Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Само не се притеснявай, нали? — обади се Сердюк.

— Е, слушате ли? — попитах. — Значи, така. Момент… Аха, та… Папуасите хванали Котовски и му викат: „Сега ще те изядем и от плешивия ти скалп ще си направим барабан. Кажи си последното желание.“ Котовски помислил, помислил и рекъл: „Дайте ми едно шило“. Дали му шило и той праас! Забил си го в главата! Че като викне: „На ви, гадове, барабан!“

Закикотих се свирепо и в този момент вратата се отвори. През нея надникна мустакатото лице на Жербунов. Той предпазливо огледа стаята и погледът му се спря върху мен. Аз се изкашлях и оправих яката на халата си.

— Тимур Тимурович те вика.

— Идвам — отговорих, станах от стола и внимателно оставих недоправеното геврече от черен пластилин върху затрупаната със сердюковски жерави маса.

Тимур Тимурович беше в чудесно настроение.

— Пьотър, надявам се разбирате защо нарекох резултата от последния ви сеанс пълен катарзис?

Уклончиво свих рамене.

— Вижте — каза той. — Веднъж вече ви обясних, че изгубилата ориентация психическа енергия може да приеме формата на всякаква мания или фобия. Според моя метод ние разглеждаме въпросната мания или фобия, като изхождаме от нейната вътрешна логика. Да речем, казвате, че сте Наполеон.

— Не казвам такова нещо.

— Да допуснем, че го казвате. Та вместо да ви доказвам, че грешите или да ви прилагам инсулинов шок, аз ви отговарям: много добре, Вие сте Наполеон. Но какво ще правите тогава? Ще изпратите войски в Египет ли? Или ще заповядате континентална блокада? Или може би ще се отречете от престола и кротко ще се приберете на Корсиканската си уличка? И вече от начина, по който ще ми отговорите на този въпрос, ще последва всичко останало. Погледнете например съседа си Сердюк. Японците, дето уж го накарали да си разпори корема, са най-виталната част от психическия му свят. Дори когато самият Сердюк преживява символична смърт, с тях не се случва нищо. Напротив, когато той вече е мъртъв, японците остават да живеят в представите му. А щом дойде на себе си, не може да измисли нищо по-добро от това да сгъва самолетчета. Сигурен съм, че така са го посъветвали в някоя нова халюцинация. Тоест, болестта е поразила толкова обширни зони от психиката му, че понякога започвам да си мисля за оперативна намеса.

— Какво искате да кажете?

— Няма значение. Споменавам за Сердюк, само за да направя сравнение. Сега нека видим какво стана с вас. Мисля, че вие сте истински триумф на моя метод. Целият този болезнено подробен свят, изграден от размътеното ви съзнание, изчезна, разтопи се в себе си и то не под натиска на лекаря, а сякаш по някакъв свой собствен закон. Вашата психоза се е самоизчерпала. Изгубилата ориентация психическа енергия се е интегрирала с останалата част от психиката. Ако теорията ми е правилна — а на мен ми се иска да го вярвам — сега вие сте абсолютно здрав.

— Сигурен съм, че е правилна — казах аз. — Е, не я разбирам в цялата й дълбочина…

— Не ви и трябва да я разбирате. Достатъчно е, че към днешна дата вие сте нейното най-добро потвърждение. И много ви благодаря, Пьотър, че описахте халюцинациите си така подробно. Малцина болни са способни да го направят. Нали нямате нищо против в своята монография да използвам фрагменти от записките ви?

— За мен ще бъде голяма чест.

Тимур Тимурович ме потупа приятелски по рамото.

— Хайде, хайде, стига церемонии. С мен можете да се държите съвсем непринудено. Аз съм ви приятел.

Той взе от бюрото една доста дебела пачка съшити листове.

— Само ще ви помоля да попълните анкетата съвсем сериозно.

— Анкета ли?

— Чиста формалност — каза Тимур Тимурович. — В Министерство на здравеопазването непрекъснато измислят по нещо — щатът им е голям, затова се чудят какво да правят. Това е така нареченият тест за проверка на социалната адекватност. Въпросите са най-различни и към всеки има по няколко отговора. Един е правилен, а останалите са абсурдни. Нормалният човек ги разпознава моментално.

Той прелисти анкетата — към двайсет-трийсет страници.

— Е, бюрокрация, но няма начин, такива са изискванията. Трябва за изписването. И понеже не виждам никакви причини да ви държа повече тук, ето ви писалката и — напред.

Взех листовете от ръцете му и седнах на бюрото. Тимур Тимурович деликатно се обърна към библиотеката и извади някакъв дебел том.

В анкетата имаше няколко раздела: „Култура“, „История“, „Политика“ и още нещо. Отворих напосоки раздел „Култура“ и прочетох следното:

32. В края на кой от изброените филми главният герой разпъжда негодниците, въртейки над главата си тежък кръст?

а) „Александър Невски“

б) „Иисус от Назарет“

в) „Краят на боговете“

33. Кое от изброените имена е символ на всепобеждаващото добро?

а) Арнолд Шварценегер

б) Силвестър Сталоун

в) Жан-Клод Ван Дам

Опитах да не издам смущението си, прелистих няколко страници наведнъж и се озовах някъде в средата на историческия раздел:

74. По кой обект е стрелял крайцерът „Аврора“?

а) Райхстага

б) броненосеца „Потьомкин“

в) Белия дом

г) Белият дом пръв е открил стрелбата

Изведнъж си спомних онази страшна черна нощ през октомври, когато „Аврора“ навлезе в устието на Нева. С вдигната яка стоях на моста и пушех нервно, загледан в далечния черен силует на крайцера. По него нямаше нито една светлинка, само по краищата на тънките стоманени мачти трепкаше размито електрическо сияние. До мен спряха двама закъснели минувачи — невероятно хубава девойка гимназистка и придружаващата я дебела гувернантка, приличаща на стълб за афиши.

— Look at it, missis Brown! — възкликна момичето и посочи страшния черен кораб. — This is Saint Elmo’s fires!

— You are mistakenq Katya — тихо отвърна гувернантката. — There is nothing saintly about this ship.

После ме изгледа изпод вежди.

— Let’s go — каза тя. — Standing here could be dangerous98. Тръснах глава да отпъдя спомена и прелистих още няколко страници.

102. Кой е създал вселената?

а) Бог

б) Комитетът на войнишките майки

в) Аз

г) Котовски

Затворих внимателно анкетата и погледнах през прозореца. Навън се виждаше заснеженият връх на тополата, където бе кацнала една врана. Тя пристъпваше от крак на крак и от клона се сипеше сняг. После долу изрева някакъв мотор и я уплаши. Враната тежко размаха криле, литна и се отдалечи от болницата. Гледах я, докато не се превърна в едва забележима черна точка. После бавно вдигнах очи към Тимур Тимурович и се натъкнах на внимателния му поглед.

— Бихте ли ми казали каква е ползата от анкетата? За какво са я измислили?

— И аз не знам — отговори той. — Макар да има известен резон, разбира се. Някои болни са толкова хитри, че успяват да заблудят и най-опитния лекар. Анкетата е за в случай, че Наполеон реши временно да се признае за луд, за да получи възможност да излезе от болницата и да спретне Стоте дни…99

В очите на Тимур Тимурович изведнъж се мерна уплаха, но той я скри с клепачите си.

— Всъщност, напълно сте прав — рече той и се приближи до мен. — Току-що разбрах, че продължавам да се държа с вас като с болен. Излиза, че сам не си вярвам. Ужасно е глупаво, но е от професионалната ми деформация.

Той издърпа анкетата от ръцете ми, скъса я на две и я хвърли в кошчето. После се извърна към прозореца.

— Идете да се приготвите. Документите ви са заверени. Жербунов ще ви изпрати до гарата. Ако ви потрябвам, имате телефона ми.

Сините дочени панталони и черният пуловер, които ми даде Жербунов, миришеха на прах и килер. Никак не ми хареса, че панталонът е смачкан и накапан с нещо, но Жербунов каза, че в домакинската част нямало ютия.

— Ние да не сме пералня — ядно каза той, — или министерство на културата?

Обух високите боти с грайферни подметки, сложих си кръглата рунтава шапка и сивото вълнено палто, което щеше да е елегантно, ако не го разваляше обгорялата дупка на гърба.

— Сигурно си се натряскал и някой от приятелчетата ти е загасил цигарата си в него — изкоментира Жербунов, обличайки отровнозеленото си яке с качулка.

Интересно е, че тия негови грубиянски реплики, каквито никога не си позволяваше в болничната стая, не ми се виждаха оскърбителни. Напротив, звучаха ми като вълшебна музика, защото означаваха свобода. Всъщност, той дори не беше грубиян — просто така си говореше. Правилата на служебната етика вече не ме засягаха, аз вече не бях пациент, нито той — санитар, и всичко, което преди ни свързваше, сега остана да виси на криво забития в стената пирон заедно с бялата му престилка.

— Ами куфарчето? — попитах.

Той се опули с престорена изненада.

— Нямаше никакво куфарче. Разберете се с Тимур Тимурович. Ей си ви портмонето — както си беше с двайсет хиляди, тъй си седи.

— Ясно — казах аз. — Тук правда няма да намеря.

— Така е.

Не продължих да възразявам. Беше глупаво дори да повдигам въпрос. Задоволих се с това, че измъкнах от страничния джоб на якето му една автоматична писалка.

Вратите към свободата се отвориха тъй делнично, че изпитах известно разочарование. Отвън имаше празен заснежен двор, заобиколен от бетонна ограда, а точно отсреща зеленееше голяма желязна порта, не знам защо украсена с червени звезди. До нея се намираше будката на пропуска, от чийто комин се виеше тънък пушек. Впрочем, много пъти бях виждал всичко това през прозореца. Слязох по стълбите и се обърнах да погледна невзрачната бяла сграда на болницата.

— Жербунов, кой прозорец е на нашата стая?

— На третия етаж вторият от края — отговори Жербунов. — Виж, махат ти.

Видях два тъмни силуета на прозореца. Единият бе вдигнал ръка и я бе долепил до стъклото. Аз също им махнах. Жербунов доста грубо ме дръпна за ръкава.

— Хайде, ще изпуснеш влака.

Обърнах се и тръгнах след него към портата.

В будката беше тясно и горещо. Пазачът със зелена фуражка с две кръстосани пушки на кокардата седеше зад прозорчето, пред което имаше някакво жалко подобие на бариера от боядисана желязна тръба. Той дълго изучава книжата, на няколко пъти погледна ту снимката, ту лицето ми, двамата с Жербунов тихо си размениха няколко реплики и накрая бариерата се вдигна.

— Видя ли го колко е сериозен? — попита Жербунов, когато излязохме. — Едно време е работил в секретна секция.

— Ясно — отговорих. — Интересен случай. Тимур Тимурович и него ли излекува?

Жербунов ме изгледа накриво, но не каза нищо.

Зад портата започваше тясна заснежена пътечка. Отначало тя се виеше из рядката брезова гора, после десетина минути — покрай нея и сетне отново се гмурваше между дърветата. Наоколо не се виждаха никакви следи от цивилизация, ако не броим дебелите жици, провиснали между еднаквите метални стълбове, подобни на скелети на огромни червеноармейци с будьоновски шлемове. Изведнъж гората свърши и ние се озовахме пред железопътен перон с дървена стълбичка към него. Единствената постройка бе тухленото кантонче с апатично димящ комин, досущ като будката на пропуска. Чак си помислих, че такъв е господстващият тип архитектура в този непознат свят, но още нямах достатъчно опит, за да правя прекалено големи обобщения. Жербунов се приближи до гишето и ми купи билет.

— Е, — каза той. — Влакът идва. До Ярославската гара са петнайсет минути.

— Чудесно — отговорих.

— Какво мислиш да правиш в цивилизацията?

Леко потръпнах от въпроса му. От дългото общуване с войници знаех, че безсрамното обсъждане на интимните страни от живота в нисшите класи на обществото изпълнява горе-долу същата функция, както разговорите за времето — във висшите. Но Жербунов явно имаше намерение веднага да се впусне в подробности и нюанси.

Свих рамене.

— Не бих казал, че кой знае колко ми е домъчняло за вашите съгражданки, Жербунов.

— Защо пък?

— Ами защото всички жени са кучки.

— Така е — въздъхна той. — И все пак, с какво ще се захванеш? Нали все нещо трябва да работиш?

— Не знам — отговорих. — Мога да пиша стихове, мога да командвам ескадрон. Ще видим.

Електрическият влак спря и вратите му се отвориха със съсък.

— Е, хайде — Жербунов ми подаде ръката си, подобна на клещи. — Всичко най-.

— Сбогом — казах аз. — Много ви моля, предайте най-добрите ми пожелания на момчетата от стаята.

Стиснах му ръката и неочаквано видях на нея татуировка, която преди не бях забелязал — размазана синя котва, а отгоре бледи и неясни, едва се четяха буквите „БАЛТФЛОТ“ — сякаш се бяха опитвали да ги изтрият.

Качих се във вагона и седнах на коравата дървена седалка. Влакът потегли. Набитата фигура на Жербунов се мерна зад прозореца и изчезна в небитието завинаги. Когато вагонът вече отминаваше края на перона, видях на оградата му закрепената на две летви табелка с надпис: „СПИРКА ЛОЗОВАЯ“.

Булевард „Тверской“ беше почти същият, какъвто го бях видял за последен път — отново беше февруари в преспи и мъгла, която по странен начин проникваше дори в светлината на деня. Насядалите по пейките вцепенени баби наглеждаха пъстро облечени деца, заети с безкрайна снежна битка. Горе, над черната мрежа от жици, небето се бе провесило почти до земята.

Е, имаше и разлики, които забелязах, щом стигнах в края на булеварда. Бронзовият Пушкин бе изчезнал, но зейналата на негово място празнота по особен начин изглеждаше като възможно най-добрият паметник. Там, където преди се намираше Страстной манастир, сега също зееше празнота, леко затулена от рахитични дървета и безвкусни улични лампи.

Седнах на пейката срещу невидимия паметник и запалих цигарата с къс жълт мундщук, с която любезно ме почерпи офицерът с комична униформа до мен. Цигарата изгоря бързо, като бикфордов шнур, и остави в устата ми лек привкус на селитра.