Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

— Хайде пак софистика — рекох.

Обърнах се и тръгнах към ръба на площадката. Но не успях да стигна до края й. На един-два метра от границата на земния кръг ми се зави свят и аз се тръшнах на земята.

— Лошо ли ви е? — попита Анна.

— Прекрасно ми е — отговорих, — но какво ще правим тук? Тримата ли ще живеем?

— Ех, Петка — каза Чапаев, — непрекъснато ти обяснявам едно и също нещо… Всяка форма е празнота. Какво значи ли?

— Да. Какво?

— Значи, че празнотата е всякаква форма. Затвори очи. А сега ги отвори.

Не знам как да опиша този миг.

Виждах нещо като поток, светещ с всички цветове на дъгата, като безбрежна река, извираща от безкрайността и течаща в също такава безкрайност. Тя се простираше навред около нашия остров, докъдето ми стигаше погледът, но не беше море, а именно река, поток, защото ясно различавах течението й. Нейната светлина, заляла и трима ни, бе много ярка, но нито ослепителна, нито страшна, понеже представляваше всесилно милосърдие, щастие и любов едновременно. Всъщност, тези три думи, изтъркани от литературата и изкуството, са напълно неспособни да го изразят. Стигаше ми просто да гледам непрекъснато преливащите и искрящи пъстроцветни светлини — всичко, което можех да си помисля или да мечтая, беше част от бляскавия поток. По-точно — бляскавият поток бе всичко, което можех да чувствам или да преживея, всичко, което можеше да го има или да го няма, и той (знаех го със сигурност) не бе нищо по-различно от мен. Той беше аз, а аз бях той. Винаги съм бил той и нищо повече.

— Какво е това? — попитах.

— Нищо — отговори Чапаев.

— Не, исках да кажа: как се нарича?

— Различно — отговори Чапаев. — Аз го наричам „Условна река на абсолютна любов“. Съкратено Урал. Ние ту се превръщаме в него, ту приемаме някакви форми, но всъщност няма нито форми, нито ни има нас, нито дори Урал. Затова казваме: ние, форми, Урал.

— Но защо го правим? Чапаев сви рамене.

— Не знам.

— Обяснете ми.

— Нали трябва с нещо да се занимаваме в тази вечност. Затова се опитваме да преплуваме Урал, който в действителност не съществува. Не бой се, Петка, гмуркай се!

— А ще успея ли да изплувам? Чапаев ме изгледа от главата до петите.

— Нали успя — каза той. — Щом стоиш тук.

— А ще бъда ли пак това, което съм?

— Петка, как може да не си това, което си, след като точно ти си абсолютното всичко, което може да съществува?

Той понечи да каже още нещо, но в същия момент Анна допуши цигарата си, хвърли я на земята, стъпка я хубавичко и без дори да ни погледне, се засили и скочи в потока.

— Ето — каза Чапаев, — така трябва. Вместо да си приказваме празни приказки.

И гледайки ме с предателска усмивка, тръгна заднишком към ръба на площадката.

— Чапаев — извиках уплашено, — чакайте! Не можете да ме зарежете! Трябва поне да ми обясните…

Късно. Земята под токовете му се отрони, той загуби равновесие и с разперени ръце падна по гръб в пъстроцветното сияние. Досущ като вода то за миг се раздели, после се събра над него и аз останах сам.

Няколко мига вцепенено гледах мястото, където изчезна Чапаев. После разбрах, че съм страшно уморен. Събрах на куп разпиляното по площадката сено, легнах върху него и вперих очи в неописуемо високото сиво небе.

Изведнъж ме осени мисълта, че от памтивека просто лежа на брега на Урал и един след друг сънувам различни сънища, като пак и пак се събуждам все тук. Но ако наистина е така, тогава за какво съм пропилявал живота си? Литературата, изкуството, всички те бяха жалки мушици, хвърчащи над последната във вселената купчинка сено. Кой, помислих си, кой ще прочете описанието на моите сънища? Погледнах гладката повърхност на Урал. Тя отвсякъде отиваше към безкрайността. Писалката, тетрадката и всички, научени да четат знаците, оставяни върху хартия, сега бяха просто разноцветни искри и светлини, които ту се появяваха, ту изчезваха. Нима, помислих си, просто ще заспя на този бряг?

Без да си оставям повече нито миг за размисъл, станах бързо, затичах се и се гмурнах в Урал.

Не усетих почти нищо — сега той просто беше отвсякъде и затова вече нямаше никакви страни. Видях мястото, откъдето извираше потокът, и веднага разбрах, че точно тук е истинският ми дом. Понесох се нататък като грабната от вятъра снежинка. Отначало движението ми беше леко и безтегловно, но после стана нещо странно. Стори ми се, че някакво непознато триене започва да тегли назад глезените и лактите ми и да забавя движенията ми. Сиянието около мен започна да гасне, и когато спрях окончателно, светлината се смени с матов здрач, чийто източник, както изведнъж разбрах, бе светеща на тавана електрическа крушка.

Ръцете и краката ми бяха пристегнати с каиши за креслото, а главата ми лежеше върху малка мушамена възглавница.

Някъде от полумрака изплуваха дебелите устни на Тимур Тимурович, приближиха се към челото ми и се залепиха за него в дълга и влажна целувка.

— Пълен катарзис — каза той. — Честито.

(обратно)

10

„Пустош на хиляди, хиляди версти — запя през решетката на радиоприемника треперещ от вълнение мъжки глас, — но да преспим не остава къде… Щях да съм весел, да, щях да съм весел, майко родино, ех, ти да не бе…“

Володин стана от мястото си и щракна копчето. Музиката спря.

— Защо го изключи? — попита Сердюк и повдигна глава.

— Тоя Гребеншчиков не мога да го понасям — отговори Володин. — Е да, талантлив е, но прекалява с маниерничене-то. Всичкото му е чист будизъм. Една разбрана дума не може да каже. Ето, сега пееше за майката родина. Знаеш ли какво се има предвид? Китайската секта Белия Лотос има такава мантра96: „абсолютната пустота — родината, майката — нероденото“. И как го шифровал само — докато разбереш какво иска да ти каже, можеш да откачиш.

Сердюк сви рамене и се върна към заниманието си. Докато мачках пластилина, от време на време наблюдавах бързите му пръсти, сгъващи хартиен жерав. Той го правеше изключително чевръсто, без дори да гледа. Такива жерави бяха разхвърляни и се търкаляха по пода на цялата стая за лечебноестетически упражнения, макар тази сутрин Жербунов и Барболин да бяха измели в коридора камара от тях. Сердюк обаче изобщо не се интересуваше от съдбата на своите еднообразни произведения. След като сложеше номер върху крилото на поредния жерав, той го захвърляше някъде в ъгъла и тутакси откъсваше от тетрадката следващия лист.

— Колко ти остават? — попита Володин.

— До напролет трябва да приключа — каза Сердюк и отмести поглед към мен. — Знаеш ли, сетих се още един.

— Казвай — отговорих аз.

— Значи, седят си Петка и Василий Иванич и си къркат. Изведнъж дотичва един войник и вика: „Бели!“ Петка казва: „Василий Иванович, да се спасяваме“. А Чапаев налива още по една чаша: „Пий, Петка“. Пили, значи. Пак търчи войникът и крещи: „Бели!“ А Чапаев налива още по една чаша: „Пий, Петка“. Отново нахълтва войникът и вика, че белите вече наближават къщата. А Чапаев казва: „Петка, виждаш ли ме?“ Петка вика: „Не“. — „И аз не те виждам. Добре сме се маскирали“.

Въздъхнах презрително и взех от масата ново парче пластилин.

— Този го знам, само че в друг вариант — каза Володин. — Идват белите, оглеждат стаята и казват: „По дяволите, пак са избягали“.

— Виж, така е по-близо до истината — обадих се аз, — макар че са все същите глупости. Някакви си бели… Не мога да разбера как са успели така да го преиначат. Знаеш ли още някой?

— Знам — каза Сердюк. — Значи, Петка и Василий Иванович плуват през река Урал, а Чапаев държи в зъбите си куфарче…

— Олее — изстенах аз. — Кой ги измисля тия дивотии?

— И, значи, а-а да се удави, обаче не пуска куфарчето. Петка му вика: „Василий Иванович, хвърли го, ще се удавиш!“ А Чапаев: „Как бе, Петка, не може, вътре са щабните карти“. Едва успели да се спасят, значи. Тогава Петка казва: „Василий Иванович, я да ги видя тия карти, дето едва не се удавихме заради тях“. И Чапаев отваря куфара. Гледа Петка — вътре картофи. „Василий Иванович, това не са карти!“ А Чапаев взема два картофа, слага ги на земята и казва: „Виж, Петка. Това сме ние, а ей това — белите“.

Володин се засмя.

— Тука пък няма и помен от смисъл — казах аз. — Първо, ако вие, Сердюк, след десет хиляди живота получите шанса да потънете в Урал, смятайте, че сте извадили страхотен късмет. Второ, изобщо не разбирам откъде непрекъснато се вземат тия бели. Мисля, че не е минало без Дзержински и неговите служби. Трето, това беше метафорична карта на съзнанието, а не някакви си карти за разположение на войските. И не бяха картофи, ами глави лук.

— Лук ли?

— Да, лук. Макар че по ред дълбоко лични причини бих платил скъпо да бяха картофи.

Володин и Сердюк си размениха продължителни погледи.

— И този човек иска да се изпише — каза Володин. — А, чакай, сетих се. Чапаев пише в дневника си: „Шести юни. Отблъснахме белите…“

— Той не си водеше никакъв дневник — вметнах аз.

— „Седми юни. Белите отблъснаха нас. Осми юни. Дойде горският и ни разпъди всичките.“

— Ясно — казах, — сигурно става дума за барон Юнгерн. Но, за съжаление, той не дойде. Пък и не беше, ами е искал да стане горски. Господа, намирам всичко за много странно. Не че сте зле информирани, но непрекъснато имам чувството, че някой, дето е знаел как точно стоят нещата, се е опитал по чудовищен начин да изопачи истината. И не мога да разбера с каква цел.

Известно време всички мълчахме. Аз се задълбочих в работата си и започнах да обмислям предстоящия си разговор с Тимур Тимурович. Логиката на неговите действия все още ми беше напълно неясна. Мария бе изписан седмица след като строши бюста на Аристотел в главата ми, а на Володин, по-нормален човек от когото през живота си не бях виждал, наскоро му предписаха нов медикаментозен курс. В никакъв случай — разсъждавах аз, не бива да измислям някакви предварителни отговори. Защото той може да не ми зададе нито един от въпросите, за които ще се подготвя. И сигурно ще изтърся някое от готовите си клишета не на място. Ще мога да разчитам само на късмет и случайност.

— Добре — обади се най-сетне Володин. — Вие можете ли да ни дадете пример кое точно е изопачено? Да ни разкажете как е било в действителност?

— Какво по-конкретно ви интересува? — попитах аз. — Коя от споменатите случки?

— Няма значение. Или нека вземем нещо ново. Да речем, следното, дето не мога да си представя как може да бъде изопачено. От Париж Котовски изпраща на Чапаев червен хайвер и коняк. А Чапаев му отговаря с писмо: „Благодаря, двамата с Петка изпихме самогонеца, нищо, че смърдеше на дървеници, но от боровинките не ядохме — прекалено воняха на риба.“ Не издържах и се засмях.

— Котовски нищо не ни е пращал от Париж. Но имахме подобна случка. Бяхме се отбили в ресторанта и наистина пихме коняк и замезвахме с червен хайвер. Разбирам как звучи, но черен нямаше. Говорехме си за християнската парадигма и употребявахме термини от нея. Чапаев коментираше един цитат от Сведенборг97, в който се споменава, че лъч от небесната светлина паднал на дъното на ада и се сторил на живеещите там души зловонна локва. Бях го разбрал в смисъл, че самата светлина се трансформира, но Чапаев каза, че естеството на светлината не се променяло и всичко зависело от субекта на възприятието. Според него нямало такава сила, която да не пуска грешните души в рая, просто те самите не желаели да отидат там. Аз не разбирах как е възможно подобно нещо. Тогава той каза, че някой от тъкачите на Фурманов може да помисли хайвера, който ядем, за боровинки, смърдящи на риба.

— Ясно — рече Володин и не знам защо пребледня. Изведнъж ми хрумна нещо.

— Момент-момент — сепнах се аз, — откъде, казвате, бил изпратен конякът?

Володин не отговори.

— Има ли значение? — попита Сердюк.

— Няма — казах замислено — просто най-после започвам май да се досещам кой пуска тези истории. Е, странно е, и не е в стила му, но другите обяснения са толкова абсурдни…

— Ей, спомних си още един — прекъсна ме Сердюк. — Значи, идва Чапаев при Анка, а тя — гола…

— Ваша милост — спрях го аз, — не ви ли се струва, че малко прекалявате?

— Не съм го измислил аз — най-нахално отвърна Сердюк и запокити в ъгъла поредния си жерав. — Та пита я значи: „Анка, защо си гола?“ А тя: „Нямам си дрехи“. Тогава той отваря гардероба й и казва: „Как да нямаш? Една дреха. Втора дреха. Здрасти, Петка. Трета дреха. Четвърта дреха“.

— Общо взето за подобно изказване би трябвало да ви бия един — рекох. — Но не знам защо, то ми навява меланхолия. В действителност всичко беше съвсем различно. Анна имаше рожден ден и ние си направихме пикник. Котовски веднага се напи и заспа, а Чапаев започна да й обяснява, че човешката личност прилича на гардероб с дрехи, които се вадят една по една. И колкото си по-реален, толкова повече дрехи имаш в гардероба си. Такъв беше подаръкът му за рождения й ден — имам предвид не гардероба с дрехи, а обяснението. Анна изобщо не искаше да се съгласи с него. Опитваше се да му докаже, че по принцип може да е и така, но не се отнася за нея, защото тя винаги оставала вярна на себе си и не си слагала никакви маски. Но на всичко, което тя казваше, Чапаев отговаряше: „Една дреха. Втора дреха“ и тъй нататък. Разбирате ли? После Анна попита, кой в такъв случай облича дрехите и Чапаев отговори, че не съществува никой, който да ги облича Тогава Анна разбра. Тя млъкна замалко, после кимна, погледна го, а Чапаев се усмихна и каза: „Здрасти, Анна!“ Един от най-скъпите ми спомени… Защо ли ви го разказвам?

Изведнъж ме връхлетя цял рояк мисли. Спомних си странната усмивка на Котовски при нашата раздяла. Нещо не се връзваше. Може да е чул за картата на съзнанието, но откъде би могъл да знае за маскировката? Нали замина точно преди това… И изведнъж се сетих какво ми отговори Чапаев на въпроса за бъдещата му съдба.

В миг всичко ми стана пределно ясно. Но Котовски не е предвидил едно, помислих си аз и усетих как кипвам от яд. Той не е предвидил, че мога да направя същото. И ако този надрусан с кокаин любител на жребци и на тайната свобода ми е спретнал лудницата, тогава…

— Сега пък вие чуйте един виц — казах.

Изглежда, че обзелите ме чувства се бяха отразили върху лицето ми, защото Сердюк и Володин ме погледнаха с явна уплаха; Володин чак се отмести назад заедно със стола си.