Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

Ненадейно движенията му станаха бързи и точни. Беше невероятно, че е същият човек, който допреди малко замаяно се олюляваше на табуретката и тъпо гледаше бутилката. Той грабна от масата лампата, бързо я отвинти, изля газта на пода и запрати в нея горящия фитил. След газта пламна разлелият се самогон и стаята се освети от мрачната светлина на лумващ пожар. Лицето на Чапаев, по което заиграха тъмни сенки от пламналия на пода огън, изведнъж ми се видя много древно и странно познато. С едно движение той катурна масата, наведе се и вдигна за металната халка някакъв тесен дървен люк.

— Да изчезваме — каза той, — повече нямаме работа тук. Налучквайки стълбата, заслизах в студената влажна тъмнина. Дъното на кладенеца бе на около два метра под пода. Отначало не можех да разбера какво ще правим в тази дупка. Опитах се да допра стената с крак, но изведнъж се натъкнах на празнина. Чапаев слизаше след мен и ботушът му закачи главата ми.

— Напред! — изкомандва той. — Бързо!

От стълбата нататък водеше тесен и нисък проход, укрепен с дървени подпори. Пълзях и безуспешно се мъчех да видя нещо в тъмното. От доста чувствителното течение разбрах, че изходът не е много далеч.

— Спри — прошепна Чапаев. — Трябва да изчакаме малко. Той беше на около два метра от мен. Седнах на земята и се облегнах на една от подпорите. Дочувах неясни викове и шум; по едно време ясно различих гласа на Фурманов да крещи: „Не се навирай, мамка ти! Ще изгориш! Казвам ти, няма ги там, избягали са! Хванахте ли плешивия?“ Помислих си за хората, сновящи сред тежките облаци дим, за безобразните химери, създадени от колективно размътения им разум, и неописуемо ме досмеша.

— Ей, Василий Иванович! — извиках го тихо.

— Какво? — обади се Чапаев.

— Разбрах нещо. Свободата бива само една — когато си свободен от всичко, сътворено от ума. Тази свобода се нарича „не знам“. Напълно сте прав. Нали се сещате за онзи израз: „изречената мисъл е лъжа“92. Ала неизречената мисъл също е лъжа, защото във всяка мисъл вече присъства една изреченост.

— Добре го каза, Петка — обади се Чапаев.

— Щом знам — продължих, — вече не съм свободен. Но съм абсолютно свободен, когато не знам. Свободата е най-голямата от всички тайни. Те — посочих с пръст ниския пръстен таван — просто не знаят до каква степен са свободни от всичко. Те не знаят кои са всъщност. Те… — вече се превивах от спазмите на неудържим смях, — те си мислят, че са тъкачи…

— Тихо — каза Чапаев. — Стига си цвилил. Ще те чуят.

— Тоест не — успях да кажа задъхано, — те дори не мислят, че са тъкачи… Те го знаят…

Чапаев ме срита с ботуша си.

— Напред.

За да се съвзема, няколко пъти дълбоко си поех въздух и запълзях нататък. Останалия път преминахме в мълчание. Може би защото подземният коридор бе тесен и нисък, той ми се стори невероятно дълъг. Под земята миришеше на влага и не знам защо — на сено, и този мирис се долавяше все по-ясно. Най-после протегнатите ми напред ръце опряха в пръстена стена. Изправих се на крака и болезнено ударих главата си в някакво желязо. Опипах тъмнината наоколо и разбрах, че стоя в плитка яма, захлупена с желязна плоскост. Между нея и повърхността на земята имаше около половин метров отвор. Промуших се през него, пропълзях два-три метра, разбутвайки запълващото го сено, и се натъкнах на широка лята гума. Веднага се сетих за огромната копа, край която непрекъснато дежуреше мълчаливият башкирец с винтовката, и разбрах къде се е дянала бронираната кола на Чапаев. След миг вече стоях пред копата — от едната й страна сеното бе разпиляно и се виждаше открехнатата врата с нитовете по нея.

Имението бе обхванато от пламъци. Зрелището бе величествено и хипнотизиращо, както впрочем всеки голям пожар. На петдесетина метра от нас сред дърветата гореше друг огън, по-малък — там пламтеше банята, където преди малко седяхме двамата с Чапаев. Стори ми се, че около нея виждам хора, но спокойно можеха да са и пречупените сенки на дървета, помръдващи всеки път, когато огънят трепваше от подухването на вятъра. Така или иначе там със сигурност имаше хора: откъм пожарищата долитаха безумни викове и стрелба. Ако не знаех какво става в действителност, можех да си помисля, че два отряда водят ожесточен нощен бой.

Точно до мен нещо прошумоля и аз сграбчих пистолета.

— Аз съм — каза Анна.

Беше облечена с гимнастьорка, брич и ботуши, а в ръцете си държеше огънат метален лост подобен на манивела.

— Слава Богу — казах аз, — не можете да си представите колко се разтревожих, че ви няма. Само като се сетех за тази пияна сган…

— Не ми дъхайте на лук — прекъсна ме тя. — Къде е Чапаев?

— Тук съм — каза той и изпълзя изпод дъното на бронираната кола.

— Защо се забавихте толкова? — попита тя. — Бях почнала вече да се притеснявам.

— Пьотър все не искаше да разбере — отвърна той. — По едно време вече си мислех, че там ще си останем.

— А в края на краищата разбра ли? Чапаев ме погледна.

— А бе нищо не е разбрал. Просто там започна такава стрелба, че…

— Вижте какво, Чапаев — понечих да започна, но той ме спря с повелителен жест. След което попита Анна:

— Всичко наред ли е?

— Да — каза тя и му подаде лоста.

Изведнъж ми стана ясно, че Чапаев е прав както винаги: нямаше нищо, за което да се каже, че съм го разбрал.

Той бързо разхвърля сеното, скриващо скосеното чело на колата, пъхна лоста в отвора на радиатора и го завъртя няколко пъти. Двигателят забръмча тихо и мощно.

Анна отвори вратата и се шмугна вътре. Двамата с Чапаев я последвахме. Той щракна ключа и в ослепителната след подземния мрак светлина видях познатия ми интериор — тапицираните с кожа тесни дивани, завинтеният за стената пейзаж и масата, върху която вече бяха сложени едно томче на Монтескьо и пакет цигари „Ира“. Анна бързо се качи по витата стълбица, седна на въртящата се картечарска седалка и остана до кръста скрита в купола.

— Готова съм — каза тя. — Но от това сено не виждам нищо.

Чапаев хвана слушалката с извод до кабината на шофьора (той, както се досетих, беше башкирецът-постови, когото бойците наричаха помежду си Батъй), и заповяда:

— Разхвърляй копата. И гледай някое колело да не хлътне в дупката.

Моторът на бронираната кола изрева, тежката машина потрепери, потегли и измина няколко метра напред. Отгоре долиташе някакъв механичен шум — вдигнах глава и видях, че Анна върти нещо като дръжка на огромна кафемелачка и кулата заедно с нейната седалка се завърта около оста си.

— Така е по-добре — каза тя.

— Пуснете фаровете — заповяда през слушалката Чапаев.

Долепих ухо до шпионката на вратата. Оказа се, че фаровете са разположени по цялия периметър на колата, и когато блеснаха, имах чувството, че се намирам в някаква огряна от лампи сумрачна градина.

Беше странна градина. Бялата електрическа светлина по дърветата бе доста по-ярка от заревото на пожара. Подскачащите сенки, които приличаха на сновящи в тъмното хора, изчезнаха и стана ясно, че около нас няма никого.

Но не останахме дълго сами. По края на светлинното петно взеха да се появяват тъкачи с винтовки в ръцете — прикрили очи от ослепителните фарове, те ни гледаха мълчаливо.

Скоро около колата се затвори настръхнал от дула жив пръстен. Започнаха да се чуват откъслечни реплики:

— Ей ги … не, няма да избягат… вече са хукнали… махни тая граната, глупако, така ще ни взривиш…

На няколко пъти стреляха по колата и куршумите със звън отскачаха от бронята. Единият от фаровете се пръсна и в тълпата около нас екна дружен рев на възторг.

— Е, какво пък — каза Чапаев, — всяко нещо си има край. Анна, внимание…

Анна внимателно свали калъфа. Един куршум уцели вратата съвсем близо до шпионката и аз за всеки случай се дръпнах от нея. Наведена над картечницата, Анна долепи око до прицела и лицето й се изкриви от гримаса на студена ярост.

— Огън! Вода! Земя! Пространство! Въздух! — извика Чапаев.

Анна бързо завъртя ръчката и куполът с тихо поскръцване започна да се върти около оста си. Картечницата мълчеше и аз с недоумение погледнах Чапаев. Той направи жест да ме успокои. Куполът се завъртя на триста и шейсет градуса и спря.

— Какво, засече ли? — попитах.

— Не — каза Чапаев. — Просто край.

Изведнъж забелязах, че вече не чувам нито изстрели, нито гласове. Абсолютно всички звуци, долитащи отвън, бяха изчезнали. Остана да се чува отново само тихото бръмчене на мотора.

Анна слезе от кулата, седна до мен и запали цигара. Забелязах, че пръстите й треперят.

— Това беше глинената картечница — каза Чапаев. — Сега вече мога да ти кажа. Всъщност, тя изобщо не е картечница. Просто преди много хилядолетия, когато на света още ги нямало Буда Дипанкара93 и Буда Шакямуни94, живял Буда Анагама. Той не си губел времето да обяснява каквото и да е. Просто посочвал нещата с кутрето на лявата си ръка и тогава се проявявала истинската им същност. Щом покажел някоя планина, тя изчезвала, покажел ли река, тя също изчезвала. Историята е дълга, затова — накратко: всичко свършило, когато посочил с пръста самия себе си и тутакси изчезнал. От него останало само лявото кутре, а учениците му го скрили в парче глина. Тази картечница е същото парче глина с пръста на Буда. Много отдавна в Индия живял един човек, който се опитал да превърне пръста в най-страшното оръжие на Земята. Но щом направил дупка в глината, пръстът го посочил и той изчезнал. Оттогава той се пазел в заключено ковчеже и пътувал от място на място. Следите му се изгубили в един от монголските манастири. А сега поради цял ред обстоятелства, той е при мен. Аз му направих приклад и го нарекох глинената картечница. Преди малко я употребихме. Чапаев стана от мястото си, отвори вратата и скочи навън. Чух как ботушите му тупнаха в земята. Анна излезе след него, а аз продължавах да седя на дивана и да гледам английския пейзаж на стената. Реката, мостът, небето в облаци и мъглявите руини… Нима, мислех си, нима?

— Петка — извика ме Чапаев, — защо седиш там? Станах, излязох през вратата и се озовах навън. Намирахме се върху идеално правилен кръг засипана със сено земя с диаметър около седем метра, който граничеше с пропаст заникъде. Оттатък нямаше нищо, освен равномерна, трудно описуема бледа светлина. Точно на ръба на кръглата площадка се търкаляше горната половина от винтовка с натъкнат щик. Изведнъж си спомних пасажа от „Балаганчик“95 на Блок, когато Арлекино скача през прозореца, пробива хартията с нарисувания далечен пейзаж и в дупката се появява сива празнота. Обърнах се. Моторът на колата продължаваше да работи.

— Защо е останал този остров? — попитах аз.

— Сляпа зона — каза Чапаев. — Пръстът е посочил всичко, намиращо се в света зад нейните предели. Тя е нещо като сянка от стойката на лампа.

Направих крачка встрани и Чапаев ме сграбчи за рамото.

— Къде?… Ще се озовеш под картечницата.

После се обърна към Анна.

— Анна, я… Да не стане някоя беля.

Тя кимна и внимателно се провря под късата цев.

— Гледай внимателно, Петка — каза Чапаев.

Анна захапа цигарата си и в ръката й се появи малко кръгло огледалце. Вдигна го до нивото на дулото, и преда още да разбера какво става, бронираната кола изчезна. Всичко свърши моментално и невероятно лесно, сякаш някой изгаси вълшебната лампа и картинката върху бялото платно изчезна. Останаха само четирите плитки следи от колелата, в които бавно се заизправя смачканата трева. Вече нищо не нарушаваше тишината.

— Край — каза Чапаев. — Този свят вече го няма.

— По дяволите — възкликнах аз, — цигарите останаха там… Ей, ами шофьорът?

Чапаев трепна и уплашено погледна първо мен, после и Анна.

— Дявол да го вземе, забравих го… Анна, ами ти защо не ме подсети?

Тя разпери ръце. В жеста й нямаше нито капка искрено чувство и аз си помислих, че независимо от всичката си хубост, едва ли някога би могла да стане актриса.

— Не — казах аз, — нещо не е наред. Къде е шофьорът?

— Чапаев — обади се Анна, — не мога повече. Оправяйте се сами.

Чапаев въздъхна и засука мустак.

— Успокой се, Петка. Всъщност нямаше никакъв шофьор. Нали знаеш, има едни хартийки с особен печат, връчиш ги на някой пън и…

— А, значи е бил зомби. Ясно. Само не ме смятайте за пълен идиот, нали? Отдавна забелязах, че е странен. Обаче с такъв талант вие, Чапаев, можете да направите добра кариера в Петербург.

— Много ми е изтрябвал твоят Петербург — отвърна Чапаев.

— Ей, ами Котовски? — попитах развълнувано. — Той също ли е изчезнал?

— Понеже никога не е съществувал, доста е трудно да се отговори на този въпрос. Но ако наистина се притесняваш за неговата съдба, не се тревожи. Уверявам те, че Котовски също като теб е способен да създаде своя собствена вселена.

— А ние ще присъстваме ли в нея? Чапаев се замисли.

— Интересен въпрос — каза той. — Никога не би ми хрумнало подобно нещо. Може и да присъстваме, но не се наемам да отговоря като какви. Откъде да знам какъв свят ще си създаде Котовски в своя Париж. Или, по-точно, какъв Париж ще си създаде Котовски в своя свят.