с обезумял поглед огледах стаята, зад чийто прозорец синият здрач вече се сгъстяваше, — да ви вземат дяволите! Какво има?

— Може ли да вляза?

— Влезте.

Вратата се отвори. На прага стоеше някакъв рижав кривокрак мъжага. По принцип това беше моят ординарец (мисля, че се казваше Семьон, макар да не бях много сигурен), но сега, след няколкото седмици разложително влияние от страна на червените, не беше напълно ясно какво си е наумил, така че за всеки случай вечерно време сам си изувах ботушите и се стараех да не го срещам из двора.

— Какво, да не спиш? — попита той и огледа стаята. — Събудих ли те? Е, извинявай. Ти днес направо ни изненада. Виж какво ти подаряват бойците.

Върху одеялото пред мен тупна някакъв предмет, загърнат във вестник; миришеше неопределено познато. Отворих пакета. Вътре имаше геврече от тия, дето ги продаваха в хлебарницата на главния площад, само че съвсем черно и смърдящо на катран, с какъвто войниците си лъскат ботушите.

— Е, не се ли радваш? — попита ординарецът.

Вдигнах очи към него и той веднага заотстъпва назад. Преди още да съм напипал браунинга в джоба си, беше вече изчезнал през вратата и трите куршума, изпратени в правоъгълния й отвор, с ангелски гласове рикошираха в каменната стена на коридора.

— Всички. Жени. Са кучки — казах високо и рухнах върху леглото.

Доста дълго никой не наруши спокойствието ми. Навън се чуваше пиянско грачене. На няколко пъти отекнаха изстрели, после май настана продължителен и апатичен побой. От долитащите звуци разбирах, че концертът е прераснал в пълно безобразие. Беше твърде съмнително някой да успее да овладее разбушувалата се, според израза на петербургските либерали, народна стихия. Сетне в коридора, вратата закъм който дори не си направих труда да затворя, се чуха тихи стъпки. За миг ме осени надежда (нали има и пророчески сънища, помислих си), но тя бе толкова плаха, че щом видях широкоплещестата фигура на Котовски, не почувствах кой знае какво разочарование. Дори малко ме досмеша от мисълта, че пак е дошъл да се пазари за жребци и кокаин.

Беше облечен в кафяв костюм; на главата му имаше контешка широкопола шапка, а в ръцете си държеше по едно продълговато куфарче. Остави ги на пода и вдигна два пръста към периферията на шапката си.

— Добър вечер, Пьотър. Дошъл съм да се сбогуваме.

— Заминавате ли? — попитах.

— Да. Не знам защо вие оставате — рече Котовски. — Ако не днес — утре тъкачите ще опожарят всичко тук. Не разбирам на какво се надява Чапаев.

— Той се канеше до довечера да реши проблема. Котовски сви рамене.

— Знаете ли — каза, — проблемите могат да се решават по различен начин. Можеш просто да се напиеш до безсъзнание и тогава временно ще изчезнат. Но аз предпочитам да се оправя с тях, преди те да са започнали да се оправят с мен. Влакът тръгва в осем вечерта. Имаме още време. След пет дена сме в Париж.

— Аз оставам.

Котовски ме изгледа настойчиво.

— Знаете ли, че сте луд? — попита той.

— Разбира се.

— В крайна сметка вас тримата ще ви арестуват и Фурма-нов ще започне да командва.

— Това не ме плаши — казах.

— Значи не ви е страх, че ще ви арестуват? Е, всички ние, руските интелигенти, дори да сме в лудницата, продължаваме да имаме една тайна свобода a-la-Pushkine и може…

Изсмях се.

— Котовски, притежавате изключителната дарба да сте в унисон с моите мисли. Тъкмо днес си мислих на тази тема-Мога да ви разкажа какво всъщност е тайната свобода на руския интелигент.

— Ако няма да отнеме много време, ще ви бъда задължен — отвърна той.

— Преди около година, мисля, в Петербург се случи нещо интересно. Пристигат, значи, някакви социалдемократи от Англия (естествено, ужасиха се от онова, което видяха). С тях имахме среща на улица „Басейная“. По линия на Съюза на поетите. Там беше Александър Блок. Цяла вечер им раз-казва за същата тази тайна свобода, дето всички ние, както се изрази той, възпяваме след Пушкин. Тогава го видях за последен път — беше целият в черно и неописуемо мрачен. После си тръгна и англичаните, естествено, нищо не разбрали, започнаха да разпитват какво все пак е това Secret freedom90. Но никой не можа да им го обясни като хората, докато един румънец, дето не знам защо беше заедно с тях, им каза, че схваща за какво става дума.

— Нима? — рече Котовски и си погледна часовника.

— Не се притеснявайте. Остана още малко. Той каза, че в румънския език имало подобен идиом: „хаз барагаз“ или нещо такова. Не помня как точно звучеше. Означавало буквално „подземен смях“. През средните векове Румъния често била нападана от номадски племена, затова селяните си строели огромни землянки, цели подземни къщи, и щом на хоризонта се вдигнел облак прах, криели там добитъка си. Самите те също се криели вътре и понеже землянките били прекрасно замаскирани, нашествениците не успявали да намерят нищо. Селяните, естествено, стояли под земята много кротко и само от време на време, когато съвсем се преизпълнели с радост, че така хитро са ги измамили, притискали с ръка устата си и много тихо се кискали. Та ето я тайната свобода — каза румънецът: когато седиш сред смрадливите кочове и пръчове, и вирнал показалец нагоре, тихичко се кикотиш. Знаете ли, Котовски, описанието на ситуацията беше толкова точно, че още същата вечер престанах да бъда руски интелигент. Не съм от хората, дето ще се хилят под земята. Тайна свобода не може да има.

— Интересно — каза Котовски. — Интересно. Но сега бързам.

— Ще ви изпратя до портата — надигнах се от мястото си. — Из двора става дявол знае какво.

— Точно това имах предвид.

Мушнах браунинга в джоба си, взех едното от куфарчетата на Котовски и тъкмо понечих да го последвам по коридора, когато изведнъж ме прониза странното предчувствие, че виждам стаята си за последен път. Спрях се на прага и я огледах внимателно: двата стола, леглото, масичката с течението на „Изида“ от петнайсета година… Господи, помислих си почти развеселен, дори и така да е, нима вече няма да се върна тук? Какво като не знам къде отивам? Та малко ли места съм напускал завинаги?

— Забравихте ли си нещо? — попита Котовски.

— Не — отговорих, — нищо.

Панорамата, която ни се разкри от най-горното стъпало на къщата, донякъде напомняше картината на Брюлов „Последният ден на Помпей“. Не, нямаше падащи колони, нито кълба дим в черното небе. Просто в тъмното горяха два големи огъня и навред сновяха пияни тъкачи. Но от начина, по който се тупаха по раменете, спираха, за да се изпикаят най-демонстративно или да надигнат шишето, от разсъблечените пияни жени, претичващи с кикот из двора, от страховитите червени отблясъци, осветили цялата тази вакханалия, човек започваше да усеща, че наближава нещо страшно, неизбежно и неумолимо.

Мълчаливо и бързо тръгнахме към портата. Някакви хора с винтовки, насядали край един от огньовете, ни махаха с ръце да отидем и викаха нещо, затова Котовски нервно бръкна в джоба си. Слава Богу, никой не ни се натрапи, но последните метри до портата, когато беззащитните ни гърбове бяха обърнати към цялата тази пиянска лудница, ми се видяха много дълги. Щом се озовахме отвън, извървяхме десетина крачки и аз спрях. Улицата спираловидно се виеше надолу и беше съвсем пуста. Мокрият паваж матово лъщеше в спокойната светлина на само няколкото лампи.

— Аз съм дотук — казах. — Желая ви успех.

— На вас също. Не се знае дали няма да се видим отново — странно се усмихна Котовски. — Или да чуем един за друг.

Стиснахме си ръцете, той отново вдигна два пръста към шапката си, и без да се обръща повече, пое надолу. Гледах широкия му гръб, докато не изчезна зад завоя, после бавно тръгнах да се връщам. Пред портата спрях и надникнах предпазливо. Прозорецът на кабинета на Чапаев не светеше. Изведнъж разбрах защо от видяното на двора ме бе обзел такъв ужас — тук всичко напомняше с нещо за света на барон Юнгерн. Нямах никакво желание да мина отново край огньовете с пияните тъкачи.

Досетих се къде може да е Чапаев. Извървях тридесет-четиридесет метра покрай оградата и се озърнах. Не се виждаше никой. Подскочих, хванах се за ръба на стената, набрах се криво-ляво и я прескочих.

Наоколо беше тъмно. Черният силует на смълчаното имение бе закрил огньовете. Пипнешком се промъкнах между мокрите от падналия наскоро дъжд дървета, стигнах до дерето, но се подхлъзнах и се свлякох надолу по гръб. Невидимият поток ромонеше някъде вдясно. С протегнати напред ръце поех към него и след няколко крачки видях между стволовете да свети прозорчето на банята.

— Влизай, Петка — извика Чапаев в отговор на почукването ми.

Той седеше до познатата дървена маса, върху която бе сложена огромна бутилка със самогон, няколко чаши и чинии, газена лампа и дебела папка с книжа; беше с разкопчаната си до пъпа дълга бяла риза и вече доста пиян.