Виктор Пелевин Чапаев и Пустота

В джоба си имах няколко смачкани банкноти — наглед те почти не се различаваха от някогашните пъстроцветни думски стотачки, но бяха доста по-малки по размер. Още на гарата разбрах, че ще ми стигнат за един обяд в евтин ресторант. Доста дълго седях на пейката и мислих какво ще правя оттук нататък. Вече започна да се мръква и по покривите на познатите ми сгради (а наоколо те бяха доста) пламнаха огромни електрически надписи на някакъв ужасен волапюк100: „SAMSUNG“, „OCA-COA“, „OLBI“. В този град изобщо нямаше къде да ида; чувствах се като персиеца, който по необяснима причина е дотичал от Маратон до Атина.

— Знаете ли, ваша милост, какво е, когато няма вече къде да отидете? — промърморих си тихо, загледан към светещите в небето думи, и се засмях, като си спомних жената Мармеладов от „Музикалната кутийка“.

И изведнъж напълно ясно осъзнах какво трябва да направя.

Станах от пейката, прекосих улицата, застанах на ръба на тротоара и вдигнах ръка, за да спра някое возило. Почти веднага пред мен натисна спирачки дрънчащ автомобил с капковидна форма, целият в снежна кал. На волана седеше някакъв брадат господин, който приличаше малко на граф Толстой, само дето брадата му беше по-хилава.

— Закъде? — попита господинът.

— Вижте — казах, — не помня точния адрес, но искам да отида в така наречената „Музикална кутийка“. Едно кафене. Тук някъде наблизо е, надолу по булеварда и после наляво. До Никитские ворота.

— Дето е на улица „Херцен“ ли? Свих рамене.

— Не съм чувал за такова кафене — промърмори брадатият. — Сигурно е новооткрито.

— Защо — възразих, — доста старо е.

— Десет хиляди — отсече господинът. — В предплата.

Отворих вратата и седнах до него. Колата потегли. Погледнах го крадешком. Беше облечен със странно сако, чиято кройка напомняше военен френч като тези, дето обичаха да ги носят болшевишките началници, но ушито от някакво либерално карирано сукно.

— Хубава кола — казах. Той явно остана поласкан.

— Сега вече е стара — отвърна, — а след войната на света нямаше по-добра кола от „Победа“.

— След войната ли?

— Е, не през всичкото време, но поне пет години след нея. А сега на всичко му е… ха майката. Затова комунистите дойдоха на власт.

— Само не ми говорете за политика — помолих, — нищо не разбирам от нея и непрекъснато се обърквам.

Той ме погледна за миг.

— Е, затова навред цари такава разруха, младежо, защото хората като вас не я разбират. Какво е политиката? Начинът, по който ще продължим да живеем. Ако всеки мислеше как да подредим Русия101, тя нямаше да има нужда от никакво подреждане. Такава е, ако позволите да кажа, диалектиката.

— Къде се каните да я турите тая диалектика? — попитах.

— Моля?

— Не — казах, — нищо.

Спряхме в началото на булеварда. Имаше задръстване. Чуваха се нервни бибиткания, мигаха оранжеви и червени габарити. Брадатият господин мълчеше, затова си помислих, че може да е сметнал думите ми за недружелюбни. Постарах се да изгладя положението.

— Знаете ли — заговорих, — ако историята ни учи на нещо, то е, че всички, опитали се да подредят Русия, са свършвали с това, че тя ги е подреждала. И бих казал, не по най-добрата схема.

— Прав сте — съгласи се господинът. — Трябва да мислим как да я подредим, че повече да не се случва така.

— Колкото до мен, аз нямам нужда да го мисля — казах. — Много добре знам как да подредя Русия.

— Нима? И как?

— Много лесно. Всеки път, когато в съзнанието ти се появят понятието и образът на Русия, трябва да ги оставиш да се саморазтворят в собственото си естество. И понеже понятието и образът на Русия нямат никакво собствено естество, в резултат Русия ще стане напълно подредена.

Той ме погледна внимателно.

— Ясно. Американските ционисти чакат точно това. Тъкмо с тази цел са промили мозъците на цялото ви поколение.

Колата потегли и зави към „Никитские“.

— Не разбирам напълно за кого говорите — казах аз, — но в такъв случай трябва да вземем и да подредим тези американски ционисти.

— Интересно ми е тях пък как ще ги подредите.

— Точно по същия начин. И Америка трябва да бъде подредена. Пък и изобщо, защо да навлизаме в подробности? Ако ще се подрежда, нека да е целият свят наведнъж.

— Ами защо не го направите?

— Точно това се каня да сторя днес. Господинът снизходително кимна с брада.

— Наистина, глупаво е да говоря с вас сериозно, но трябва да ви кажа, че не сте първият, който дрънка тия щуротии. Да се правите, че се съмнявате в реалността на света е най-малодушната форма на бягство от тази реалност. Жалка картинка, ако искате да знаете. Независимо че изглежда абсурден, жесток и безсмислен, нашият свят все пак съществува, нали? Съществува с всичките си проблеми.

Замълчах си.

— Затова приказките за нереалността на света говорят не за висока духовност, а точно обратното. Като не приемате творението, вие не приемате и Твореца.

— Не разбирам добре какво е това „духовност“. А колкото до твореца на този свят, трябва да ви кажа, че имам кратко познанство с него.

— Нима?

— Да. Казва се Григорий Котовски, живее в Париж и от всичко, което виждаме през прозорците на чудесната ви кола личи, че продължава да злоупотребява с кокаина.

— Само това ли можете да кажете за него?

— Не, мога да кажа още, че в момента на главата му има анкерпласт.

— Ясно. Ще ми позволите ли да ви попитам от коя психиатрия сте избягал?

Замислих се.

— Струва ми се, от седемнайсета. Да, точно така, там до вратата имаше синя табелка и на нея пишеше „седемнайсет“. Пишеше още, че е образцова клиника.

Колата спря.

Погледнах навън. Видях сградата на консерваторията. Бяхме някъде близо до „Кутийката“.

— Знаете ли — казах, — я да помолим някого да ни упъти.

— Няма да ви возя повече — каза господинът. — Слизайте от колата и вървете по дяволите.

Свих рамене, отворих вратата и слязох. Капковидният автомобил изрева и изфуча някъде към Кремъл. Мъчно ми беше, че опитът ми да говоря откровено и искрено се натъкна на подобна реакция. Впрочем, докато стигна до ъгъла на консерваторията, вече бях подредил брадатия господин до всичките дяволи.

Огледах се наоколо. Улицата определено ми беше позната. Извървях петдесетина метра и видях, че завива надясно. Почти веднага зърнах същия безистен, пред който в онази незабравима зимна нощ бе спрял автомобилът на фон Ернен. Само цветът на къщата май бе различен. И освен това, на платното пред нея имаше много коли с какви ли не форми и цветове.

Бързо прекосих неописуемо потискащия двор и се озовах пред вратата с футуристична козирка от стъкло и стомана. На нея бе закрепена малка табелка:

ИВАН БИКЪТ

John Bull Pubix International

Няколкото прозореца с полуспуснати розови пердета светеха. През тях долиташе носталгично механичен звук от незнаен инструмент.

Натиснах дръжката и влязох в късия коридор, накачулен с тежки кожуси. В дъното му имаше невероятно груба стоманена врата. От една табуретка стана да ме посрещне някакъв човек с лице на престъпник и с лимоненожълт блейзър със златни копчета. В ръцете си държеше странна наглед телефонна слушалка със скъсан кабел, дълъг не повече от дюйм102. Бях готов да се закълна, че допреди миг говореше по нея, като я държеше неправилно — с кабела нагоре, и възбудено клатеше крак. Трогателната детска способност човек изцяло да се отдава на фантазиите си, напълно необичайна за бабаит като този, ме накара да изпитам към него нещо като симпатия.

— Тук е само за членове на клуба — каза той.

— Вижте — отвърнах. — Съвсем наскоро идвах с двама приятели, помните ли? Дето ви удариха с приклад в слабините.

Върху злобното лице на лимоненожълтия господин се изписаха умора и отвращение.

— Помните ли? — попитах отново.

— Помня. Но нали вече ви платихме.

— Не идвам за пари. Бих искал да вляза за малко. Повярвайте ми, ще си тръгна бързо.

Лимоненожълтият господин се усмихна измъчено, отвори стоманената врата, зад която висеше кадифена завеса, повдигна я и аз влязох в полутъмната зала.

Мястото почти не се беше променило — както и преди, приличаше на ресторант средна ръка с претенция за лукс. Край малките квадратни маси сред гъсти облаци дим бе насядала разнородна публика. Някой май пушеше хашиш. Всичко се осветяваше от голям странен наглед кръгъл полилей — той бавно се въртеше около оста си и по залата като лунни зайчета плуваха бледи отблясъци. Никой не ми обърна внимание и аз седнах на една празна маса близо до входа.

В дъното имаше осветена естрада, където някакъв мъж на средна възраст с широки скули и черна животинска брада стоеше до едно малко клавишно органче и пееше с отвратителен глас:

Недей убива — аз не съм убивал.

Недей предава — аз не съм предавал.

Не се скъпи — бих дал последната си дрешка.

И не кради — е, тука вече да, наистина съм в грешка…

Такъв бе припевът. Мисля, че в песента ставаше дума за божиите заповеди, но те се разглеждаха от малко странен ъгъл. Необичайният за мен маниер на пеене явно бе добре познат на събралите се в залата. Всеки път, когато се повтаряше загадъчното „е, тука вече да, наистина съм в грешка“, отвсякъде се разнасяха шумни аплодисменти, и продължавайки да гали с огромните си ръце своя инструмент, певецът леко се покланяше.

Стана ми малко тъжно. Винаги съм се гордял със способността си да се отнасям с разбиране към най-новите повеи в изкуството и да разпознавам вечното и неизменното, скрито зад неочаквана и пресилена форма. Сега обаче, пропастта между моя опит и това, което виждах, бе твърде голяма. Впрочем, обяснението можеше и да е просто. От някого знаех, че преди да срещне Чапаев, Котовски е бил едва ли не криминален престъпник. Тъкмо тук можеше да се крие причината за пълната ми неспособност да разшифровам въпросната странна култура, чиито прояви ме озадачаваха още в лудницата.

Завесата на входа се люшна и оттам се подаде човекът с лимоненожълтия блейзер, който продължаваше да стиска телефонната слушалка. Той щракна с пръсти и кимна към моята маса. Пред мен тозчас изникна един келнер с черно сако и папийонка. В ръцете си държеше кожена папка с менюто.

— Какво ще обичате? — попита той.

— Не ми се яде — отговорих, — но с удоволствие бих пийнал малко водка. Премръзнал съм.

— „Смирнофф“? „Столичная“? „Абсолют“?

— „Абсолют“ — отговорих. — Освен това, бих искал… Как да кажа… Нещо отпускащо.

Келнерът ме погледна подозрително, после се обърна към лимоненожълтия господин и направи някакъв шмекерски жест. Жълтият кимна. Тогава той се наведе към ухото ми и зашепна:

— Псилоциби? Барбитурати? Екстази?

Две-три секунди мислено разгадавах тия йероглифи.

— Знаете ли, вземете малко екстази и го разтворете в абсолюта. Ще стане точно каквото искам.

Келнерът още веднъж се обърна към лимоненожълтия господин, леко сви рамене и врътна показалец до слепоочието си. Онзи гневно се намръщи и отново кимна.

На масата ми се появи пепелник и вазичка с книжни салфетки. Точно от тях имах нужда. Извадих от джоба си писалката, която бях задигнал от Жербунов, взех една салфетка и тъкмо понечих да пиша, когато изведнъж забелязах, че писалката свършва не с перо, а с дупка и прилича на рязана цев. Отвинтих я и върху масата тупна малък патрон с черен оловен куршум без покритие, като за пушка „Монтекристо“. Това остроумно изобретение ме изненада приятно. Без браунинг в джоба се чувствах малко като шарлатанин. Внимателно сложих патрона на мястото му, завинтих писалката и с жест помолих бледия господин с жълтия блейзър да ми даде нещо за писане.

Приближи се келнерът с таблата, върху която имаше чаша.

— Вашата поръчка — каза той.

Изпих водката на екс, взех от ръцете на жълтия господин писалката и се задълбочих в работа. Отначало думите изобщо не искаха да ми се подчиняват, но после носталгичните звуци на органа ме подхванаха, понесоха ме и буквално след десет минути подходящият текст бе готов.

Междувременно брадатият певец бе изчезнал. Не забелязах кога е напуснал сцената, защото през цялото време музиката продължаваше да звучи. Беше много странно — свиреше цял един невидим оркестър, поне десет инструмента, но музиканти не се виждаха. И явно не беше радио, с което бях свикнал в клиниката, нито грамофонен запис — звукът бе много чист и несъмнено жив. Смущението ми се разсея, когато се сетих, че ми е подействала сместа, донесена от келнера. Започнах да се вслушвам в музиката и изведнъж ясно различих фразата на английски, изпята от дрезгав глас някъде съвсем до ухото ми:

You had to stand beneath my window

with your bagel and your drum

while I was waiting for the miracle —

for the miracle to come…103

Трепнах.

Това бе знакът, който очаквах. Разбрах го от думите „miracle“104, „drum“105 (явно се отнасяше за Котовски) и „bagel“ (тук нямаше нужда от никакъв коментар). Е, певецът май не владееше много добре английски — произнасяше „bagel“106 като „bugle“107, но както и да е. Повече нямаше смисъл да стоя в тази задимена зала. Станах и олюлявайки се, бавно поех към сцената през пулсиращия аквариум на помещението.