Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Какво те води насам? — попита той.

— Мисля, че възнамерявахте да решите проблема с червените тъкачи.

— Решавам го — отвърна Чапаев и напълни със самогон две от чашите.

— Котовски май добре ви познава.

— Прав си, аз също го познавам добре.

— Преди малко замина с вечерния влак за Париж. Мисля, че правим голяма грешка, като не следваме примера му.

Чапаев примижа.

— „Все още в нас гори желание — напевно подхвана той, — то влакове безброй зове и пърха нашето съзнание, но всъщност никъде не е…“

— И вие ли сте го чели? Много съм поласкан — казах аз и веднага с тъга си помислих, че думите „и вие“ са неуместни. — Знаете ли, ако тръгнем веднага, може да успеем да хванем влака.

— За какво ми е изтрябвал Париж? — попита Чапаев.

— Най-вероятно заради това, което скоро ще стане тук. Той се подсмихна.

— Право казваш, Петка.

— Впрочем — попитах с тревога, — къде е Анна? Рисковано е да остава в къщата.

— Натоварил съм я с една задача — каза Чапаев, — скоро ще дойде. С нея всичко е наред. Хайде, сядай де. Откога те чакам, изпих вече половината бутилка.

Седнах срещу него.

— За твое здраве.

Свих рамене. Нямаше как.

— За ваше здраве, Василий Иванович.

Пихме и той замислено се загледа в мъждивата светлинка на газената лампа.

— Преди малко си мислех за твоите кошмари — сложи ръка върху папката Чапаев. — Прочетох всички истории, които си написал. И за Сердюк, и за тоя Мария, и за лекарите, и за бандитите. Някога обръщал ли си внимание как точно се събуждаш от такъв сън?

— Не.

— Я се опитай да си спомниш. Замислих се.

— Просто в един момент ми става ясно, че е сън, и толкоз — казах колебливо. — Започна ли да не издържам, внезапно разбирам, че всъщност няма от какво да ме е страх, защото…

— Защо?

— Опитвам се да намеря подходящите думи. Бих казал: защото има къде да се събудя.

Чапаев удари с ръка по масата.

— А къде точно се събуждаш? Нямах отговор.

— Не знам.

Той ме погледна и се усмихна. Изведнъж престана да ми се струва, че е пиян.

— Браво — каза той. — Точно така. Щом потокът от сънища те понесе, ти ставаш част от него, понеже в този поток всичко е относително, всичко се движи и няма нещо, за което да можеш да се хванеш. Завлече ли те водовъртеж, ти не го разбираш, защото се движиш заедно с водата и тя ти изглежда неподвижна. Така насън добиваш усещането за реалност. Но има една точка, неподвижна не по отношение на нещо друго, а абсолютно неподвижна и тя се нарича „не знам“. Когато се озовеш в нея насън, ти се събуждаш, по-точно отначало се събуждаш на път закъм нея. А после вече — той посочи с ръце цялата стая — на път за тук.

Иззад стената долетя картечна пукотевица, после екна взрив и стъклото на прозореца издрънча.

— Но въпросната точка съществува — продължаваше Чапаев, — тя е абсолютно неподвижна и спрямо нея целият живот е сън досущ като твоите истории. Всичко е водовъртеж от мисли и светът около нас става реален, само защото ти се превръщаш във водовъртеж. По простата причина, че знаеш.

Той наблегна на думата „знаеш“. Станах и се приближих до прозореца.

— Чапаев, те май са запалили имението.

— Какво да се прави, Петка, светът е устроен така, че на всички въпроси на човек му се налага да си отговаря, когато къщата му гори.

— Съгласен съм — казах и отново седнах отсреща, — всичко това е чудесно, водовъртеж от мисли и така нататък. Светът става реален и нереален — добре. Но сега тук ще дойдат едни много неприятни личности… Разбирате ли, не искам да кажа, че те са реални, но ще ни накарат да усетим своята реалност в цялата й пълнота.

— Мене? — попита Чапаев. — Никога. Ето, виж.

Той взе бутилката, придърпа една малка синя паничка и я напълни догоре. После направи същото с чашата.

— Виж, Петка. Самогонът сам по себе си няма форма. Ей ти чаша, ей ти паничка. Коя от формите е истинска?

— И двете — казах. — И двете са истински.

Чапаев внимателно изпи самогона от паничката, после от чашата и една след друга ги запрати в стената. И паничката, и чашата се пръснаха на малки парченца.

— Петка — каза той, — гледай и запомняй. Ако си истински, смъртта действително ще дойде. Дори аз няма да мога да ти помогна. Още веднъж те питам. Ей ти чаши, ей ти бутилка. Коя от тези форми е истинската?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Да ти покажа ли? — попита Чапаев.

— Покажете ми.

Той се олюля, бръкна под масата и извади никелирания си маузер. Едва успях да го хвана за ръката.

— Добре, добре. Само недейте стреля по бутилката.

— Прав си, Петка. Я по-добре да пием.

Чапаев напълни чашите и се замисли. Имах чувството, че все не може да намери подходящите думи.

— В действителност — каза той накрая, — за самогона няма нито паничка, нито чаша, нито бутилка. Той си е той. Затова всичко, което може да се появи или да изчезне, е съвкупност от празни форми, които не съществуват, докато самогонът не ги приеме. Налееш го в паничка — става ад, налееш го в чашка — става рай. А ние, например, пием от чаши. Това, Петка, ни прави хора. Разбра ли?

Навън отново екна гръм. Вече нямаше нужда да се приближавам до прозореца, за да видя през стъклото алените отблясъци на пожара.

— Между другото, относно ада — казах, — не помня дали съм ви говорил. Знаете ли защо тъкачите толкова дълго ни оставят на мира?

— Защо?

— Защото искрено вярват, че сте продали душата си на дявола.

— Нима? — с изненада попита Чапаев. — Интересно. А кой продава душата си?

— В какъв смисъл?

— Ами нали казват: продал душата си на дявола, продал душата си на Бога. Но кой я е продал? Нали трябва да е някой различен от този, който всъщност продава, за да може да продаде?

— Знаете ли Чапаев — казах, — моето католическо възпитание не ми позволява да се шегувам с такива неща.

— Разбирам. Знам откъде идват тия слухове. При мен наистина дойде един човек и се поинтересува как да продаде душата си на дявола. Щабс-капитан Овечкин. Познаваш ли го?

— Срещнахме се в ресторанта.

— Обясних му как. И той изпълни целия ритуал много стриктно.

— И какво стана?

— Нищо особено. Не се сдоби нито с пари, нито с вечна младост. Единственото, което стана, бе че във всички полкови документи, вместо фамилията Овечкин91, започна да фигурира фамилията Козлов.

— Защо така?

— Защото е лошо да се лъже. Как можеш да продаваш нещо, което не притежаваш?

— Искате да кажете — попитах аз, — че Овечкин няма душа, така ли?

— Разбира се, че няма — каза Чапаев.

— А вие имате ли?

Той сякаш за миг надникна в себе си, после отрицателно врътна глава.

— А аз имам ли? — Не.

Изглежда, че по лицето ми се изписа смущение, защото Чапаев се подсмихна и ме потупа по ръката.

— Не, Петка, нито аз, нито ти, нито щабс-капитан Овечкин притежаваме душа. Душите притежават Овечкин, Чапаев, Петка. Не може да се каже, че всеки има различна душа, нито че всички имат една душа. Единственото, което може да се каже, е, че душата също я няма.

— Е, сега пък вече съвсем нищо не разбирам.

— Така е, Петка… Котовски също сбърка. Помниш ли онази лампа с восъка?

— Помня я.

— Котовски разбра, че формата не съществува. Но че восъкът не съществува, не можа да го разбере.

— Защо да не съществува?

— Защото, Петка, слушай ме внимателно, защото и восъкът, и самогонът могат да приемат всякаква форма, но и те самите са си форми.

— Форми на кое?

— Е, там е цялата магия. Те са форми, за които можем да кажем само, че няма нещо, което да ги приема. Разбираш ли? Затова всъщност няма нито восък, нито самогон. Няма нищо. Дори това „няма“ също го няма.

За момент ми се стори, че балансирам на някакъв праг, а после усетих тежко пиянско затъпяване. Мислите ми изведнъж започнаха да се подреждат много трудно.

— Восък няма — рекох. — Но от самогона е останала още половин бутилка.

Чапаев замаяно погледна към масата.

— Така е — каза той. — Но ако все пак разбереш, че и него го няма, ще сваля ордена от гърдите си и ще ти го дам. А докато не ти го дам, двамата няма да излезем оттук.

Изпихме още по една чаша и известно време аз продължих да се вслушвам в отекващата навън оръжейна стрелба. Чапаев изобщо не й обръщаше внимание.

— Наистина ли не ви е страх? — попитах.

— Ами ти, Петка, да не би да се страхуваш от нещо?

— Малко — отвърнах.

— От какво?

— От смъртта. По-точно не от самата нея, ами… Не знам. Искам да спася съзнанието си.

Чапаев се засмя и поклати глава.

— Какво, нещо смешно ли казах?

— Направо ме смайваш, Петка. Не съм го очаквал от теб. Всеки път с такива мисли ли си влизал в атака? То е все едно под газена лампа да има парче вестник и то да си мисли, че иска да спаси светлината, която го огрява. Пък и от какво искаш да спасиш съзнанието си?

Свих рамене.

— От небитието.

— А да не би небитието да не е обект на съзнанието?

— Хайде, пак софистика — казах. — Дори да съм парче вестник, мислещо, че иска да спаси светлината, която го огрява, какво значение има за мен, щом наистина така си мисля и всичко това ми причинява болка?

— Та парчето вестник не може да мисли. На него просто е написано с курсив: „Аз искам да спася светлината на лампата.“ А малко по-нататък: „О, каква мъка, каква отмала…“ Ех, Петка… Как да ти го обясня?… Целият свят е един виц, който Господ Бог е разказал на самия себе си. Пък и самият Господ Бог е същото нещо.

Отвън се чу взрив, този път толкова наблизо, че стъклата на прозореца потрепераха. Ясно долових шумоленето на разкъсващите листата осколки.

— Знаете ли какво, Василий Иванович — казах, — хайде да приключваме с теорията. По-добре измислете нещо практично.

— Практически, Петка, ще ти кажа, че ако те е страх, и на двама ни лошо ни се пише. Защото страхът винаги привлича нещото, от което се опасяваш. А когато от нищо не се боиш, ставаш невидим. Най-добрата маскировка е равнодушието. Ако си истински равнодушен, никой, дето може да ти причини зло, просто няма да се сети, нито дори да си помисли за теб. Но ако започнеш да се връткаш на стола, както сега, след пет минути тук ще бъде пълно с тъкачи.

Изведнъж разбрах, че е прав и се засрамих от своята нервност, която изглеждаше особено жалка на фона на неговото великолепно безразличие. Нали самият аз съвсем наскоро се отказах да замина с Котовски? Бях тук, защото така предпочетох, и щеше да е глупаво да пропилявам може би последните минути от живота си за опасения и страхове. Погледнах Чапаев и осъзнах, че май така и не съм успял да разбера поне малко този човек.

— Чапаев, кажете ми кой сте вие в действителност.

— Петка, по-добре си отговори кой си ти в действителност. Тогава ще разбереш всичко и за мен. Че все повтаряш „аз, аз, аз“ досущ като бандита от твоя кошмар. А какво е това „аз“? За кого става дума? Виж сам.

— Аз искам да видя, но…

— Щом искаш, защо сега гледаш не себе си, а това „аз“, това „искам“, това „да видя“, и това „но“?

— Добре де — казах, — тогава ми отговорете на въпроса. Можете ли просто да ми отговорите?

— Мога — каза той, — и каква полза?

— Кой сте вие, Чапаев?

— Не знам — отговори той.

По дъсчените стени на банята изтропаха два-три куршума, разхвърчаха се трески и аз инстинктивно се приведох. Отвън се чуваха тихи гласове, които обсъждаха нещо. Чапаев наля двете чаши, чукнахме се и ги изпихме. След известно колебание взех от масата главата лук.

— Разбирам, какво имате предвид — казах и си отхапах, — но сигурно може да се отговори и по друг начин.

— Може — каза Чапаев.

— Та кой сте вие, Василий Иванович?

— Аз ли? — попита той и ме погледна. — Аз съм отблясък от лампата върху тази бутилка.

Стори ми се, че светлината, отразена в очите му, ме шибна през лицето. И тогава най-ненадейно за себе си разбрах и си спомних всичко.

Ударът бе тъй силен, че в първия момент сякаш точно в средата на стаята избухна снаряд. Но почти веднага се съвзех. Нямах нужда да казвам нещо на глас, но инерцията на речта вече бе трансформирала мисълта ми в думи.

— Най-интересното е — прошепнах тихо, — че и аз също.

— Та кой е този? — попита той и ме посочи с пръст.

— Пустота — отговорих.

— А този? — посочи себе си.

— Чапаев.

— Много добре! А това? — очерта с жест стаята.

— Не знам — казах.

В същия миг прозорецът издрънча, пробит от куршум, а бутилката помежду ни се строши и ни изпръска с остатъка от самогона. Няколко секунди се гледахме мълчаливо, после Чапаев стана, приближи се до пейката, където бе оставен кителът му, свали от него сребърната звезда и ми я метна от другия край на стаята.